Вал Макдърмид
Пътят на скелета (11)

9.

Дори талантът на Карен да принуждава света да се подчинява на волята й не беше достатъчен, за да успее да измъкне банковите детайли в неделя. Възможно бе да се добере до някой съдия склонен да сътрудничи и да подпише необходимото разрешение, но това всъщност не би ускорило нищо, а тя не искаше да си хаби патроните, искайки услуга без сериозно основание. Знаеше, че Ривър ще бъде в лабораторията, анализирайки скелета в търсене на сведения за неговия произход, но там тя не би могла да свърши нищо полезно, а освен това Ривър щеше да я уведоми незабавно, ако попаднеше на нещо, което би послужило като улика. Приятелят на Фрейзър Джардайн, катерачът, не бе отговорил на обаждането й. Може би беше време да го срита по задника, напомняйки му, че пренебрегването на обаждане от служител на полицията не е добра идея.

Облегна се на капака на своя „Форд Фокус“, незабележима, практична кола, която тя бе избрала заради анонимността й, и набра номера на Иън Лори. Тъкмо когато телефонът сякаш щеше да прехвърли обаждането на гласова поща, на мястото на сигнала се разнесе пресипнало изръмжаване.

— Главен инспектор Карен Пири на телефона. С кого разговарям?

Строгият тон на Карен беше напълно непресторен.

Покашляне, хрипливо изхрачване. Карен си каза, че Фил имаше своите недостатъци, но поне не издаваше такива звуци рано сутринта.

— Това някакъв номер ли е? — гласът беше дълбок и плътен.

Очевидно Фрейзър Джардайн бе приел сериозно инструкциите й да не казва никому за ужасяващото си откритие.

— Аз съм полицейски служител, господине. Вие ли сте Иън Лори?

— Да. Но не съм извършил никакво нарушение.

— Никой не ви обвинява в нищо, господине. Вчера оставих известие в гласовата ви поща с молба да се свържете с мен по спешен въпрос.

Отсреща се разнесе гърлен смях.

— Ама вие сте истинска! Да му се не види. Мислех, че някое мое приятелче се прави на жена. Съжалявам, инспекторе. Обикновено не се държа като тъпанар. Просто работата е там, че след седмица ще се женя и приятелите ми не престават да си правят майтап с мен по всевъзможни начини.

„Да, несъмнено е склонен да поема рискове“, каза си Карен.

— Истинска съм, господине, и трябва да разговарям с вас по съвсем сериозен въпрос. Намирам се доста наблизо. Ако ми дадете точния си адрес, мога да дойда при вас след половин час. Няма да ви задържам много, но работата съвсем не е за смях.

В гласа й се долавяха нотки, подсказващи, че с нея шега не бива — това обикновено вършеше работа, особено когато разговаряше с невинен човек.

И сега подейства. Един час по-късно тя вече се изкачваше по сякаш безкрайното стълбище на една кооперация в Горги^[1]. „Защо все ми се падат такива, които живеят на последния етаж?“, питаше се тя, докато пулсът й се ускоряваше право пропорционално на височината. Поне сградата беше чиста; не помнеше колко пъти вече й се бе налагало да се изкачва по стъпала, опитвайки се да не вдишва отблъскващата смесена миризма на урина, гниещи отпадъци от готова храна и разни други неща, за които предпочиташе да не се замисля много.

Джейсън, застанал пред вратата на Лори, я изчака да се качи на площадката и да си поеме дъх. Очевидно се радваше на нарушената си неделна почивка точно толкова, колкото Карен се радваше да го види. Но макар че се говореше за промени в закона, шотландското правораздаване все още изискваше присъствието на втори служител на полицията на всеки етап от разследването. Ако Карен отидеше в апартамента на Иън Лори сама и той признаеше пред нея цяла поредица убийства, показанията й нямаше да бъдат приети от съда за доказателство. В очите на съдиите тя би могла и да си е измислила всичко. Затова и бе принудена да сподели неделята с помощника си.

Дневната на Иън Лори гледаше към небето и комините.

Гледката през прозореца беше за предпочитане пред интериора. Лори носеше размъкнати шорти и сива тениска с логото на фитнес салон в центъра на града. Беше слаб, с източените мускули на бегач на дълги разстояния или катерач, но днес впечатлението се разваляше от жълтеникавия оттенък на очите и кожата му, и от дъха му, който би могъл да свали боята от моста над Форт, чак до голия метал. Карен не завиждаше на бъдещата му жена.

Той им посочи едно продънено кожено канапе, което създаваше впечатлението, че навремето е било скъпо, но е било подлагано на системен тормоз. Самият Лори се отпусна в подобно кожено кресло, срещу огромен плазмен телевизор, поставен на мястото, на което преди бе имало камина.

— И тъй — поде той, — какъв е този сериозен въпрос?

По гласа и изражението му личеше, че Карен не е успяла да го убеди.

— Ще стигна и дотам — каза Карен. — Исках да разговарям с вас за нещо, което сте казали на Фрейзър Джардайн.

Лори се почеса под мишницата и се прозя.

— Фрейзър ли? Какво съм казал на Фрейзър?

— Когато ви казал, че отива в сградата на училище „Джон Дръмонд“, един от приятелите ви попитал дали ще се качва на покрива отвътре или отвън. И това го накарало да си припомни за нещо, което сте му казвали — че сте се катерили по фасадата на „Джон Дръмонд“.

Лори се поизправи и застана нащрек.

— Нищо такова не се е случвало. Беше просто шегичка.

— Господин Лори, нямам намерение да прибирам когото и да било за незаконно влизане в частен имот. Имам нужда от помощ. Няма никакви уловки. Просто се опитвам да си изясня някои обстоятелства.

— Никога не съм бил в „Джон Дръмонд“ — каза той, бързо и категорично. — Няма нищо, което бих могъл да ви кажа за това място. Абсолютно нищо.

— Какво работите, господин Лори? — попита небрежно Карен. Предполагаше, че фотографиите на чернокожи изпълнители на джаз, окачени в рамки по стените, надали могат да й подскажат отговора на този въпрос, те бяха по-скоро израз на предпочитания.

— Работя за „Роял Банк ъв Скотланд“ — забелязал ироничната извивка на устните й, той допълни припряно: — Не съм банкер. Работя в отдела по поддръжката.

Карен се усмихна.

— И какво, броите столовете в банката? Предполагам, че вече не са толкова, колкото са били преди. Следователно и вие, както повечето хора, нямате вземане-даване с полицията в ежедневието си. Просто искам да обясня, че при нас нещата нямат нищо общо с това, което гледате по телевизията. Аз съм доста по-съобразителна от онези задръстени детективи от сериалите. И далеч не съм толкова търпелива. Опитвам се да си свърша работата бързо, съхранявайки изискванията на учтивостта. Но може да свършим това и в участъка, по начин, който ще стане причина утре да закъснеете доста за работа.

Тя му отправи онази усмивка, на която колегите й, съдейки по горчивия си опит, не се доверяваха.

Лори погледна към Хубавеца, сякаш очакваше от него някаква проява на мъжка солидарност. Хубавеца гледаше упорито в краката си.

— Не съм правил нищо такова — каза Лори с жалостив тон.

— Свободно катерене — каза Карен. — Какво знаете за свободното катерене по фасади, господин Лори?

— Гледал съм видеозаписи по YouTube, такива работи.

— Мисля, че можете да дадете по-ясен отговор. Не разбирам защо трябва да бъдете толкова предпазлив, господин Лори. Все ми е едно как прекарвате свободното си време. Единственото, което ме интересува, е как една жертва на убийство се е озовала на покрива на училището „Джон Дръмонд“, без да има и следа от проникване с взлом в сградата.

— Убийство? — гласът на Лори стана писклив. — Не казахте, че става дума за убийство.

— Опитвах се да щадя чувствата ви. Е, ще ми разкажете ли за „Джон Дръмонд“ или не?

— Искам адвокат — запелтечи Лори.

Хубавеца отдели очи от пода.

— Както шефката каза, ние не ви обвиняваме в нищо. Просто искаме от вас информация. Ако на разговора ни присъства адвокат, ще изглежда, че сте извършили нещо нередно.

Карен погледна Хубавеца с новооткрито уважение. За втори път в рамките на два дни той казваше нещо, което не беше глупост. Дали пък не се бе появил някакъв нов медикамент, за който тя не бе чувала?

— Е, какво става с „Джон Дръмонд“? — попита тя.

Лори присви рамене и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не правим никому нищо лошо, нали така? Привлича ни предизвикателството.

Карен изпита желание да го среже, но се въздържа. Млади мъже с прилични доходи, търсещи силни усещания на ниски цени. Малко им беше да провалят в работно време световната икономика, ами трябваше и да се държат като глупави хлапета, каквито бяха всъщност.

— Така — поде тя. — Кого имате предвид, като казвате „ние“?

— Аз и още двама приятели от университета. Още тогава се занимавахме понякога с катерене. Катерехме се през зимата в планините на север, а също и малко в Алпите. После се запалихме по свободно скално катерене. Усещането е невероятно. Така или иначе, преди три години по Би Би Си имаше сериал, наречен „Катерене по прочути сгради“ — в който ставаше дума именно за това. И ние започнахме да търсим онлайн видеоклипове на хора, които се катерят по високи сгради — гласът му ставаше все по-тих, докато накрая той замълча.

— А после и вие започнахте да правите същото?

Лори доби глуповато изражение.

— Не сме причинявали неприятности никому. Катерехме се нощем, винаги внимавахме да не стреснем някого.

Карен поклати глава, отчаяна от глупостта на младите мъже.

— Е, кажете ми какво знаете за „Джон Дръмонд“.

Той въздъхна.

— Човек се запознава с хора, които имат сходни интереси. С много от тях общувам само онлайн. Но обменяме сведения. Маршрути за изкачване на някои по-трудни сгради, идеи как да преминем определени препятствия. Някой разказваше за „Джон Дръмонд“, как там нямало практически никаква охрана и че човек можел да се изкатери и да слезе, без опасност да го спипат. И че катеренето по тази сграда било истинско предизвикателство, защото по пътя нагоре има много надвиснали части. А един мой познат от Глазгоу се намеси и каза, че се изкатерил по сградата сам в нощта на лятното слънцестоене, когато всъщност не мръква напълно и колко невероятно било, и че гледката била страхотна — той отново въздъхна. — Та затова го направихме. И това е всичко, което знам. Не знам нищо за никакво убийство, кълна се пред бога.

— Значи сте се катерили по фасадата на „Джон Дръмонд“?

Той кимна.

— През септември. Беше петък, тринайсети. Решихме, че ще е забавно да се изкатерим в ден, за който се предполага, че носи лош късмет.

— Качихте ли се на покрива?

— Да, това е номерът. Не се брои, че си се изкатерил, ако не стигнеш най-отгоре.

Хубавеца се приведе напред и вдигна пръст, искайки разрешение да проговори. Знаеше от опит, че не е препоръчително да прекъсва Карен, когато разпитът й е потръгнал. Тя кимна.

— Значи ли това, че сте се катерили и по куличките в ъглите?

— Куличките ли? Да, изкатерихме се и по четирите.

— А влизахте ли в някоя от тях? — Карен пое отново инициативата.

— Дъги надникна в една от тях. Но каза, че нямало нищо за гледане, а било и прекалено тясно, за да може да се влезе вътре. Затова оставихме нещата така и слязохме. Там ли е бил убитият? В една от тях?

Жълтеникавото му лице започваше да позеленява.

— Запознавали ли сте се с човек от бившия Източен блок, който се занимава със скално катерене?

Изненадвай ги с неочаквани въпроси. Такъв беше работният принцип на Карен.

Лори я загледа объркано.

— Какво? Искате да кажете, руснак или нещо такова?

— По-скоро човек от Балтийските републики? Или може би от Балканите? — Карен осъзна, че той не разбира какво му говори тя. Сигурно е бил в началното училище, когато конфликтът на Балканите разтърси следвоенните споразумения в Европа. — Латвия. Литва. Естония. Хърватия. Сърбия. Може би дори Полша.

Лицето му се проясни.

— Ясно. Не, не мисля, че съм се запознавал с такъв човек. Писал съм си с много американци и хора от Нова Зеландия, но това са всички, които могат да бъдат наречени чужденци — той се ухили. — Ако не броите англичаните.

Карен си каза, че това е рекорд за 2014 година. Беше станало почти обед, преди някой да спомене предстоящия референдум.

— Трябва да ни дадете списък с имената на всички ваши познати, които се занимават със свободно катерене. Детектив Мъри ще вземе от вас данните.

— Как е умрял той?

Винаги задаваха този въпрос. Как е бил отнет животът на жертвата.

— Бил е застрелян — отвърна Карен. — Някой е застанал пред него, насочил пистолет към главата му и дръпнал спусъка.

Хубавеца наподоби дуло на пистолет с показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

— Бум — каза той. — Просто така. Той няма вече да се занимава със свободно катерене.

 

 

През цялото онова лято се говореше за война. В началото на юни Хърватия се бе отделила от Югославия, решена да отхвърли доминацията на сърбите. Но в рамките на новата държава имаше достатъчно етнически сърби, за да подкрепят надигащата се като мъртво вълнение идея за създаване на нова сръбска държава в рамките на Хърватия.

Идеята бе изцяло подкрепена от Сърбия и от югославските въоръжени сили, подтиквани от Слободан Милошевич и неговата тактика на „силния лидер“ и „силната ръка“. Сблъсъкът на различните искания беше рецепта за катастрофа, но аз бях прекалено млада, а Мелиса — прекалено голям оптимист, за да повярваме, че катастрофата ще стане факт.

И така, когато управата на „Сколи“ постави точка на последната мисия на Мелиса на Балканите, ние решихме, че това е само временна спънка. Според Мелиса нейното отсъствие щеше да е кратковременно и пролуката можеше отлично да бъде запълнена от една млада преподавателка, защитила докторантура и подготвена да разсъждава по същия начин като научния си ръководител. Щях да водя някои от семинарите, да работя с авторите на научни публикации, и да помогна за организирането на курсове в новите институции, които щяха да се издигнат от пепелта на старата комунистическа държава. Какво би могло да се обърка?

През първите седмици изглеждаше, че Мелиса може и да е била права. Че цялото това дрънкане на саби няма да доведе до нищо. Че няма истинско желание за война. Да, във Вуковар се водеха сражения, но той беше далече и като че ли никой в Дубровник не изпадаше в паника заради това. В Дубровник нямаше нищо страшно. Нямаше нищо подобно на онзи случай, когато по време на едно наше съвместно посещение в Прага с Мелиса тайната полиция бе почукала на вратата на къщата, където водехме нелегален семинар. Домакините отвориха един скрит капак в пода на кухнята и ни набутаха бързо във влажното мазе, където освен уплашеното ни дишане се чуваха само подраскването на нокти на плъхове по камъка и тежкият тропот по пода над главите ни. Да, това наистина беше страшно. Но по времето, когато аз отидох в Дубровник, мъртвата хватка на комунистическата държава се бе отпуснала. Вече всички бяхме европейци.

Приех новия си живот с широко отворени очи, отворени обятия и открито сърце. Когато успях да се измъкна от Файф и пристигнах в Лондон, бях открила, че мога да се възползвам най-добре от всяко ново преживяване, като се потопя напълно в него. Затова се радвах на възможността да направя това отново. Бях наела стая в жилището на Варя, учителка в начално училище. Мелиса бе работила с нея по един научен проект и знаеше, че твърдата валута, с която плащах за моята таванска стаичка под стрехата, ще има голямо значение за семейството и. Мисля, че аз бях единственият човек там, който имаше самостоятелна стая — дори възрастната майка на Варя трябваше да дели стая с десетгодишно момиченце, най-малката в семейството.

Стаята ми беше спартански обзаведена — единично желязно легло с тънък като кора дюшек, обикновен чамов гардероб с рафтове и място, достатъчно за да се окачат три блузи и едно сако, маса, едва побираща отворена тетрадка с формат А4, и разнебитен дървен стол. Над леглото висеше разпятие, от което гледаше тъжно един изпит Христос — разпятието се отразяваше в огледалото на отсрещната стена, така че можех да го виждам и от леглото си. Но гледката към града беше компенсация за всичко останало. Къщата на Варя беше извън стените на Стария град, в подножието на Сръдж, възвишението, издигащо се стръмно над Дубровник. Зад къщата имаше малка градинка, достигаща до началото на ниските храсталаци и боровите гори. Но от моя прозорец в предната част на къщата имах панорамна гледка към опасания с крепостни стени стар град.

Докато не видях Дубровник, нямах истинска представа какво означава всъщност „укрепен град“. Бях виждала фрагменти от стената, която римляните вдигнали в древни времена около Лондон. Била е шест метра висока, два и половина метра дебела. Това ми звучеше много внушително. Стените на Дубровник са високи двайсет и пет метра и дебели осем метра — три-четири пъти по-големи от някогашните защитни стени на Лондон. Гледката към пъстреещите керемидени покриви и белите лодки в пристанището беше вдъхновяващо начало на всеки от онези септемврийски дни, когато започнах да се ориентирам в града. Понякога сутрин небето беше чисто и яркосиньо — цвят, какъвто никога не можем да видим в Обединеното кралство. В други дни, тъй като лятото отиваше към края си, по небето се точеха тънки, разнищени облаци, създавайки шарки, подобни на тигрова кожа.

Самите семинари, които водех, също носеха усещане за свобода. В атмосферата се усещаше оживление след толкова години на потисничество, но същевременно имаше и някакво объркване. Ние приемаме толкова много наши свободи като нещо естествено; през онези първи дни в Дубровник аз се убедих лично, че разрешението да мислиш, пишеш и говориш открито създава не само чувство за освобождение, но и поражда безпокойство. И, разбира се, имаше още много учени, направили кариера през епохата на комунизма, които се бяха вкопчили ожесточено в старите си постове и стария си начин на работа. Но въпреки всичко с онова, което вършехме, ние сякаш продължавахме осъществяването на една революция.

Искрата на интелектуалната независимост озаряваше като че ли и социалните ни контакти. Въпреки че средствата на хората бяха ограничени, всички търсеха поводи да се събираме и да празнуваме.

От спокойните следобедни срещи на чай и сладкиши с мед и ядки до бурните вечерни празненства, подклаждани със сливова и гроздова ракия — покани не ми липсваха. Бях млада и ми се искаше да приемам повечето от тях. Знаех, че този период в Дубровник ще открие за мен професионални възможности — нови контакти, възможности за научни публикации, може би дори и за книга — и затова исках да се запознавам с колкото се може повече нови хора. Бях учудена, когато разбрах колко много от тях знаеха за тайните университети, бях трогната от радостта им, че продължаваме да се ангажираме с тях. Така че повечето ми вечери бяха посветени на тези социални контакти, които постоянно откриваха пред интелектуалното ми любопитство нови пространства за изследване.

Мелиса ме беше подготвила за тези неща. Но не ме беше подготвила за любовта.