Вал Макдърмид
Пътят на скелета (32)

29.

След разговора с Адам Търнър на Карен не й остана нищо друго, освен да се обърне към далечното минало на жертвата. Нищо в живота, който Димитър Петрович бе водил в Оксфорд, не намекваше, че той би могъл да стане жертва на убийство.

Но част от миналото му бе свързана с едни от най-кървавите военни конфликти през двайсети век. Не бе нужно кой знае какво усилие, за да се предположи, че отговорът на въпросите, свързани със смъртта му, трябва да се крие там. Най-трудно от всичко щеше да й бъде да убеди в това Макарона.

Затова беше подготвила писмено изложение, съпроводено с изчисления на разноските. Евтин полет до Венеция, после с влак до Загреб и оттам — с кола под наем до някакво хърватско село насред пущинака. В изложението си тя подчертаваше, че всичко е толкова евтино, че излиза горе-долу колкото пътуване до Лондон и нощувка там. За проблемите с езика щеше да му мисли, когато стигнеше там. Доколкото се простираше опитът й, винаги се намираше по някое ченге с достатъчно добър английски, което да помага в спешни случаи. Беше се постарала всичко да прозвучи просто и ясно като еднодневно пътуване до Глазгоу. Това беше единственият й шанс.

И, колкото и да бе невероятно, успя да го убеди. Фил не можеше да повярва, когато тя му го каза, вечерта преди да замине.

— Успяла си да убедиш Макарона? Карен, понякога направо ме плашиш.

Тя се разсмя.

— Беше лесно. Тъй като представих искането в писмена форма, не му се наложи да разговаря с мен. Разговорите ми с него приличат на филмче с Том и Джери, в което Том напъхва главата си в пчелен кошер и жуженето на пчелите го подлудява напълно. Така че, ако Макарона има възможност да избегне подобно нещо… От лесно по-лесно. Утре сутринта заминавам за Хърватия.

— Пази се. Говоря сериозно, Карен.

— Там вече не е като в Дивия Запад, Фил. Вече са част от Европейския съюз.

— Да, но там все още има хора, които са вършили много лоши неща съвсем неотдавна, и тези хора няма да се зарадват, ако започнеш да си вреш носа в работите им.

Въздишката на Карен издаде раздразнението й.

— Няма да ходя насам-натам и да предизвиквам неприятностите. Просто ще потърся отговорите на няколко въпроса, свързани с един покойник.

— Не е точно така. Ти търсиш убиец.

— Всичко ще бъде наред, Фил. Не съм глупачка, мога да се грижа за себе си.

По лицето й се изписа упорство и той прецени, че ще е по-добре да не говорят повече на тази тема.

Така и стана. Полетът за Венеция от Единбург на другата сутрин нямаше закъснение. И тъй като тя никога не беше идвала във Венеция, си позволи да пообиколи за няколко часа града, преди да се качи на влака за Загреб. Времето й беше достатъчно, за да може, тръгвайки от „Пиаца ла Рома“, да стигне до площад „Сан Марко“ и да се върне. Карен не беше пътувала толкова много, колкото й се искаше, и често се случваше да установи, че действителността не е толкова бляскава, колкото предвкусването й. Но с Венеция не беше така. Накрая й се наложи насила да насочи стъпките си към гарата, успявайки да се качи на влака само минути преди потеглянето му. Венеция беше вълшебна.

Карен си обеща да се върне там с Фил, докато му пращаше някои от снимките, които бе направила с телефона си.

Според Карен, ако девет часа във влак не беше най-лошият начин за прекарване на деня, то тогава беше почти най-лошият. Човек не можеше да гледа до безкрайност пейзажа. Но тя бе съобразила да запише на айпада си няколко епизода от драматични сериали на Би Би Си, с което успя да се разнообрази донякъде и да запълни времето. Беше се нахранила добре на тръгване от Единбург, така че не й се наложи да рискува с храната, която предлагаха във влака. Когато влакът навлизаше в „Главни колодвор“ на Загреб, тя вече очакваше с нетърпение възможността да подиша чист въздух и да се разтъпче.

Карен нарами раницата си и прекоси подобната на огромна пещера чакалня на гарата, озъртайки се, за да разбере къде са гишетата на фирмите, предлагащи автомобили под наем. Прекалено късно бе, за да потегли сега към Подрувец, но можеше да наеме кола и да тръгне към града, където сега движението нямаше да е натоварено. Щеше да намери някой евтин хотел в покрайнините, а утре сутринта да тръгне на път.

Онова, което видя тогава, я накара да обърка крачките си, така че едва не падна на светлия под от полирани варовикови плочи. Застанала насред чакалнята, без да забелязва нищо около себе си, вторачила се в таблата от двете страни на входа откъм пероните, на които се изписваха данните за заминаващите влакове, стоеше Маги Блейк.

— Какво, по дяволите… — каза на глас Карен.

Тя поспря за миг, загледана в Маги, после пристъпи бавно към нея.

— Професор Блейк?

Маги се обърна рязко, разтворила уста, на лицето й се изписа изненада. После, когато видя кой я заговаря, изненадата отстъпи място на възмущение.

— Следите ли ме?

— Не. Наистина не. Повярвайте ми, аз съм не по-малко изненадана от вас.

— Какво правите тук?

Карен виждаше как у Маги се надига гняв.

— Предполагам, че съм се запътила натам, накъдето и вие. Ако, разбира се, вие все още се интересувате да разберете какво се е случило с Димитър Петрович.

— И къде според вас ще ме отведе това търсене?

— Е, лично аз съм се насочила към едно селце на име Подрувец. Разбрах, че генералът е роден там. Казах си, че трябва да започна оттам, откъдето е тръгнал той. Там ли отивате и вие?

Част от нападателността на Маги се изпари.

— Трябваше да дойда тук още преди години. Така и не си признах честно, че се интересувам от миналото на Митя. Между другото, наричайте го Митя. Никой никога не го е наричал Димитър.

— Добре. Е, и вие ли сте тръгнали към Подрувец?

Маги кимна.

— Опитвах се да разбера дали има начин да стигна до Осиек още тази вечер, но ми се струва, че няма да успея.

— Лично аз приключих за днес с влаковете. Тъкмо се канех да наема кола. Мислех да намеря някой хотел в покрайнините и да прекарам там нощта. Ако искате да се присъедините към мен, сте добре дошли. Бих се радвала някой да ми прави компания.

Поканата беше искрена, и не само защото засега Маги Блейк беше най-добрият й източник на информация. Не би било зле да разполага и с навигатор, докато шофира в непозната територия. Освен това Карен предполагаше, че Маги говори приличен хърватски, като се вземе предвид времето, което бе прекарала в Дубровник и това, че бе живяла години наред с Петрович.

Маги я изгледа с подозрение.

— Позволено ли е такова нещо, ако пътувате по работа? Да вземете цивилен за спътник?

Карен се ухили.

— Ако вие не ме издадете, и аз няма да кажа. Вижте, ние и двете се интересуваме от едно и също нещо. Искаме да открием убиеца на вашия генерал. Мисля, че ще се справим по-добре заедно, отколкото поотделно.

— А да не пропускаме, че аз говоря и местния език. Така че няма да ви се наложи да търсите преводачи — допълни сухо Маги.

— Разбира се, съществува и това съображение. Знам само как се казва „моля“, „бира“ и „сладолед“ на хърватски, което няма да ми помогне много. Но пък разполагам с кола, а предполагам, че до Подрувец се стига само с кола. Така че и двете имаме какво да предложим.

Маги огледа Карен от горе до долу, като че ли се опитваше да прецени дали някаква незнайна дреха би й станала.

— Добре — каза тя накрая. — Стига само да не забравяте, че ние двете не сме приятелки. Възможно е понякога да не сме на една и съща страна.

— Прието. А сега, можете ли да разчетете тези табели? Търся фирми, които предлагат автомобили под наем.

Маги се засмя.

— Ако откриете, значи имате голям късмет. Трябва да отидем с такси до летището. Не е далече. Хайде, да тръгваме — и тя тръгна, без да се обръща да провери дали Карен я следва.

Криминалистката я настигна, когато излязоха навън сред вечерната прохлада.

— О, и още нещо — допълни Маги, докато двете вървяха към стоянката на такситата.

— Какво?

— Не им казвайте, че сте ченге. Не го правете, ако искате да ви имат доверие.