Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Карен Пири (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Skeleton Road, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Джанабетска, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Вал Макдърмид
Заглавие: Пътят на скелета
Преводач: Боряна Джанабетска
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издател: Еднорог
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: Роман
Националност: английска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София, ул. „Шаварски път“ №3
Редактор: Юлия Костова
Художник: Христо Хаджитанев
ISBN: 978-954-365-158-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2078
История
- — Добавяне
1.
Фрейзър Джардайн имаше чувството, че умира. Стомахът му се свиваше, вътрешностите му се гърчеха в хватката на паниката. Капка пот се стичаше като сълза по лявото му слепоочие. Гласът в главата му се присмиваше на неговата слабост, както правеше още от момчешките му години. Прехапал засрамено устна, Фрейзър отвори с усилие капандурата и бутна капака навън. Изкачи едно по едно последните три стъпала на стълбата и излезе предпазливо на наклонения покрив.
Не го интересуваше колко биха платили туристите за тази изключителна гледка към един град, включен в списъка на Световното културно наследство. Единственото, което вълнуваше Фрейзър, беше въпросът на какво разстояние се намира от земята.
Никога не бе обичал височините. Като дете бе правил всичко възможно, за да избягва високата пързалка в парка. Стъпалата, които му докарваха световъртеж и кънтяха като злокобно биеща камбана под всяка негова стъпка. Студените перила, лепкави под изпотената му длан. Мирисът на пот и метал, който събуждаше у него чувството, че ще повърне. (И колко ужасно би било това, да облее с пъстър дъжд от повръщано децата и родителите под себе си.) Но понякога нямаше как да се измъкне. Стоеше на малката метална платформа най-горе, обзет от чувството, че нещо започва да се топи в пикочния му мехур, измъчван от прекалено ясното съзнание, че всеки момент може да се напикае. После затваряше очи, отпускаше се на задника си и политаше надолу, отказвайки да погледне отново, докато не се смъкнеше до края на лъскавата метална лента и здраво утъпкания пясък отдолу. Ожулването на коленете му се струваше като благословия; то означаваше, че отново докосва твърда земя.
Този ужас от високото, който го измъчваше цял живот, беше и единствената причина за задръжки при избора на професия. Несъмнено на един оценител на подлежащи за разрушаване сгради от време на време ще се налага да излиза по покривите?
Няма как да се пренебрегне фактът, че някои постройки може да крият опасности за работния екип или да изискват допълнителни разходи. Не беше глупак — беше задал конкретно този въпрос на изложението за професионална ориентация. Представителят на строителните фирми отхвърли проблема с лека ръка, твърдейки, че такова нещо се случва рядко. Три месеца след началото на обучението си Фрейзър разбра, че консултантът за избор на професия не е имал никаква представа от това, за което говореше. Но трудовият пазар беше в отвратително състояние, особено за млад мъж с умерено добра диплома от безличен университет. Затова той бе принуден да се примири и си остана там.
През изминалите шест години се бе научил да преценява до съвършенство кои от възлаганите задачи криеха най-неприятни перспективи и успяваше ловко да ги избегне. Или беше прекалено ангажиран с друга задача, или имаше час при зъболекар за някакъв измъчващ го кътник точно по същото време; или пък се налагаше точно тогава да посети час от някакъв необходим за професионалната му подготовка курс. Беше превърнал това измъкване в изкуство и, доколкото можеше да прецени, никой не го бе забелязал.
Но тази сутрин — при това беше събота, което правеше случая още по-неприятен — шефът му неочаквано му тръсна тази задача. Спешна работа за клиент, който държаха да впечатлят.
А всички останали бяха вече заети на други места. Задачата да се проверят назъбените парапети, куличките и шпиловете на строеното в духа на викторианската готика училище „Джон Дръмонд“ падна с цялата си тежест върху Фрейзър, все едно че някой бе изпуснал нещо тежко върху пръстите на краката му, обути в обувки с метални носове.
С пресъхнала уста и хлъзгави от пот ръце в работни ръкавици, той пристъпваше предпазливо, странешком, по стръмния, покрит с плочи покрив.
— Можеше да е по-зле — каза той на глас, докато автоматично отбелязваше състоянието на покрива, пролуките между разместените плочи и местата, на които те изобщо липсваха. — Можеше да е много по-зле. Можеше да вали. Можеше тук да е като шибана ледена пързалка.
Фалшивата му бодрост не би заблудила дори двегодишната му дъщеря. И със сигурност не заблуждаваше Фрейзър.
Номерът беше да не спираш да дишаш, бавно и равномерно. Да дишаш и да не гледаш надолу. Никога да не поглеждаш надолу. Той се добра до относително сигурно място, край покрития с олово улей за оттичане на дъждовната вода и се съсредоточи върху задачата си.
— Това е просто стена, само стена — мърмореше той. — Доста скапана шибана стена — допълни той, забелязал ронещия се хоросан. Налягането върху пикочния му мехур се усилваше, докато той преценяваше колко нестабилна е станала покривната конструкция под въздействието на атмосферните явления.
Нямаше начин такива щети да се оценят отдолу. Какво ли още го очакваше на този проклет, изгнил покрив?
Фрейзър бе минавал безброй пъти с колата покрай „Джон Дръмонд“, удивлявайки се на факта, че от разстояние сградата продължаваше да изглежда внушителна, макар да бе стояла празна вече двайсетина години. Тя беше сред забележителностите на Единбург, пищната й фасада доминираше с внушителността си над малкия парк до една от водещите на юг главни улици. Но постоянно нарастващият процентен дял на студентите в населението на града увеличаваше нуждата от места за настаняване и гарантираше печалби за строителните фирми, осмеляващи се да се заемат с големи проекти.
Затова и Фрейзър беше принуден да стърчи на този гниещ покрив в студената съботна утрин. Започна да обхожда предпазливо територията, делейки вниманието си между покрива и парапета, записвайки от време на време забележките си в диктофона, окачен на елека му в сигнален цвят. Когато стигна до първата от високите псевдоготически кулички, които се издигаха във всеки ъгъл на покрива, той поспря, оглеждайки я внимателно. Беше висока около четири метра, с диаметър на основата не повече от един метър, конусовидният й силует се издигаше стръмно нагоре. Стените бяха богато украсени с изваяния в камъка. Защо ли е трябвало да се прави това, питаше се Фрейзър. Дори викторианците трябва да са имали по-добри начини да харчат парите си. Защо им е било да правят такъв избор? Цялото това прекалено изобилие на детайли на това място, където никой е нямало да го види отблизо; топки и завъртулки, рязко очертани на фона на небето. Някои бяха изпопадали през годините. Добре, че никой не е стоял отдолу, когато това се е случвало. На нивото на покрива в каменната украса имаше изрязана арка, вероятно осигуряваща достъп до вътрешността на куличката. Достъп за най-дребните сред чираците на зидарите, предположи Фрейзър. Съмняваше се, че би могъл да провре раменете си през най-широката част на арката. И все пак всъщност се налагаше да надникне.
Той легна в улея, включи фенерчето, прикрепено на каската му, и запълзя напред. Когато мушна глава през отвора, стана ясно, че така ще може да оцени учудващо добре вътрешността.
Подът беше настлан с тухли, подредени така, че да оформят шарка „рибена кост“; отвътре стените бяха тухлени, разкривени тук-там, където хоросанът се бе изронил, но останали на място поради притискащата ги отгоре тежест. Куп птичи пера в един ъгъл бележеше мястото, където някой гълъб бе загубил битката със собствената си глупост. Във въздуха се носеше остър мирис, който според Фрейзър се дължеше на вредителите, навъртащи се в сградата — плъхове, прилепи, мишки, или каквото и да беше.
Убедил се, че вътре няма нищо повече за отбелязване, Фрейзър запълзя назад и се изправи полека. Нагласи елека си и продължи с инспекцията. Втората страна, втората куличка. Не гледай надолу. Третата страна. Част от назъбения парапет бе толкова разрушена, че се крепеше просто на честна дума.
Добре, че наоколо нямаше никой, за да види как по тила му се стичат капки пот. Фрейзър се отпусна на четири крака и премина пълзешком опасната зона. Тази част от стената трябваше да се махне, преди да падне сама. Да падне. Боже, на такава височина му прилошаваше дори от думата.
Третата куличка се извисяваше като убежище пред очите му. Все още на четири крака, Фрейзър запали отново фенерчето и мушна глава през сводестия отвор. Този път онова, което видя, го накара да се отдръпне така рязко, че удари главата си в свода, а каската му се търкулна по пода, лъчът се замята като луд насам-натам, докато накрая се полюшна няколко пъти и спря.
Фрейзър изскимтя. Най-сетне бе успял да намери на покрива нещо, което да го уплаши повече от височината. Срещу него, на тухления под, се хилеше череп, лежащ върху разпилените кости на онова, което несъмнено някога е било човешко същество.