Вал Макдърмид
Пътят на скелета (12)

10.

В късния следобед Маканеспи и Проктър бяха успели да прегледат докрай единайсетте досиета. Несъмнено, съществуваха доста общи фактори извън онези, които бе споменал Уилсън Кагни — Маканеспи отбеляза това, признавайки с нежелание, че шефът им може да е прав.

— Всеки един от тях е мислел, че му се е разминало — каза той. — Видели са как арестуват приятелите им и ги отвеждат на съд. Но те самите са се чувствали до голяма степен в безопасност. Сменили са имената си, пренаписали са миналото си. Повечето от тях са прекъснали връзки със семействата и приятелите си.

— По-добре без личен живот, но жив — измърмори Проктър.

— О, мисля, че в повечето случаи са имали личен живот. Той просто е бил различен от онзи, който са имали преди. Виж само как са си живели, да му се не види — той измъкна едно досие. Бяха ги номерирали, защото така им беше по-лесно, отколкото да се опитват да помнят имена и псевдоними. — Номер шест. Предполага се, че е управлявал лагер край Сребреница, в който са били изнасилвани жени. По приблизителни преценки между сто и сто и трийсет жени са били чукани до смърт от сръбски войници, които са им се изреждали. Според свидетелите, номер шест обичал да гледа, а понякога и сам участвал в изнасилванията, ако момичетата били достатъчно млади. Наредил на старейшините на селото да изкопаят яма, дълбока десет фута.

Когато той и хората му приключили с жените, ги нахвърляли в ямата, насипали отгоре пръст и негасена вар, после един пласт умрели кучета и магарета, така че когато ние пуснем кучета, за да търсят трупове, да стигнем до мъртвите животни и да решим, че това е всичко. И какво се случва с номер шест?

Проктър извърна очи към небето, припомняйки си съдържанието на досието, което бе чел по-рано през деня.

— Това не е ли онзи, който се беше озовал на Тенерифе?

— Не. Това е този, когото успяхме да открием в Калгари, където работеше като фитнес инструктор. Живееше там с новата си млада жена и двете си дъщери.

Проктър направи гримаса.

— Сега се сетих. С хубава къща в едно предградие, един от стълбовете на местната сръбска общност.

— Чиито представители после обясняваха как и през ум не им е минавало, че той е един от ужасните касапи от Косово — той хвърли отвратено папката. Четенето на всички досиета едно след друго събуди у него изненадваща реакция. Маканеспи не можеше да потисне чувството, че му се иска да се добере до този убиец, дори да е само за да му стисне ръката.

— И така, както вече казах, всички тези хора са имали нова идентичност. Има и още нещо. Нито един от тях не живее вече на Балканите, ако не броим Гърция. А и онези, които се бяха заселили в Гърция, живееха до един на доста отдалечени острови, където почти е нямало опасност да се натъкнат на някой, който е знаел какво са вършели в дотогавашния си живот. Родос, Кипър, Крит — на такива места няма голяма вероятност да се натъкнеш на бежанци от Косово, които да се шляят по плажовете.

— Това означава и че онзи, който ги е убивал, не е бил застрашен от нищо. Ако беглецът е бил избрал да се скрие на място, където е нямало опасност да срещне някоя от жертвите си, това означава, че и убиецът е бил в безопасност.

Маканеспи се намръщи.

— Като че ли не съм съгласен с теб. Според мен трябва да изхождаме от позицията, че убиецът нито за миг не е бил на една и съща страна с мишените си. Ето например, номер шест е избегнал наказанието, живеейки съвсем открито сред сръбската общност в Калгари. Готов съм да се обзаложа, че някои представители на тази общност са знаели отлично кой е той, но не са имали проблем да го приютят. Затова пък, ако убиецът е някой, който също се е подвизавал по време на войната, именно тези хора биха могли да го разпознаят.

Проктър се позамисли.

— Имаш право. Разбира се, не можем да бъдем сигурни, че и убиецът е вземал участие в онези събития. Може да е прекалено млад, за да е участвал. Може да е поел пътя на отмъщението заради щетите, които онази война е нанесла на живота му. Може семейството му да е пострадало. А може да отмъщава за народа си, ако искаш да го приемем за крайна проява на патриотизъм.

— „Пътят на отмъщението“ — повтори саркастично Маканеспи. — Вие, уелсците, наистина сте все поети. Е, това, с което разполагаме, е че всички те са започнали нов живот. Че са живели в изгнание. А имаме и начина, по който са били извършени убийствата. Гърлата на всички са били прерязани изотзад.

— Това налага наистина много близък контакт — каза Проктър. — Трябва да си доста смел, за да го извършиш.

— Което ни връща към генерал Димитър Петрович. С добра военна подготовка — да му се не види, ние сме го обучавали. И според всички с железни нерви. Има впечатляващо досие като служител на разузнаването. Те повечето стоят настрана от огневата линия, но той неведнъж е бил в разгара на сраженията. Приемал е повече от сериозно принципа „никой да не стои настрана“.

Двамата поседяха мълчаливо, загледани в папките.

— Има само едно, което ми е трудно да разбера — каза най-сетне Проктър, кликвайки с мишката, и отвори едно лично досие.

— И какво е то?

— Чета описанието на Димитър Петрович. Висок е към два метра, има внушителна физика. Въпросът, който си задавам, е как е успял да се добере толкова близо до тези хора, че да им пререже гърлата.

Маканеспи поклати глава.

— Това не ме смущава. Само защото е едър мъж, не означава, че не умее да се движи леко. Баща ми тежеше сто и двайсет килограма, а танцуваше леко като фея. Можеше да се промъкне зад майка ми, докато тя миеше съдовете, и да я стресне така, че да я свие сърцето. А и погледни местата, на които са извършени убийствата. Избирал е място и време, в които да бъде насаме с тях. Предполагам, че ги е следял известно време и е преценявал къде са най-уязвими, за да може да действа с най-добри шансове за успех — той мушна с пръст спретнато подредената купчина папки, разбутвайки я отново. — Ето, виж — алея за джогинг. Подземен паркинг. Два пъти на прага на жилището на жертвата. Веднъж в задния вход на пункт за химическо чистене. В една задна уличка, където убитият изнасял боклука. В къщичката край собствения басейн на жертвата. И така нататък. Не е изскачал просто ей така от храстите, като някакъв шибан нинджа. Планирал е всичко това стъпка по стъпка.

— Значи, Петрович? На едно мнение ли сме поне за това?

Маканеспи въздъхна.

— Той е очевидният избор. Изчезна точно преди да започнат убийствата. И всеки от убитите е бил пряко замесен в жестокости, за които той е имал сведения. Извършвани са или по време на войната в Хърватия, в която Петрович бе непосредствен участник, ръководеше разузнаването на хърватската армия, или по време на конфликта в Косово, когато той вече беше прехвърлен на служба в частите на НАТО. Тогава работеше в тясна близост с международните наблюдатели — и сам беше виждал много гадости, а за други беше чувал от нещастните копелета, които бяха оцелели. А неговите хора от разузнаването успяха да открият точно онези части, които са били пряко замесени в жестокостите.

Маканеспи се опитваше да съхрани делови тон, да скрие от Проктър доколко дълбоко го засягаше изпълнението на задачата им. Работата му го беше поставяла в неприятна близост с голям диапазон от най-лошото, което човешките същества могат да си причинят взаимно. През годините той бе навикнал да издига стена между това, което узнаваше, и другата част от живота си. Но се случваше някой инцидент да отвори пролука в бронята му и да се промъква в кошмарите му. От тези папки се бе надигнал един такъв спомен, който бе започнал да го преследва отново.

Планинско селце в Косово. Група сръбски войници с погледи, премрежени от кървавата мъгла на победата. Събрали всички мъже в селото. Предполагало се, че лица на възраст под четиринайсет години не могат да носят оръжие, но сърбите предпочитали да направят някоя грешка, вместо да пропуснат нещо, така че всички момчета на видима възраст над дванайсет години също били натикани в големия хамбар в края на селото заедно с останалите. Резките команди били подкрепени от удари в лицата с прикладите на пушките и мушкане с щиковете по ръцете и краката, и в рамките на половин час всички мъже били натъпкани в хамбара, държали се с тях по-лошо, отколкото с добитък. Защото в крайна сметка от добитъка има полза.

Четиридесет и шестима били изтикани към стената в дъното, скупчени нагъсто, долавящи мириса на чуждия страх.

Знаели какво ги чака, но се опитвали да се убедят, че ще бъде по-различно от ужасите, за които били чували. Може би това, което било стигало до ушите им, са били само слухове, раздувани от хорския страх. Може би ужасът им щял да бъде достатъчен на сърбите и те щели да си тръгнат, присмивайки се на жалките косовари, които дори се напикавали от страх.

Седем войници влезли в хамбара с автомати „Калашников“, небрежно провесени на раменете им. После, по нареждане на командира им, едър мъж с бръсната глава и учудващо деликатни черти, те вдигнали оръжията си и изпразнили пълнителите в четиридесет и шестимата. След като свършили това, двама от войниците започнали да ритат телата, за да се убедят, че всички са мъртви. Преди да си тръгнат, подпалили хамбара.

Единствената причина нощите на Алан Маканеспи да бъдат смущавани от тази история беше, че тези събития имали неволен свидетел. Едно от момчетата не било мъртво. Било се свило в най-далечния ъгъл на хамбара. Когато стрелбата започнала, падащите тела го притиснали и то изгубило за миг съзнание. Затова и изглеждало мъртво, когато войникът го ритнал с ботуш в ребрата. Дошло в съзнание, когато пламъците обхващали хамбара.

По някакъв начин успяло да допълзи в дима и горещината до една висока странична врата за товарене и да я открехне достатъчно широко, за да се изтърколи навън, без да бъде забелязано от войниците, които се смеели и пиели пред хамбара.

Зашеметено и ранено, момчето все пак успяло да се добере до гъстата гора зад селото и оживяло, за да разкаже за случилото се. И разказът му беше много ярък, съживявайки историята така, както официалните доклади не можеха да го сторят.

Думите му се бяха загнездили в главата на Маканеспи. Ако бе така дълбоко ангажиран със събитията на Балканите като Димитър Петрович, сигурно щеше да му се иска възможно най-примитивното отмъщение да застигне злодеите, убивали и насилвали из страната му.

Сега той избута спомена обратно в дълбините на съзнанието си.

— Не мога да твърдя, че го обвинявам изцяло — каза той.

— Вероятно в родината му подготвят посрещане като на герой — отвърна Проктър.

— И така да е, това няма да повлияе на Кагни. Това, което ние трябва да направим, е да съставим списък на всички лица, имали достъп до тези досиета. От онези, които са водили следствието, до другите, които са подготвяли операциите по арестите. Трябва да намерим някакви повтарящи се фактори — Маканеспи изглеждаше потиснат. — Това ще е адски гадна работа, ровенето из всички тези файлове.

— А може да предпочетем и прекия път.

— Как? Не можем да прехвърлим задачата на друг. Никой от тези, които имат същото ниво на достъп до документацията, няма да е толкова луд, че да поеме от нас горещия картоф.

Проктър поклати глава.

— Нямах предвид това, съвсем не. Какво иска всъщност Кагни?

— Къртицата.

— Това е просто димна завеса. Ако намерим къртицата, с това Кагни ще си спечели потупване по гърба. Но истинска слава? Тя не се постига с разобличаването на някакъв писарушка от Международния трибунал. Истинска слава ще му осигури изправянето на Димитър Петрович пред съда. Ето това може да превърне Кагни в герой. Човекът, който поставя правосъдието над всичко.

Маканеспи изсумтя.

— Може и така да е, Тио. Но Петрович е като героя от „Аленото цвете“^[1]. Как според теб двама юристи от Външно министерство ще успеят да го спипат?

Проктър се усмихна загадъчно.

— Довери ми се, Алан. Имам една-две идеи за тази работа.

Гледай и се учи, момче. Гледай и се учи.