Вал Макдърмид
Пътят на скелета (29)

26.

Карен обичаше кухнята в къщата на Фил, но безжичният интернет тук не беше достатъчно силен, за да приеме повикване по Фейстайм. Така че трябваше да се разположи в стаята, която наричаха шеговито „библиотеката“. Лавици с книги, част от които фалшиви, прикриващи плазмения телевизор, прекалено богато тапицирани кресла, бюро с покрит с кожа плот и мокет в десен „шотландско каре“ всичко това будеше у Карен усещането, че се е озовала по погрешка в некадърно подредено студио, в което се снима банален ситком. Тя нагласи осветлението така, че голяма част от обстановката да не влиза в обсега на камерата, включи системата на запис и набра номера на Адам Търнър.

Разнесе се чуруликащият сигнал и тя благодари отново на късмета си, че успя да открие толкова лесно журналиста. По щастливо стечение на обстоятелствата, когато пусна името му в Гугъл, тя попадна на някакъв материал, който той бе публикувал само преди няколко дни в „Телеграф“. Едно бързо обаждане до представителя на вестника в Единбург й осигури телефонен номер и адрес на електронна поща, а останалото се оказа учудващо лесно. Тя му беше пратила съобщение, на което той отговори и уточниха час за разговор.

А сега собственото й отражение се измести в долната част на екрана, отстъпвайки място на мъжко лице на фона на жълта стена, нашарена с белези като лице на човек, боледувал от едра шарка. Кожата на мъжа също беше жълтеникава, което можеше да има нещо общо с обстановката или климата. А може би, предвид професията му, се дължеше и на пиене. Очите му не се различаваха ясно зад големите стъкла на очилата с модерни, масивни черни рамки. Несресаната му кестенява коса беше оредяла; в ярката светлина на хотелската стая през нея се провиждаше розовата кожа отдолу. Карен се надяваше нейният вид да не е чак толкова непривлекателен, но с дигиталните комуникации човек никога не можеше да бъде сигурен.

— Здравейте, Адам. Аз съм Карен Пири от Шотландската полиция — каза тя и пусна най-окуражаващата си усмивка.

— Здравейте, Карен. Благодаря, че се съобразихте с програмата ми.

Типичен глас на телевизионен водещ — плътен, дълбок и топъл, с далечна следа от северняшки акцент. Способен да поднася по най-добрия начин всевъзможни ужаси в дневните стаи на хората. Звучеше бодро и заинтригувано, което в очите на Карен беше плюс.

— Не, аз благодаря, че ми отделихте време.

— За мен е удоволствие. Винаги се радвам, когато мога да се обърна към спомените си. Дори когато тези спомени са ужасни, какъвто е случаят с времето, което прекарах на Балканите. Нали искахте да говорим за престоя ми на Балканите? И по-специално за Димитър Петрович? Прав ли съм?

— Абсолютно.

Той се позасмя.

— Много време измина, много мили ни делят оттам. Мислех, че всички са забравили за Балканските конфликти. Тема на водещите новини винаги е най-новата война. Е, какъв е поводът? Какви ги е вършил генерал Петрович?

— От доста време не е вършил нищо. Мъртъв е от осем години.

Търнър повдигна вежди.

— Така ли? Не знаех. Последното, което знам за него, е че водеше спокоен живот в Оксфорд. Но тези сведения трябва да са от… кога ли? Отпреди девет, десет години. Защо се интересувате от човек, който е мъртъв от осем години?

— Защото току-що открихме останките му.

— Не разбирам. Нали все някой трябва да е забелязал отсъствието му? Нима… как й беше името, Мойра? Маги? Беше нещо подобно… нима тя не е съобщила за изчезването му? Или може би подозренията ви са насочени основно към нея?

— Мислела, че я е напуснал и се е върнал в Хърватия. Бил е зрял мъж, и като изключим самото изчезване, е нямало никакви други съмнителни обстоятелства. Затова и полицията не намерила за нужно да прояви интерес. И не, професор Блейк не е основният ни заподозрян — допълни тя сухо, съзнавайки, че ако не отрече, Маги щеше за дълго да се озове на прицела на медийния интерес. — Освен това не съм казала нищо, което да навежда на мисълта, че имаме основен заподозрян.

— Хайде, госпожо главен инспектор, и двамата знаем, че не бихме водили този разговор, ако нямаше подозрителни обстоятелства. Е, къде го открихте? И защо след толкова дълго време? Искам да кажа, знам, че най-трудното в едно убийство е как да се отървеш от тялото, но осем години е наистина много време.

— Скелетът му беше открит на покрива на една сграда, която подлежи на разрушаване.

— Брей — Търнър изглеждаше впечатлен. — И никой не е забелязал, че на покрива има мъртвец? Това е странно.

— Всъщност не. Тялото е било скрито от поглед. Пък и сградата пустее от почти двайсет години, така че не е имало повод някой да търси нещо там.

— Брей. И къде е това? В Лондон? Не, чакай, вие сте от шотландската полиция. Значи някъде в Шотландия.

— В Единбург.

— „Стъранно, много стъранно“. А какво е търсел той в Единбург?

— Доколкото разбирам, хобито му е било свободното катерене, и то така нареченият „билдъринг“ — когато се катерят по сгради. За удоволствие — по тона на Карен си личеше, че за нея това продължава да е неразбираемо. Лицето на Адам Търнър застина, устата му беше отворена.

— Ох, божичко — изпъшка тя. — Започва се.

Забарабани с пръсти по бюрото, докато мътният екран се избистри и връзката се възстанови.

— Значи той се е изкатерил по тази сграда и после са го убили?

— Това е нашето предположение.

— И сте открили скелет. Предполагам, че е бил или ударен, или застрелян в главата. Всичко друго би било трудно да се категоризира като убийство. Как се справям?

Тя не можа да потисне усмивката си.

— Блестящо. Ако трябва да бъдем точни, бил е прострелян в главата.

— И вие мислите, че човекът, който го е застрелял, го е направил заради нещо, което Петрович е извършил през някоя от войните през деветдесетте?

„Дай малко, за да получиш много“. Тя поне се надяваше да стане така.

— Доколкото мога да преценя, той е водел безупречен живот в Оксфорд. Струва ми се, че корените на това, което се е случило на онзи покрив, са били в предишния, а не в настоящия му живот. Освен това имаме основание да предполагаме, че е ходел на „билдъринг“ с човек, когото е познавал от онези години.

Търнър се изкиска.

— Обичам тези полицейски изрази. „Имаме основание да предполагаме“. А вие сигурно не искате да се обърнете към вашето ръководство с въпроси за работата на генерал Петрович през войната, защото най-вероятно с отговорите си те просто ще ви замажат очите?

Лицето му отново застина, размаза се и заприлича на курабийка, украсена от малко дете. На ти модерна технология, която замества успешно личните контакти. Карен не би заменила стаята за разпити и естествените цветове на събеседниците си за цяла стая, пълна с айпади. Но и от тях имаше полза, особено, когато свидетелят беше на другия край на света. Знаеше от опит, че ако искаш екранът да застине, за да си спечелиш малко време за размисъл, бе достатъчно само да отвориш още програми или приложения, които натоварват излишно компютъра. Така имаш време да се овладееш и да обмислиш отговора си. Не й се вярваше Адам Търнър да върши именно това, но самата тя бе доволна, че има време да прецени какъв ще е подходящият отговор.

Екранът се възстанови и Търнър се появи отново, този път образът му беше по-ясен.

— Чухте ли ме?

— Последното, което чух, беше нещо за замазване на очи.

— Казах, че една от причините хора като мен да нямат желание да говорят за Балканите е, защото е трудно да се представят нещата само в черно и бяло. Сърбите са на мнение, че цялата вина се хвърля върху тях — действително, има основание за това, защото те започваха в повечето случаи и извършиха най-големите зверства. Но в такива конфликти никой не остава с чисти ръце. Нито хърватите, нито албанците — никой. Всички те бяха способни да извършват ужасни неща при първа възможност.

Но трибуналът за военните престъпления се съсредоточи почти изцяло върху сърбите. Така че при тях, където трудно може да се говори за свободна преса, трибуналът се приема изцяло като пристрастно оръдие на НАТО и Запада, а това не може да насочи никого към помирение. По-скоро поражда ново негодувание. Затова ние не искаме да се замесваме в последиците. Постъпихте правилно, като се обадихте на мен, а не на военните.

„Най-сигурният подтик, който може да накара един свидетел да заговори откровено, е суетата. И ласкателството е най-добрият начин за постигане на тази цел.“

— Повярвайте ми, знам, че е така. Веднага щом започнах да чета книгата ви, разбрах, че вие сте човекът, който ми трябва. Е, какво можете да ми кажете за генерал Петрович?

— Много умно момче беше. Появил се от нищото и се изстрелял до висшите чинове с рекордна бързина. Когато Югославия се разпадна, той беше един от първите, избран да дойде тук, за да се обучава на нашите похвати и подходи. Когато започна войната, той несъмнено беше изгряваща звезда.

— Когато казвате, че се е появил от нищото, какво имате предвид?

— Не беше представител на тогавашния управляващ елит. Всъщност е бил селско момче. Роден е в едно от онези малки селца в хълмовете близо до сръбската граница. Как му беше името… — той притвори очи и опря върховете на пръстите в челото си. — Падровац. Подрувец. Подрувци… мисля, че беше Подрувец — каза той тържествуващо и се изправи с доволно изражение. — Никога не съм бил там, затова не си го спомних веднага.

— Великолепно. Значи той е напуснал малкото селце и постъпил в югославската армия?

— Точно така. Доколкото знам, завършвал с отличие всички курсове, на които го изпращали, затова и го прехвърлили в разузнаването. После, когато дошъл краят на империята, той постъпил в армията на Хърватия. Предполагам, че като хърватин така и не се е почувствал на място преди това. Заради петното, което носят от Втората световна война, нали разбирате.

— Съжалявам, не ви разбирам. На тази тема ще ви се наложи да се отнасяте с мен като с идиот — Карен се усмихна смутено.

Този път не ставаше дума за ласкателство, а за истинска липса на познания. Беше изгубила интерес към историята, преди да стигнат до Втората световна война. Много я биваше с шотландските крале от Средновековието, но познанията й за всякакви по-съвременни събития бяха крайно повърхностни.

— Така. Е, Балканите са си средище на конфликти от незапомнени времена. И сторените злини се помнят дълго. Така че, когато нацистите нахлули в тези територии, хърватите приели това като възможност да си го върнат тъпкано на сърбите. Минали на страната на нацистите и се заели със свой собствен геноцид. Екзекутирани били около половин милион сърби, четвърт милион били прогонени от родината си, а още четвърт милион били насилствено принудени да приемат католицизма.

— Господи! Нямах представа, че е било толкова лошо.

— Така че сърбите са на мнение, че и те имат какво да си връщат. През всички тези години, през които Тито държал юздите, те са таяли спомена за преживяното, после, когато държавата се разпадна, решават да се възползват от възникналата възможност. Никой не отрича, че са извършили ужасни жестокости, но те мислят, че са били в правото си. Това, разбира се, са глупости. Единственият резултат от прилагането на принципа „око за око“, е че ще има все повече лутащи се в мрака слепци. Ако се държиш също така отвратително, както и врагът ти, от това не може да излезе нищо добро.

— Да, естествено. Но разбирам как може да се стигне дотам. Разбирам също, че Петрович трябва да се е чувствал по на място в хърватската армия. Как се запознахте с него?

— Беше точно след като вдигнаха обсадата на Дубровник. Аз бях един от първите журналисти, които влязоха в града след сключването на мирното споразумение. Обсадата бе заварила Петрович в града и аз го интервюирах за материал в „Ню Йорк Таймс“, в който исках да опиша неговите преживявания. Бях впечатлен. Личеше си от мили, че е умен човек. Два месеца по-късно го произведоха в чин генерал. Доколкото си спомням, по време на битките на платото Милевци. След това се срещахме доста често. Хърватите искаха да правят добро впечатление, да играят ролята на положителните герои, затова и го преотстъпиха на НАТО и ООН. Но аз не вярвам той някога да е забравил кому дължи вярност на първо място.

Карен записваше бързо, докато той говореше, питайки се накъде ли ще я отведе всичко това.

— Бихте ли казали, че е имал врагове? Имам предвид лични врагове. Не просто хора от другата страна, които са го мразели заради принципа.

Търнър се замисли, палейки цигара. Дръпна силно и се намръщи.

— Никога не съм чувал. Но пък и не съм се интересувал от такива неща. Ако искате да получите отговор на този въпрос, ще трябва да разговаряте с хора от Хърватия, които са го познавали и преди.

— Казвате, че нито една от страните в конфликта не е била по-добра от другата. А той участвал ли е в някои от тези случаи на фронтовата линия, заради които някой би могъл да пожелае да си отмъсти?

Търнър завъртя решително глава.

— Това всъщност не беше по неговата част, макар че можеше да бъде много напорист, когато защитаваше своите хора. Но заемаше прекалено високо място в йерархията, за да си цапа ръцете в буквалния смисъл на думата. Освен това той беше прекалено ценен за тяхното разузнаване като анализатор и стратег, за да му позволят да припари до фронтовата линия. Когато обсадата го изненада в Дубровник, те бяха принудени да се лишат от уменията му, и после много внимаваха такова нещо да не се случи отново.

— И въпреки това в края на войната той е обърнал гръб на всичко, за да заживее мирно и тихо в Оксфорд.

— Струва ми се, че това е разумен избор. Аз самият останах там толкова дълго само защото знаех, че мога да си тръгна, когато пожелая. В края на деветдесетте на Балканите беше същинска лудница. Доколкото разбирам, има хора от следващото поколение, които се опитват да променят нещата, но за това трябваше да се почака доста. Човек, който е имал достатъчно ум, за да си наложи да престане да мрази, и същевременно е имал възможността да се махне и да заживее живот, който да няма постоянна връзка със старите войни, трябва да е бил луд да не се възползва от шанса си.

Карен се замисли за миг над думите му.

— Значи той е направил разумния избор. А после някой му е отнел онова, което е избрал. Защо този някой е пожелал да го направи? И защо е чакал толкова дълго?

— Няма да намерите отговорите на тези въпроси, разговаряйки с хора като мен. Ако наистина искате да разберете, трябва да отидете в Хърватия. И там да намерите човек, склонен да отговори на въпросите ви.

Карен се усмихна едва-едва.

— Може и да го направя.

Търнър поклати глава със съчувствие.

— Пожелавам ви успех. Доволен съм, че вие се заемате с това, а не аз.