Вал Макдърмид
Пътят на скелета (9)

7.

Алан Маканеспи се почеса по корема през пролуката между копчетата на ризата си и отпи кафе с мляко от картонена чаша. Тио Проктър сви отвратено устни, когато колегата му се оригна и дъхът му, лъхащ на кисело, долетя до него през масата.

— Отвратителен си, знаеш ли?

Уелсецът размаха ръка пред лицето си и посегна към бутилката с минерална вода.

— Само защото ти нямаш представа какво е предназначението на съботната вечер, това не означава, че ние, останалите, трябва да се държим като момчета от църковен хор. — Маканеспи се понамести на стола си, коремът му повтори движението като синусна вълна от сланина. — След като изслушах онзи мухльо Кагни вчера, трябваше да отмия лошия вкус от устата си. Има по-приятни неща, които бих могъл да правя в неделя сутринта, вместо да се занимавам с тази купчина глупости — той изгледа смръщено папките, натрупани от Проктър на масата. След като Кагни им бе раздал губещите карти, Маканеспи се измъчваше от огорчение и несигурност; ако не успееше да види в края на тунела светлина, която да не е от идващ насреща му влак, той знаеше, че го очаква преждевременен и съвсем не славен край на и без това скромната му кариера.

Проктър постави слабата си ръка върху купчината папки.

— Не, няма такива неща. Освен ако не искаш да загубиш пенсията си. Кагни ненавижда такива като нас. Има ни зъб и мисли, че единственото, за което трябва да се блъскат простосмъртните, е за да му дадат възможност той да се представя добре.

Маканеспи изсумтя.

— Нали си има шибания костюм от „Савил Роу“ за целта.

— Иска шефовете му да решат, че му се полага да носи именно костюми, поръчани на „Савил Роу“. Затова са му необходими резултати и ако не ги получи, ще трябва да духне на някого под опашката и, по дяволите, не бих искал този някой да бъда аз — Проктър отвори лаптопа си и го активира с натискането на един клавиш. — След Едуард Сноудън и „Уикилийкс“ всички страдат от параноя на тема изтичане на информация. И нека бъдем честни, човек не може да погледне събитията в нашия сектор и да не си каже, че някой е решил да вземе раздаването на правосъдие в свои ръце.

Маканеспи се оригна отново и изгледа мрачно чашата, като че ли тя бе виновна по някакъв начин за тази проява на невъзпитание. Прокара ръка по рижата четина на брадичката си и въздъхна.

— И на никой не му пукаше. Приемаше се, че като се отърваваш от тази човешка измет, правиш услуга на човечеството.

— Добре ще е Уилсън Кагни да не те чуе да говориш така — Проктър се намръщи, отваряйки на екрана някаква таблица. Кокалестите му пръсти с тънки черни косъмчета отгоре приличаха на крака на насекомо, докато подскачаха бързо по клавишите. — Ти не си женен, Алан. Нямаш деца. Може да нямаш за бъдещето си никакви други намерения, освен да си докараш с пиене преждевременна смърт, но аз трябва да мисля за Лорна и за децата.

Възцари се мрачно мълчание. Маканеспи седеше неподвижно, лицето му не издаваше с нищо мислите му. Проктър беше прекалил. В продължение на години двамата с Маканеспи работеха добре, защото всеки поддържаше едно добре заучено безразличие към недостатъците на другия. Това напомняше на брак в католическа страна, преди там да разрешат разводите.

Бяха принудени да бъдат заедно, затова се стараеха да извлекат най-доброто от това неприятно положение, преструваха се, че взаимното им презрение не съществува, всеки избягваше да коментира личните навици на другия, които ненавиждаше.

Проктър никога не бе критикувал пиенето на Маканеспи и отблъскващите му отклонения от онова, което уелсецът приемаше за задължителна лична хигиена. От своя страна Маканеспи проявяваше търпимост към педантичността на Проктър, която в неговите очи граничеше с обсесивно-компулсивно разстройство, и никога не възразяваше срещу навика му постоянно да показва семейни фотографии и да се отдава на безконечни досадни истории за блестящите, красиви, ерудирани и талантливи съвършенства, каквито бяха според него дъщерите му.

Това ефикасно споразумение рухна пред заплахите на Уилсън Кагни. Сега по всичко личеше, че Проктър е готов да го хвърли на лъвовете, служейки си с провала на последната връзка на Маканеспи като оправдание. Според шотландеца, Проктър се дразнеше, че тъй като не бяха женени, бившата му приятелка не успя да му одере три кожи след раздялата. Така й се падаше.

Маканеспи й бе предлагал неведнъж да се оженят, но всеки път тя се измъкваше с някакво оправдание. Затова и си тръгна от дома му с не повече от това, с което бе дошла. Затова пък Проктър бе прикован към превзетата и благовъзпитана Лорна до смъртта. Честно казано, и на него така му се падаше.

Маканеспи се покашля.

— Нека си припомним какъв точно е проблемът.

— През изминалите осем години имаше единайсет случая обект, разследван от Международния трибунал, да бъде убит дни преди датата, на която трябваше да бъде арестуван — Проктър отвори нова страница и я загледа намръщено. — Документацията е била обработена, операцията е била насрочена. Но в промеждутъка между екзекутивното решение и изпълнението му… — той се поизчерви, осъзнавайки неуместния подбор на думи.

— … е имало изпълнение на екзекуция — изтърси Маканеспи очакваната реплика. Понякога не можеше да се удържи, шотландската му слабост към черния хумор надигаше глава. — И колко от тези случаи са били наши?

— В осем от тях разследването е било ръководено от британец. В другите три случая в екипа е имало британец.

— За едни и същи лица ли става дума?

Проктър плъзна пръст по екрана.

— Като че ли не. Александра Рийд е била помощник-ръководител на два от случаите, а после е поела ръководството на трети. Три от разследванията са водени от Уил Прингъл, две от Дерек Грийн, който е помагал в трети случай, а Патърсън Тейт е водел останалите два. Следователно като че ли можем да отхвърлим вероятността някой от тях да е нашият доброволен сътрудник на дивото правосъдие. Но ние ще трябва да огледаме всички, до най-незначителния участник във всяко разследване, за да открием онова, което ги свързва. Къртицата.

Маканеспи изсумтя.

— Занасяш се, нали? Нали нямаш сериозно намерение да се заемем с най-голямата загуба на време от предизборната кампания на лейбъристите през 1987 година насам? На всички ни е ясно за какво ставаше дума. Беше си своеобразно етническо прочистване на боклуци. Освобождаване на Балканите от отрепките, които превърнаха тези територии в ад на земята през деветдесетте години. Ти знаеш чие е първото име в списъка на заподозрените за тези убийства, и аз го знам.

Проктър издиша шумно през нос. Изду устни и се взря мрачно в компютъра си, натискайки клавишите ожесточено, като че ли на тяхно място бяха очите на Маканеспи.

— Нищо подобно не знаем — изръмжа той.

— „Нищо подобно не знаем“ — повтори Маканеспи присмехулно, преправяйки гласа си. — Това е всеизвестно тук от години, Тио. Не се прави, че не знаеш за какво говоря.

— Това са просто слухове и клюки.

— Не съм чувал някой да се опитва да обори тези слухове и клюки. Момчетата от Балканите просто кимат и смигват, когато някой реши да отбележи, че по някакво странно съвпадение, на поредния гаден садист със списък на престъпления по време на войната, по-дълъг от ръката ми, са му скроили дървено палто, преди ние да успеем да го арестуваме.

Проктър поклати глава.

— Това не значи, че истината е такава. Става дума просто за една интересна история.

— История, която съвпада с известните ни факти. Затова и постоянно се връщаме към нея — Маканеспи започна да отмята на пръсти. — Кой познава всички ключови играчи още от едно време? Кой е шибаният прочут герой, за когото половината Балкани са готови да лъжат, докато подгизналите им от сливова езици почернеят? Кой се скъса да обяснява пред представители на всички новинарски екипи, които се съгласяваха да го изслушат, колко безполезен е Международният трибунал, а после мина в нелегалност, само седмици преди първото убийство?

Проктър се зае да подрежда спретнато своята купчина папки, макар тя да нямаше нужда от подреждане.

— Говориш за Димитър Петрович.

— Точно така — Маканеспи вдигна палците на двете си ръце и се ухили тържествуващо. — Рано или късно вдяваш, Тио. Налага се да ти се помогне, но стигаш до върха на хълма.

— Както обикновено, Алан, ти напълно пропускаш най-важното. Дори да си прав за Петрович — а аз не приемам, че си прав — та дори да си прав, това все още не ни решава проблемите. Уилсън Кагни вероятно вече знае всичко за Петрович. Не Петрович е важен в случая, а въпросът от кого Петрович получава сведения. Някой му дава точна ориентация, Алан. И според Кагни по всичко личи, че този някой е един от нас или някой, който работи в много тясно сътрудничество с нас.