Вал Макдърмид
Пътят на скелета (14)

12.

Тио Проктър старателно проверяваше повторно подготовката им за обаждането по скайп.

— Все пак си мисля, че ще е по-добре ти да разговаряш с нея — каза той. — Ти я познаваш по-добре от мен.

Маканеспи направи гримаса.

— Тя няма да сподели нищо с такъв като мен. Теса Миноуг има прекалено високо мнение за себе си, за да го направи.

— Но нали две години сте работили заедно? Свързват ви общи спомени.

— Точно там е работата — свързват ли ни или не. Теса се има за нещо повече от хора като мен. Мен лично ме има за свиня. А пък и невинаги сме били на еднакви позиции. Тя се занимава със защита на човешките права, не е адвокат по криминални дела. Непрекъснато се тръшкаше за правата на обвиняемите, противопоставяйки ги на правата на жертвите, а ние трябваше да спазваме изискванията на закона. Тя все държеше да се постъпва справедливо, и на моменти ми се струваше, че е изперкала напълно. Лично аз бях застъпник на идеята да се върши осъществимото. Тя дори ми каза веднъж, че буквояди като мен били последното убежище на хора като Радован Караджич.

Проктър направи гримаса.

— Това е малко прекалено.

— Да. Особено като се има предвид, че адвокатът на Караджич точно тогава настояваше, че се нарушават неговите човешки права. Същите сълзливи аргументи, като на повечето защитници на човешките права. Виждат в черно и бяло, но са готови за секунда да преминат от едната на другата страна — той погледна часовника си. — Още десет минути. Има ли нещо, в което не си убеден?

Проктър прехвърли отново всичко наум. Теса Миноуг беше негова идея, но бе очаквал Маканеспи да е този, който ще говори с нея. Самият той знаеше доста неща за тази Миноуг, но не беше наясно как е научил всичко това. През годините в рамките на една затворена общност като Международния трибунал сведенията сякаш се просмукваха на принципа на осмозата.

Знаеше, че Миноуг е била на Балканите за първи път по време на войната в Хърватия. По онова време се занимавала с научна работа, била аспирант по международно право, и въпреки че темата на проучванията й била свързана с правораздаването в условия на обширен конфликт, Маги Блейк я убедила да се включи в кампанията за възстановяването на пострадалия от обстрела стар град на Дубровник. Вероятно по онова време се е запознала с Петрович, който ръководел операциите на хърватското военно разузнаване в региона.

Но краят на обсадата на Дубровник се оказа само краят на началото на един дълъг регионален конфликт и Петрович по някакъв начин постоянно се оказваше близо до сърцевината на конфликта. Когато сраженията се прехвърлиха на територията на Босна и Херцеговина, а Караджич и Милошевич сформираха един нечестив съюз срещу хървати и мюсюлмани, Петрович беше човекът, който сякаш винаги успяваше да следи пулса на военните действия. Той като че ли имаше контакти навсякъде, понякога на най-невероятни места. Опитът му в разузнаването го правеше полезен не само на хърватите, но и на една по-обширна група от заинтересовани участници. Не след дълго Сараево бе вече под обсада, градът бе подложен на неспирни бомбардировки и ужасни лишения, в сравнение с които обсадата на Дубровник започна да прилича на обикновена репетиция. Сараево удържа четири адски години, които будеха отчаяние у всички, свързани по някакъв начин със защитата и оцеляването му. И през всичко това, като червен конец в гоблен, се промъкваше Димитър Петрович. Той се придвижваше без видими усилия между хърватите и международните наблюдатели, осигуряваше данни на командирите на частите на НАТО и на собствените си генерали.

Някъде насред всичко това Теса Миноуг изпълняваше функциите на международен наблюдател и юридически съветник на частите на ЕС и НАТО, които се опитваха да потушат надигащата се вълна на ужасяващо варварство в региона. Пристигаха все повече сведения за зверства, кланета и масови изнасилвания, и все повече се натрапваше необходимостта да се регистрират всякакви подобни събития. Теса и колегите й си поставиха за цел да издирват свидетели, да набират сведения, да събират показания, които да подпомогнат едно дългосрочно правораздаване. Някъде сред всичко това се намираше и Маги Блейк. По някакъв начин тя бе успяла да превърне конфликта в богато поле за научни разработки — доклади, лекции на конференции, отделни глави, а после и цели книги за геополитическите аспекти на Балканските войни. Винаги, когато успяваше да се откъсне от Оксфорд, тя се озоваваше някъде из бойните полета, вземаше интервюта от всички, които проявяваха желание да разговарят с нея, наблюдаваше и се вслушваше и в най-дребното от онова, което хората бяха готови да споделят с нея. Възможността да изкара на повърхността повече материал за съдебни дела, се отчиташе като постижение и привличаше Маги на Балканите. Но това не беше всичко. Маканеспи беше виждал в досието й бележката, надраскана на пожълтяла хартия от хотел в Баня Лука:

„Предполага се, че в концентрационния лагер Маняча има около седемстотин хървати и босненци. Условията на живот са ужасяващи, побоите са ежедневие, има доклади за смъртни случаи. Тази седмица са били разрушени още две джамии. Тес Миноуг твърди, че Маги Блейк е тук, защото е любовница на полковник Петрович, че му е любовница още от 91-ва година, от Дубровник. Пазят това в тайна. Повикаха обратно Дагович в Белград, никой не знае защо.“

В два случая Петрович се бе появявал в Обединеното кралство, винаги със солидни причини от военно или дипломатическо естество. И в двата случая бе изчезнал от погледа на властите в продължение на няколко дни; и в двата случая Теса бе споменавала мимоходом пред колеги, че е отседнал при Маги Блейк в Оксфорд. После, след Дейтънското споразумение от 1995 година, Петрович се появил официално в Оксфорд. Бе прекарал шест месеца там, живеейки с Маги, но когато освободителната армия на Косово се организирала и започнала да се съпротивлява на ръководеното от Милошевич насилие и отнемане на собственост в Косово, той се бе върнал в района на бойните действия, този път вече като акредитиран наблюдател на НАТО.

Честно казано, мислеше Проктър, трудно бе да си представиш нещо по-неприятно от това да бъдеш един от безпристрастните свидетели в тези последни години на двайсети век в онова ъгълче на Балканите. Предполагаше се, че с Втората световна война е сложен край на подобни дивашки изстъпления в Европа. Косово бе най-грубото възможно събуждане, напомнящо на всички колко тънък бе повърхностният слой на цивилизованото поведение.

За Маканеспи и колегите му бе достатъчно мъчително да събират свидетелски показания за процесите. Маканеспи не можеше да си представи как личното присъствие на подобни сцени се отразява на човешката душа. А Петрович бе присъствал, нещо повече, като полковник в хърватската армия трябва да бе участвал в някои от провалилите се стратегически планове. Бе видял толкова много разруха, толкова много смърт, унищожени домове, хора, лишени от бъдещето, което са виждали пред себе си. Действително не би имало нищо чудно нещо у него да се е прекършило.

Екипът на Международния трибунал се бе посветил на раздаването на правосъдие, донякъде и за да се постигне някакво приемане на истината и помирение на територията на бивша Югославия. Но неминуемо се стигна дотам, че бюрокрацията и ежбите между юристите помрачиха чистотата на първоначалната цел и онова, което постигнаха в крайна сметка, беше само сянка на другото, на което се бяха надявали. За хора като Димитър Петрович чувството на безсилие трябва да е било непоносимо. Маканеспи бе чувал, че броят на самоубийствата в три от балканските държави — Словения, Хърватия и Сърбия — бил такъв, че ги поставял в челната двайсетица в света по този показател. Нищо чудно, че когато е бил изправен пред такова отчаяние, един мъж, разполагащ с възможността да вземе закона в свои ръце, е направил именно това. Маканеспи знаеше, че ако всичко зависеше само от тях, те двамата с Проктър не биха намерили вътрешно убеждение да се противопоставят на едноличния кръстоносен поход на Петрович.

Но нещата не зависеха само от тях. Уилсън Кагни, човек, който не бе лично засегнат и не се трогваше от онова, което се бе случило на Балканите през последното десетилетие на двайсети век, беше постановил, че няма да се проявява търпимост към отмъщението извън рамките на закона.

Маканеспи не можа да продължи разсъжденията си, защото лаптопът зазвъня, сигнализирайки, че Теса Миноуг е на линия и готова за разговор. Придвижвайки се неочаквано бързо, той заобиколи бюрото, така че Проктър можеше да го вижда, той самият виждаше екрана, но оставаше невидим за камерата на лаптопа. Беше приготвил куп листчета и химикалка, за да подава бележки на колегата си, ако се наложеше.

Проктър нагласи записващата система, после прие повикването. Както става винаги по скайп, цветовете на човешката кожа бяха такива, каквито не се намират никъде в природата, а лицето, което той познаваше като привлекателно, беше деформирано, като отразено в криво огледало.

— Здравей, Теса — той й отправи най-близкото до приветствена усмивка, което можа да постигне. — Благодаря, че се съгласи да разговаряме.

— За мен е винаги удоволствие да разговарям с вас, момчетата от трибунала, Тио. Всички имаме една цел, нали така?

Маканеспи почувства, че тя вече бе успяла да ги постави в неизгодна позиция. Често между изискванията на адвокатите защитници на човешките права и онова, което бяха склонни да им дадат служителите на трибунала, съществуваше смущаваща разлика. Всички те имаха горчив опит в това отношение и познаваха съмнителните от морална гледна точка пазарлъци, които възникваха в резултат на тази разлика.

— Не е необходимо да ти обяснявам, че в момента се занимаваме с приключване на дейността си — каза Проктър.

— Като че ли бих могла да забравя. Все по-трудно става да се вземат решения, Тио. Стига се до момента, когато вече от събитията е изминало толкова време, че свидетелските показания са накърнени от постоянни повторения и допълнително оцветени от репортажите. Има ирония в това, че се грижим толкова много за човешките права на хора, които не са проявявали никакво уважение към човешките права на жертвите си. Но разбирам изходната ви позиция и честно казано, не бих влязла в конфликт с вас.

— Много благородно от твоя страна, Теса. Но не това беше темата, по която исках да разговаряме. Имаме още няколко случая, по които работата продължава. Караджич, Младич и още някои. Намираме се в последните етапи и се опитваме да се уверим, че доказателственият материал е необорим, а на мен възложиха неблагодарната задача да открия един-двама важни свидетели, които по моя преценка могат да ни снабдят с убедителни доказателства.

— Пожелавам ви успех — каза тя, а усмивката й се появи на екрана като пикселизирана гримаса. — Толкова много от тях се разпиляха по четирите краища на света. И кой би могъл да ги обвинява?

— Един от хората, до които се опитваме да се доберем, е твой стар приятел. Генерал Петрович от хърватската армия. Димитър Петрович.

Теса прибра зад едното си ухо дългите кичури на черната си коса.

— Митя? Божичко, ето наистина едно име от миналото. Не съм виждала Митя от… колко, мисля, че осем години. Той живееше с Маги Блейк в Оксфорд. После я напусна.

— Какво се е случило, за да си тръгне?

Теса сви рамене.

— Кой може да каже защо един мъж прави едно или друго? Освен това — на какво се дължи този интерес към Митя точно сега?

Проктър се усмихна.

— Нали знаеш как става. Той винаги е бил в списъка на свидетелите ни, но винаги е имало хора, с които е било по-важно да разговаряме. Така че той просто ни се изплъзна. А сега, да си призная, сме затруднени. Знаеш ли къде е отишъл, след като е напуснал професор Блейк?

— Аха, значи си наясно, че тя вече е професор. Очевидно някои наблюдава Маги по-отблизо, отколкото сте следили Митя.

Очите на Проктър се разшириха, после Маканеспи побутна към него листче, на което пишеше „публикации“.

— Не бих казал — отвърна Проктър. — Това се дължи по-скоро на факта, че тя постоянно пише за Балканите и ни попадат нейни публикации.

— Щом казваш, Тио.

— И така, да се върнем към въпроса ми… Имала ли си някакви контакти с генерал Петрович, след като той е напуснал Маги Блейк? И знаеш ли къде се намира той сега?

— Това са два въпроса, Тио. А отговорите са „не“ и „не точно“.

Маканеспи вдигна глава с оживено изражение. Вдигна палец към Проктър. Проктър като че ли не беше убеден, че ентусиазмът му е оправдан.

— „Не точно“? За какво ниво на неточност говорим?

— Не мога да кажа нищо със сигурност. Но винаги съм мислела, че Митя ще се върне в Хърватия. Той обичаше страната си, Тио. Тя наистина му липсваше — Теса въздъхна. — Никога не е говорил много за живота си преди войната, което ме караше да се питам какво ли е оставил там. Жена — вероятно. Може би и деца. И със сигурност роднини. Израснал е на изток. Веднъж каза, че Вуковар бил най-близкият що-годе голям град по местата, където бил израснал — тя разпери ръце в безпомощен жест. — Това е всичко, което знам. Винаги успяваше да отклони всякакви въпроси за миналото си. Но пък и никой от нас не говореше много за миналото си по време на войната. Прекалено заети бяхме да направим каквото можем, за да имаме бъдеще. Когато около теб падат бомби, си изцяло съсредоточен върху настоящето.

— Значи мислиш, че се е прибрал у дома?

— Не си ли на същото мнение? Обратно в лоното на семейството. Обратно при хората, чието присъствие ще може да го излекува. Знаеш ли, често съм се питала дали не крие, че страда от посттравматично стресово разстройство. Имаше случаи, когато той сякаш се откъсваше от компанията, в която бяхме. Просто се затваряше. Беше в стаята, беше на масата, но не присъстваше, ако разбираш какво имам предвид.

— Виждал съм подобни случаи. И затова ли е напуснал Маги? Защото е страдал от носталгия? След като е живял съвсем щастливо с нея в Оксфорд в продължение на шест-седем години, просто си е вдигнал чуковете и се е върнал обратно в Хърватия?

В тона на Проктър се долавяше неприкрито недоверие.

Теса въздъхна.

— Идеята не е чак толкова фантастична, Тио. Тук той нямаше кой знае каква позиция. От време на време изнасяше лекции — изследвания на тема „война и мир“, такива неща. От време на време даваше консултации по въпросите на сигурността, когато някой от старите му приятели от НАТО му подхвърлеше такъв кокал. Но позицията на звезда бе заета от Маги. Каква ирония за него — мъж, който е бил в самия център на поредица военни конфликти — мнението, което бе приемано за важно, да не е неговото, а това на приятелката му. А тя бе присъствала там на първо място именно защото имаше връзка с него. Сега виждам, че може да му е било трудно да приеме дългосрочно такова положение, не мислиш ли?

— Искаш да кажеш, че в Хърватия е щял отново да бъде видна личност?

Тя се усмихна унило.

— Бих предположила, нима и ти не мислиш така? Той беше един от техните неоспорими герои от войната.

— Предположението е основателно. Но ако случаят е такъв не ми се вярва, че не бихме го засекли някъде. От мига, в който бе организиран трибуналът, бяха разпратени екипи, които издирваха местонахождението на възможни военнопрестъпници. И, естествено, свидетели. Но нито веднъж не е имало и най-далечен намек, че Петрович е някъде там.

Теса отново отметна косата си зад ушите. Дали този жест не издаваше нещо? Възможно ли бе да е неволна реакция на въпрос, който я е смутил? Или просто се опитваше да спечели време?

— Не знам как да ти отговоря, Тио. Не е ли възможно хората да го крият? Знаеш колко държат там на своите. Ако е заявил, че не желае вече да има нищо общо с всичко това, е напълно възможно жителите на някое малко планинско селце да са се споразумели да го укрият. Караджич живя с години в Белград по времето, когато беше един от най-активно издирваните хора на света. Казват дори, че ходел на мачове на А-лигата в Италия, за бога. Ако могат да защитават чудовище като него, надали биха се поколебали да помогнат на герой като Митя да живее под прикритие.

— Предполагам, че е така. Значи изобщо нямаш вести от него?

Тя поклати глава с видимо съжаление.

— Не съм получила дори някой неподписан мейл. Същото важи и за Маги. Казвам ти, Тио, това беше сериозен удар по самооценката ми. Винаги съм мислела, че ние с Митя сме приятели. Едно беше да напусне Маги. Такива щуротии се случват постоянно. Нали знаеш, има „Петдесет начина да напуснеш любимата“^[1]. Но ние с него бяхме приятели. А той ме отряза, без дори да се сбогува с една-две думи. И все пак, надявам се да е щастлив. Дълго време мислех, че е щастлив тук, но очевидно не съм била права. Хърватите не могат ли да ви помогнат с детайли от живота му? Не е възможно да не разполагат с някакви данни в досието му. В края на краищата, комунистите бяха царе на бумащината.

Проктър поклати глава.

— Както стана с толкова много неща в онази част на света, част от документацията на военните не оцеля през войната. Доколкото разбирам, там е паднала запалителна бомба. Така че в това отношение сме прецакани.

По лицето й се мярна изражение, което Проктър не можа да изтълкува.

— Лош късмет, Тио. Виж какво, съжалявам, че не можах да ви помогна с нещо повече. Но се налага да продължавам работа. Ако си спомня още нещо, със сигурност ще ви уведомя.

— Благодаря, Теса. Всичко хубаво.

Тя прекъсна разговора, без да каже и дума повече. Маканеспи се появи като палячо, изскачащ от кутия.

— Какво мислиш? — попита той.

Проктър сви рамене.

— Мисля, че тя лъже. Но не съм сигурен, че мога да преценя за какво точно лъже.

Той задъвка с угрижено изражение нокътя на палеца си.

Маканеспи се упъти с тежки стъпки към своето бюро.

— В такъв случай по всичко личи, че ще трябва да се обърнем към план Б.

Проктър вдигна поглед. Месестите пръсти на Маканеспи вече подскачаха по клавиатурата, отваряйки сайта на авиокомпанията KLM.

— Нека да е план Б — отвърна той потиснато. — Но искам да имаш предвид, че това никак не ми харесва.

 

 

Не беше точно любов от пръв поглед. Но все пак между нас прелетя някаква искра още първия път, когато се срещнахме. Беше през един септемврийски следобед, аз водех семинар за ролята на феминизма в антиядрените протести. Към края на семинара един от университетските администратори, които ни оказаха голяма практическа помощ в организирането на международния университет, се вмъкна в стаята ми заедно с някакъв мъж, облечен в маслиненозелена военна униформа. Фабиан Джокич направи жест с ръка, за да ми покаже, че мога да завърша спокойно следобедното занимание, затова аз продължих да говоря, без да мога да преодолея смущението си от присъствието на онзи човек в дъното на стаята.

Той изглеждаше учудващо спокоен. Най-горното копче на ризата му беше разкопчано, беше пъхнал палци в колана си, едната му ръка докосваше леко дръжката на пистолета. Продължавах да изпитвам притеснение в присъствието на въоръжени мъже, но се опитах да си кажа, че нямам причини за безпокойство. Освен това от пристигането си в Хърватия не бях виждала по-хубав мъж.

Към два метра висок, той беше строен, навитите ръкави на ризата изпъкваха мускулите на ръцете му. Къдрица от черната му коса падаше на челото. Отмяташе я от време на време, но тя пак отскачаше и се извиваше над веждите му. Казах си цинично, че вероятно изгражда съзнателно образа си в очите на хората. По-късно бях принудена да ревизирам тази своя преценка. Установих, че е почти напълно лишен от суета по отношение на личността си.

Продължавах да говоря, но по-скоро на автопилот. Присъствието му ме разсейваше непреодолимо. След всеки поглед, който хвърлях към него, намирах нови основания да го намирам за привлекателен.

Имаше някои познати балкански черти: тъмни, леко хлътнали очи, славянски скули, добре очертан нос, плътни устни. У него съчетанието им беше особено впечатляващо. Ако знаете как изглежда лениво-елегантният център-нападател на „Тотнъм“ и „Манчестър Юнайтед“ Димитър Бербатов, ще си съставите добра представа за външния вид на непознатия военен. Имаше някаква изискана елегантност в движенията му, нещо в чертите му, което можеше да бъде тълкувано като гордост или арогантност, в зависимост от гледната точка.

Когато най-сетне приключих обобщението на водената от мен дискусия, няколко студенти проявиха желание да обсъдим още някои неща. Фабиан и военният тръгнаха към мен, свели глави един към друг в разговор. Вероятно не съм дала на студентите толкова подробни отговори, колкото обикновено, защото посетителите бяха събудили любопитството ми.

Когато стаята се опразни, Фабиан най-сетне ме запозна с военния.

— Маги, това е полковник Димитър Петрович от хърватската армия.

Искаше ми се да не кокетирам. В края на краищата, току-що бях представила унищожителен анализ на вредните ефекти от прекалено големите права, които хората от НАТО малодушно бяха предали в ръцете на военачалниците. До този момент не ми се беше случвало да водя разговор с военни, чийто тон да не е враждебен. Всъщност, последният военен, с когото бях разговаряла, беше американски войник пред военната база в Менуит Хил. Доколкото си спомням, думите ми бяха: „Защо ти и войнствените ти приятелчета не се разкарате на майната си, обратно в Америка?“ Така че ми се струваше невероятно да намеря общи теми с полковник Петрович, независимо от това, че беше възмутително красив.

— Приятно ми е да се запознаем — произнесох с кокетна усмивка.

Той сведе любезно глава.

— Удоволствието е изцяло мое. Извинявам се, че се натрапих по време на вашия семинар, но бях чувал, че говорите интересни неща и ми се искаше и сам да ги чуя.

Бог да ми е на помощ, аз се изчервих.

— Английският ви е много добър — изтърсих. А какво бих могла да кажа? Аз съм шотландка. Нямам никаква представа как да приемам комплименти непринудено.

Той ми отвърна с крива усмивка:

— Прекарах шест месеца в базата Чиксандс, при хората от вашето военно разузнаване. Трябваше или да плувам, или да се удавя. Предпочетох да плувам.

— Не разбирам защо един полковник от хърватската армия проявява интерес към разклоненията на феминизма и протестните движения, и тяхната връзка с географията.

Понякога сама се удивлявам на надутите си фрази. Но на него те като че ли не му направиха впечатление.

— Опитваме се да изградим едно различно общество тук, в Хърватия — каза той. — А това означава и различно мислене по всички въпроси. Комунизмът е мъртъв, и следователно всичко, свързано с лошото старо време по презумпция се счита също за мъртво. Трябва да открием живи организми, които да заменят мъртвите — той сви елегантно рамене. — Това се отнася и до нас, военните. При стария режим протести нямаше. Затова така и не се научихме да се справяме с протестите по разумен начин. Четох една студия, която сте писали заедно с Мелиса Армстронг — за феминизацията на протестите в Грийнъм Комън, и тя ме заинтригува. Исках да си уредя среща с нея през пролетта, когато тя беше тук, но бях принуден да замина — той посочи с глава Фабиан, който изглеждаше отегчен. — После той ми каза, че вие ще дойдете на мястото на професор Армстронг и аз се надявам да се съгласите да поговорим.

— Не съм експерт — отвърнах аз.

Не бях толкова неопитна, че да не разпозная обиграността в чаровната му усмивка. Това не ми попречи да се почувствам запленена.

— В сравнение с мен все пак сте — той погледна часовника си. — Сега имам среща с кмета, но може ли да се видим скоро?

Стараех се да не ми проличи колко много желаех тази среща.

— Програмата ми е доста натоварена, но по принцип мога да променя някои ангажименти.

— Утре вечер?

Кимнах.

— По всяко време след седем.

— Знаете ли къде е „Прото“? На ъгъла на улиците „Широка“ и „Вара“?

Не знаех, но стъписано недоверчивото изражение на Фабиан заедно с това, че заведението очевидно се намираше в Стария град, ми казаха всичко, което имах нужда да зная. По някаква причина полковник Петрович искаше да ме впечатли.

— Сигурна съм, че ще го намеря.

Той отметна назад непокорния си кичур и кимна.

— Ще запазя маса за осем часа — чаровната му усмивка отново се появи. — Очаквам утрешната вечер с нетърпение.

— Аз също — отвърнах, той ми отправи лек, официален поклон и се обърна да си върви. Фабиан ми хвърли още един поглед, изпълнен с преувеличено удивление и го последва. Не бях съвсем наясно с онова, което се бе случило току-що, но нямах намерение да го анализирам. Най-красивият мъж в Хърватия ме беше поканил на вечеря. Може би на хоризонта се събираха облаци, но днес за мен слънцето грееше достатъчно силно.