Вал Макдърмид
Пътят на скелета (46)

43.

Краката им трополяха по железните стълби, които водеха към самия връх на величествената библиотека „Радклиф“, Маги хвърли поглед надолу, оглеждайки детайлите на бароковия интериор, и се запита на какво ли разстояние от земята се намират. Зад нея Теса бе започнала да диша тежко.

— По дяволите, Маги — каза тя жалостиво. — Не мога да повярвам, че си в по-добра форма от мен.

— Отделяш прекалено много време на работата си и недостатъчно за ходене по планините — отвърна Маги. — Пък и около Хага няма много планини за катерене.

— Но тук е удивително — каза Теса. — От тази височина всичко изглежда различно. Гледаш тази пищна украса, която надали някой е щял да види, и те обзема удивление. Да си даваш толкова труд, да изпипваш така детайлите, и този труд да бъде оценяван от толкова малко хора. Това наистина е любов към работата заради самата работа.

— Тъжно е, че в наши дни са малко хората, които разполагат с необходимите умения, за да създадат нещо толкова красиво. Мислех за това онзи ден, докато гледах през прозореца на влака. Толкова от нещата, които сме построили, са ненужно грозни. Защо функционалността е откъсната от естетиката? Защо ни е толкова трудно да схванем, че не е задължително един склад да бъде отвратително грозен?

— Предполагам, че красивото е по-скъпо — отвърна задъхано Теса.

— Не мисля, че причината винаги е в разноските. Не може да е толкова просто. Струва ми се, че не ни е грижа.

— Винаги е имало предостатъчно грозотия, Маги. Но грозното обикновено не оцелява. Разрушават го и на негово място построяват нещо друго, не по-малко непривлекателно. Или, ако имаме късмет, нещо красиво. Искам да кажа, какво е имало преди тук, преди да построят библиотеката? Готова съм да се обзаложа, че не е било нищо особено.

Стигнаха вратата на най-горната площадка на стълбите.

Маги я отключи и отстъпи назад, за да може Теса да мине пред нея.

— Къщи. Това е имало. Обикновени сгради, принадлежащи на различни колежи. Вероятно подобни по архитектура на сградите по Лонгуол Стрийт. Така че ти си права. Грозотата винаги е присъствала, само че не оцелява — тя заключи вратата зад тях. — Да сме сигурни, че някой авантюристично настроен студент няма да се промъкне незабелязано подир нас. Черил ще ме удуши.

Теса вече поглъщаше с поглед панорамата, опряла ръце на каменния парапет.

— О, каква гледка е това, Маги. Благодаря, че ме повика да дойда с теб.

— Никога ли не си се качвала тук с твоите приятелчета от билдъринга? — попита Маги колкото можеше по-непринудено.

— Билдърингът не ми е по вкуса — отвърна Теса също така непринудено. — Пък и е невъзможно да се катериш на това място, прекалено публично е. И осветено нощем с прожектори.

— Дороти Сейърс прави много живо описание на гледката оттук. Трябваше да взема книгата със себе си. Нещо в смисъл, че сградата на „Ол Соулс“ с двете кули прилича на къщичка от карти около овалната морава в квадратния вътрешен двор, подобна на изумруд в пръстен. Как тъмните странични крила на „Ню Колидж“ обгръщат камбанарията. Кулата на „Модлин“, тънка и стройна като лилия — Маги махна с ръка към сцената и тръгна покрай парапета, за да може да види останалата част от панорамата. — „Юнивърсити Колидж“, „Мъртън“, църквата „Сейнт Мери дъ Върджин“, катедралата „Крайстчърч“ и кулата „Карфакс“. Всичко е тук, целият Оксфорд.

— Как мислиш, дали Исус не се е чувствал така, когато дяволът „го завежда на твърде висока планина“ и му показва всички световни изкушения? — Теса се разсмя. — Чуй ме само какво говоря. Проклятието на католическото образование. Монахините са оставили отпечатък в съзнанието ми за цял живот.

Маги се обърна с гръб към назъбения парапет на библиотеката „Бодлиън“, за да погледне Теса.

— На тях ли дължиш представите си за справедливост? На монахините?

Теса й хвърли кос поглед, сякаш беше доловила в гласа на Маги някакъв оттенък, който не хармонираше напълно с жизнерадостния тон на разговора им.

— Предполагам — отвърна тя.

— Не е ли малко старозаветна? По-скоро възмездие, отколкото опрощение.

— Моята представа за справедливост? Не съм мислила за нея от такава гледна точка. Вярвам, че хората не бива да се измъкват от последиците на собствените си постъпки, това е всичко — тя се насили да се засмее. — Това е прекалено сериозен разговор, Магс. Мислех, че искаме да се поразведрим след гадостите, пред които се изправихме през изминалата седмица.

Маги беше доволна, че Теса първа насочи разговора към тази тема.

— Струва ми се, че ще е необходимо нещо повече от една красива гледка, за да заличи онова, което открих. Не си ме питала за Хърватия.

Теса сви рамене и се облегна на парапета, с гръб към гледката.

— Предположих, че ще ми разкажеш, когато сама решиш. Не исках да настоявам. Знам колко ти е тежко.

— Разбирам. Питам се, дали това не е защото вече си знаела какво може да открия — Маги вирна брадичка, изражението й бе не по-малко предизвикателно от думите й.

Теса се смръщи.

— Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

— Нима? Защо тогава го уби, ако не заради клането на сватбата?

Объркването на Теса беше толкова искрено, че Маги за миг се усъмни в себе си. Но после си спомни списъка, който Карен й беше показала. Елън Рипли. Шеговитият прякор, който Митя бе дал на Теса. Фактът, че Теса не беше в града, когато Митя изчезна. Настояванията на Теса, че Митя е серийният убиец на военнопрестъпниците от Балканите, невероятни обвинения от страна на всеки, който е познавал дълбоко залегналата в него човечност, човечността, на която той бе изневерил с онова единствено отмъщение.

— Наистина нямам никаква шибана идея за какво говориш. Какво клане на каква сватба? Кого трябва да съм убила? За Митя ли говориш? Защо, за бога, бих убила Митя?

В думите й се долавяше възмущение, удивление, оскърбление.

— Спомням си вечерите, когато ние тримата — понякога и с още хора — седяхме до късно и се гневяхме на безсилието на международната правораздавателна система. Колко възмутително беше това, че Милошевич живееше комфортно в Хага, докато чудовищните престъпления на неговия режим продължаваха да се отразяват ежедневно на живота на хората. Колко възмутително беше това, че толкова военнопрестъпници, оглавявали масови убийства и изнасилвания, и всякакви ужасяващи осквернявания на човешкия живот, продължаваха да живеят на свобода.

— Все неща, с които ти беше напълно съгласна, доколкото си спомням?

Теса беше възприела недоумяващо изражение и бе започнала да говори с онзи успокоителен тон, с който хората се обръщат към пияници, които може всеки момент да се развилнеят.

— А пък аз си спомням особено ясно момента, когато ти разбра какво се е случило с Дагмар.

Сега вече нещата започнаха да си идват по местата. Дагмар и Теса бяха любовници в продължение на около девет месеца след войната в Хърватия. После Дагмар бе изненадана от обсадата в Сараево и остана като толкова много други пленница на един кошмар, който никой не би предположил, че ще се случи в края на двайсети век в Европа, която трябваше да си е научила урока, що се отнася до войните.

Една нощ Дагмар и тогавашната й любовница се озовали от другата страна на фронтовата линия. Когато по някакъв начин станало ясно, че са лесбийки, двете били изнасилени от толкова много войници, че не помнели броя им. А после били изхвърлени през януарската нощ на улицата, в снега. Два дни по-късно Дагмар починала от вътрешни кръвоизливи. Приятелката й се самоубила след една седмица.

Когато новините стигнаха до тях чрез един познат от Червения кръст, Теса едва не полудя, измъчвана от отровната смесица от скръб и гняв. Маги беше убедена, че ако видеше тези войници пред себе си, Теса щеше да ги разкъса с голи ръце. Но никой не успя да ги разпознае, и те така и не бяха изправени пред правосъдието. А Теса никога повече не проговори за това.

Теса отклони поглед.

— Съжалявам, Маги. Нямам представа какво се случва тук. Не разбирам и защо намесваш Дагмар в този разговор. Не е необходимо да ми напомняш какво се случи с нея, за да разбера колко много страдаш при мисълта за убийството на Митя.

— Не това искам да кажа. Искам да кажа, че тогава всички говорехме с един глас. Не беше минало много време след смъртта на Дагмар, когато ти започна да работиш с разследващите екипи за военните престъпления в бивша Югославия, нали?

Теса поклати глава.

— Но ти го знаеш, Маги. Нали тогава разговаряхме за това. Знаеш как ми се искаше да повярвам, че тя не е умряла за нищо.

— Знам. И напълно те подкрепях.

Теса протегна ръка и докосна ръката на Маги. Маги си наложи с голямо усилие да не трепне.

— Знам, че ме подкрепяше. И те обичах заради пламенността на подкрепата ти.

— И това стана повод да се върнеш на Балканите, за да проследяваш докладите за военни престъпления. Предполагам, че скоро след отиването си там си чула слуховете за клането на сватбата.

Теса разпери озадачено ръце.

— Нищо не съм чувала за такова клане. Казах ти, нямам представа за какво говориш.

Маги поклати глава.

— Не ме разигравай, Теса — каза тя със суров и отмерен тон. — Не беше нещо обичайно да чуеш за сърби, изклани от хървати. Това не е нещо, което ти би оставила непроследено. Щеше да привлече вниманието ти, дори само заради необичайността на събитието. А когато си се опитала да намериш някакви по-точни данни, си попаднала единствено на името на някакво хърватско село близо до границата. Тогава това име не е означавало нищо за теб. Иронията се крие там, че по онова време то не би означавало нищо и за мен.

— Това е някакво много странно творение на фантазията ти — Теса се опита да се отдалечи, но Маги я стисна за китката.

— Стой тук, Рипли. Има и още. После ти и онзи твой помощник, скандинавецът, се появявате в селото, откъдето според сведенията ви са дошли нападателите. Селото се казва Подрувец, в случай, че си забравила. Но то не е много впечатляващо. Сторило ви се е невероятно да бъде свърталище на партизани. Но ти си упорита. Винаги си била упорита, нали, Теса? Педантична, преследваща неотклонно целите си, неотстъпчива — Маги изплюваше думите една след друга така, че те звучаха като обиди.

— Не разбирам какво говориш, Маги. Кой ти е пробутал тази странна история? Да не би да те е навила онази полицайка? Може би се опитва да провокира някаква реакция от твоя страна? Добре ли се чувстваш?

Загриженото изражение на Теса само усили гнева на Маги. Нямаше да я отклонят толкова лесно от целта.

— И ти си продължила да разпитваш. В някакъв момент някой е казал нещо, което не е трябвало да бъде казано, и ти си разбрала, че и в Подрувец се е разиграло друго масово убийство. И в процеса на търсенията си успяла да намериш липсващите части от пъзела. Оказало се, че човекът, отговорен за масовото убийство на онази сватба, е един от най-добрите ти приятели. Генерал Петрович, героят — гласът на Маги трепна за миг. — Знам какъв шок трябва да е било това за теб. Защото миналата седмица, когато аз го научих, имах чувството, че рухват устоите на живота ми.

— Това е измислица. Не разбирам защо се обръщаш срещу мен, Маги. Ние се обичаме, забрави ли?

— Дали съм забравила? Как бих могла да забравя? Що за извращение е това? Първо застрелваш съпруга ми, а после се промъкваш в леглото ми, за да ме утешаваш!

Теса трепна, като че ли Маги й беше ударила шамар.

— Мислиш, че аз съм убила Митя? Какво, така ли е? Защото съм те ревнувала от него? Защото съм те желаела? Това наистина е адски извратено, Маги.

Маги поклати глава.

— Не си го направила заради мен. Не мисля, че светът се върти около мен. Не. Мисля, че си го убила, защото си искала някой да плати за случилото се с Дагмар. Изгаряла си от желание за мъст и съзнание за собствената си правота. Скърбяла си за обичан човек и си се гневяла, че официалната процедура не осигурява навременно правосъдие. А после, когато си разбрала за Митя, нещо у теб се е пречупило. Оказало се е не само, че един от най-близките ти приятели е лицемер. Оказало се, че той е военнопрестъпник, който можел да избегне заслуженото наказание. Създала си в съзнанието си някаква изкривена, измъчена равнопоставеност между онези животни, които са изнасилвали Дагмар, и един човек, който е изгубил контрол в желанието си да отмъсти на убийците на децата си.

Очите на Теса се разшириха и тя се озъби. Най-сетне Маги бе попаднала в целта.

— Така ли го виждаш ти? Нещастно ранено животно, което „губи контрол“? Та той е избил почти петдесет души, да му се не види! И повечето от тези хора не са имали дори най-далечна връзка с каквото и да било, което може да се определи като „военно престъпление“. Бил е същият касапин като онези, срещу които ни насъскваше.

За миг между двете увиснаха само звуците на града, шумът от уличното движение, гласове, които се носеха на приливи и отливи, далечен вой на автомобилна сирена. После Маги проговори.

— И затова си го убила.

Теса изправи рамене.

— Той имаше прекрасен живот. Ти му осигури щастлив живот. Беше обичан. Имаше покрив над главата си и храна на масата си. Изнасяше лекции пред възторжена публика, която го приемаше като герой. Как е възможно да мислиш, че това е уместно? Ти, която си виждала лично последиците. За теб Балканите не са просто нещо, споменато в новинарски репортаж. Ти видя какво е там. Загуби приятели, знам, че е така. В Сараево. По време на лятната офанзива през деветдесет и втора. Нима беше редно той да се движи сред нас и да се представя за добър човек? Как е възможно това да е било редно, Маги?

— А кой ти даде правата на съдия и съдебни заседатели, кой ти даде правото да изпълняваш присъди? Защото ти не си се ограничила само с Митя, нали? Ти си дала на себе си тези права, защото той е допуснал тази ужасна, ужасна грешка, но после гледката отвисоко ти се е понравила. Решила си, че може да поправиш всички шибани злини. Да накажеш виновниците. А тъй като Митя се е водел за изчезнал, си можела да прехвърлиш на него вината за твоята кампания за сурова справедливост.

— Съжалявам, че приписах заслугите на него. Но колкото и да иронизираш, не можеш да промениш факта, че за да бъде истински справедливо, правосъдието трябва да действа бързо. А не да се оплита в юридическо буквоядство и нескончаеми процедурни бавения. Онова, което извърших, беше справедливо.

— А справедливо ли беше да ме оставиш да се надявам, че мъжът, когото обичах с цялото си сърце, е още жив? Справедливо ли беше да се любиш с мен, съзнавайки, че ръцете ти са опетнени с кръвта му. Господи, та ти превърна живота ми в подобие на някои от онези якобински трагедии с кървави отмъщения, и то без аз да подозирам каквото и да било. Как можа да го направиш, Тес? Как събра сили да живееш с мисълта за стореното?

За миг като че ли тя видя онази Теса Миноуг, която си мислеше, че познава. Долови проблясък на нежност, на съчувствие.

— Онова, което той беше в действителност — това беше най-тежката обида към нас двете. Целият му живот беше лъжа. Исках само да ти помогна да се изцелиш. Наистина, Маги.

— Да ми помогнеш да се изцеля? Та нали ти самата си била причина за болката ми. Бях щастлива в неведението си. И дори сега, когато знам всичко, пак бих го приела отново в прегръдките си. Защото тази едничка заблуда, това отделно злодеяние не е единственото, което определя личността му. Но онова, което си сторила ти — цяла поредица от злодеяния… Тес, те са били извършени хладнокръвно. Нито една от жертвите ти не е причинила мъка на теб лично. Нямала си лични подбуди да ги убиеш, единственият ти мотив е била увереността в собствената ти непогрешимост. Вероятно си казваш, че си го направила заради Дагмар. Но това е просто оскърбление към паметта й. Правила си тези неща, защото така си се чувствала добре.

Теса поклати глава и заговори бавно, като че ли обясняваше нещо на малко дете.

— Това не е вярно. Направих го, защото никой друг не можеше да осигури на онези хора на Балканите усещането, че има справедливост. Нима мислиш, че някой е тъгувал за Мирослав Симунович или за някой от другите? Та хората ликуваха! Не съжалявам за стореното, Маги. Съжалявам за мъката ти, но единствено за това. А сега хайде да се махаме от този проклет покрив и да продължаваме с живота си.

— Значи според теб с това приключва всичко?

Маги не можеше да повярва, че безгрижието на Теса е искрено.

Теса й се усмихна съчувствено.

— Какво очакваш? Няма доказателства. Някакво име в хотелски регистър? Всеки, който е чувал прякора ми, може да се впише под това име. Куршум от пистолет, който отдавна е ръждясал на някое речно дъно? Можеш да ми вярваш, Маги. Бях много внимателна. И не можеш да твърдиш, че светът след мен няма да е по-добро място.

Тя направи крачка встрани в желанието си да мине покрай Маги и да тръгне към вратата.

Но не се оказа достатъчно бърза.