Вал Макдърмид
Пътят на скелета (20)

18.

Докато Джейсън все още се колебаеше между английска закуска и пушена херинга, Карен вече проучваше следващата фаза на повереното й разследване на смъртта на човек, който според нея беше Димитър Петрович.

Денят й бе започнал по-рано, с разговор по скайп с Фил Пархатка. Всеки път, когато работеше с Ривър, тя забелязваше, че започва да мисли с по-голяма нежност за човека, когото обичаше. Двамата бяха разкрили чувствата си по средата на първото разследване, по което бяха работили заедно с Ривър.

Тогава Карен наскоро бе прехвърлила трийсетте, примирена, че ще си остане сама, свикнала да разчита на себе си, истински стоик. Имаше много приятели; хората намираха, че общуването с нея е приятно. Беше човек, на когото може да се разчита, общителна, но дълбоко в себе си самотник. И само за няколко седмици животът й се беше обърнал с главата надолу. Любовта и приятелството бяха съборили защитните прегради, които тя бе издигала с години, и сега Карен съзнаваше, че е по-различна жена от онази, която винаги поставяше на първо място работата, защото нямаше какво друго да я ангажира.

Сега не минаваше и ден, в който да не разговаря с Фил. У нито един от двамата нямаше усещане за някакво задължение; когато работата ги разделяше, те разговаряха, защото имаха нужда от това, защото един ден, през който не бяха общували, им се струваше непълен. Това имаше и своите практически предимства. Макар вече да не работеха в един и същи отдел, общата професия им даваше възможност да си разменят полезни съвети. А разликата между нейната работа по студени досиета и неговата — в отдела за предотвратяване на тежки престъпления, известен и с нелюбезното прозвище „Екипът на Мъпетите“, добавяше и една лека, полезна дистанция.

Затова и първото, което направи, след като се събуди, бе да му се обади. Завари го на кухненската маса, пред чаша чай и сандвич с бекон и яйце.

— За пет минути да обърна гръб — и край на плодовете — каза шеговито Карен.

— Ривър ги изяде — отвърна той. — Убедена е, че пет парчета дневно служат като аперитив за още десет.

— Нали нямаш нищо против, че е отседнала при нас?

— Ни най-малко. Снощи отидохме да хапнем къри и да пием бира, затова пропуснах обаждането ти.

— В работен ден? Тя ти влияе зле.

— Не, инициативата беше моя. Имах желание да отпразнувам нещо. Вчера постигнахме известни резултати.

Карен се усмихна мрачно. Радваше се, когато екипът на Фил успяваше да закове някой от обектите на разследванията си. Това означаваше, че още една жена ще може да се чувства в безопасност в дома си, поне за известно време.

— Разказвай.

— Нали помниш онзи собственик на голяма строителна фирма, за когото ти разказвах? Онзи, на когото дължим големия мол край магистралата при Росайт?

Карен помнеше. А й се искаше да можеше да заличи тъкмо този спомен от паметта си.

— Онзи, който изнасилил жена си пред инвеститорите, а после ги оставил и тях да направят същото? За този ли говориш? А тя казала на най-добрата си приятелка и приятелката се обърнала към нас?

Фил кимна.

— И не можахме да убедим жената да подаде оплакване, защото я беше страх от онова, което той ще й стори. Е, започнахме да го прекарваме през месомелачката, полагахме усилия. Беше обичайното — данъкът на колата, застраховка, данък за телевизора — но това не ни помогна с нищо, защото с тези неща се занимаваше много оправният му отговорник за връзки с обществеността. После обаче дочухме някакъв слух, че вземал подкупи, пари в брой. Но не можахме да убедим никого да разговаря с нас, а и не регистрирахме обичайните признаци за безотчетни приходи. После Томи имаше блестяща идея.

— Не думай, мислех, че няма достатъчно ум да роди идея.

Фил направи гримаса.

— Ти смяташ за безмозъчни всички, които подкрепят „Рейнджърс“.

— Та какво казваше ти?

— Че този път той успя да се възползва от познанията си за футбола във втора лига, за да разработи интересна идея.

Карен се престори, че припада.

— Цялата съм слух.

— Сред останалите финансови интереси на нашия обект се числи и голямо дялово участие в първодивизионен футболен клуб. През миналия сезон средната посещаемост на домакински мач е била малко над хиляда и петстотин. А този сезон отчитат на домакинските мачове посещаемост от над три хиляди. А можеш да ми вярваш, че причината не е качеството на футбола. Да не говорим пък, че снимките, които открихме в интернет, показват грубо предишната посещаемост.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Фалшифициран брой на посетителите, Карен. Много от посетителите плащат в брой, когато преминават през портала. Петнайсет паунда билета. Ако добавиш още хиляда въображаеми посетители към сметката, си изпрал петнайсет хиляди — просто ей така. Успешно си легитимирал мръсни пари. Умножи това по двайсет домакински мача и ето ти едни чудесни триста хиляди на сезон.

Карен подсвирна тихичко.

— Това е чудесно. Подкупи, корупция, измама на данъчните власти и укриване на ДДС… О, прекрасно е, Фил. Но как ще го докажете?

— Томи успя да събере екип в събота — от униформени, които са доволни от възможността да свършат нещо като цивилни полицаи. И така, на всеки портал имаше по едно от нашите момчета, с малък брояч в джоба, за да отмята всеки, който си плащаше, за да види мача. Е, може да не сме съвсем точни, но момчетата на Томи изброиха хиляда четиристотин шейсет и седем посетители. Според официалните данни мачът е бил посетен от три хиляди четиридесет и трима души.

Карен се разсмя доволно.

— Разбирам защо ти се е искало да празнуваш.

— Да. Това копеле е гаден, жесток насилник. Ще ни достави голямо удоволствие да го приберем. А какво става с теб? Как вървят нещата?

Тя му съобщи новините по разследването.

— Така че се налага да висим тук цял ден в очакване Маги Блейк да се върне от Глазгоу. Представяш ли си колко вбесяващо е?

— Поне сега знаете за Петрович малко повече отпреди.

— Така е. Пуснах името му в Гугъл снощи и открих, че го споменават в няколко дълги статии за Босна и Косово. Но споменаването не е много информативно. Ако се окаже, че наистина е той, ще се наложи да открия човек, който знае за какво става дума, когато се говори за войните на Балканите.

— А защо междувременно не се заемеш с търсенето на човек, който може да се е катерил заедно с него по фасадата на „Джон Дръмонд“.

Карен се намръщи.

— Мислиш ли?

— Доколкото ми е известно, хората от общността на катерачите са много тясно свързани помежду си. Нали при тях всеки познава всекиго? Ако е имал приятели катерачи в Оксфорд, много вероятно е те да са все още там. Може да е членувал в клуб или нещо подобно?

— Тук ли? Откакто съм дошла, не съм видяла нещо подобно на стръмнина. Няма никакви места за катерене.

— Ако изключим сградите — отбеляза той с дразнещо самодоволство.

— За такива занимания надали има клуб, те са противозаконни.

— Да, но се обзалагам, че си има нормален клуб на катерачи, и че те ходят на излети и екскурзии, за да се катерят. А някои от тях сигурно се занимават и с екстремно катерене по фасади.

Карен се нацупи.

— Яд ме е, когато се окажеш прав. Ще се заема с това веднага след като си взема душ.

— Мърла. Да говориш по скайп, преди да си се измила и облякла — той й се ухили.

— Сложила съм си тениска. Освен това по скайп е трудно да се разбере човек ли е това срещу теб, камо ли пък дали съм си сресала косата и измила зъбите.

— Ще се прибереш ли довечера?

— Надявам се. До известна степен зависи и от това кога ще се прибере Маги Блейк.

— Добре, прати ми съобщение, когато си изясниш плановете. Липсваш ми, Карен.

— И ти на мен. До скоро, скъпи — двамата си изпратиха въздушни целувки и приключиха разговора. Както винаги, Карен почувства, че разговорът с Фил подобри настроението й. А сега имаше и конкретна идея, която да проследи.

Петнайсет минути по-късно тя се взираше напрегнато в екрана на лаптопа си. Съществуваше университетски клуб по скално катерене, но тя предположи, че би било загуба на време да се интересува от него. По-голямата част от студентите, които са били в Оксфорд по време на пребиваването на Петрович тук, сигурно отдавна бяха напуснали града. Имаше тренировъчна стена за катерачи в „Оксфорд Брукс Юнивърсити“, където може би имаше хора, свързани с по-широка мрежа от катерачи по интернет. Карен предположи, че катеренето по такава стена може да е добра подготовка за катерене по фасади. Третата възможност беше местен клуб на катерачи, в който като че ли приемаха всички — от обикновени туристи до сериозни алпинисти. Карен реши именно този клуб да бъде първата й цел.

Докато стигне до залата за закуска, Джейсън вече нагъваше куп лепкави сладкиши.

— Добро утро — изломоти той с пълна уста. — Добре ли поспахте?

— Работех, Джейсън — отвърна Карен, опитвайки се да не позволи той да я раздразни толкова рано през деня, който щяха да прекарат заедно. Взе си плодова салата, кисело мляко и голямо кафе лате от автомата. Всъщност й се ядеше онова, което виждаше в чинията на Джейсън, но беше започнала постепенно да печели битката с отколешните си вредни хранителни навици. Ако се провалеше в опитите си да прави разумни избори, би предпочела причината да е нещо по-съблазнително от корнфлейкс с шоколад и серийно произведени сладкиши. — Ще отидем да поговорим с някой, който разбира от катерене — отвърна тя, наслаждавайки се по-скоро на съзнанието, че е постъпила правилно, отколкото на плодовете.

— Тук ли? Че тук няма къде да се катери човек. Не мисля, че сме видели хълм от Шефилд насам — каза той, повтаряйки несъзнателно собствените й думи.

— Но пък има сгради. А нали тези побъркани копелета трябва да разработват някъде техниката си. Вече успях да се свържа със секретаря на местния клуб и той ми организира среща с две от техните момчета в източната част на Оксфорд по-късно тази сутрин.

Не можеше да потисне задоволството си. Благодарение на хрумването на Фил и собствените й умения да работи с хора, като че ли денят нямаше да бъде пропилян напразно.

Не й беше особено трудно да открие мъжете, с които трябваше да се срещне в едно вегетарианско заведение на „Каули Роуд“, Единият носеше тесен колоездачен клин от ликра и прилепнала към тялото тениска в искрящо зелен цвят — Карен предположи, че е направена от материал, в който е вложена повече наука, отколкото в цялото съдържание на нейния гардероб. Косата му беше ниско подстригана, всякакви следи от окосмяване бяха старателно избръснати от кокалестото му лице. Другият носеше панталони с ципове на коленете, така че долната част на крачола можеше да се свали, за да се наслади собственикът им на тридневното британско лято, както и лека карирана риза, цялата в ципове и джобове. Косата му беше чорлава и зле подстригана, голямата му брада явно не беше виждала не само бръснач, но и тример от години. Всеки от тях бе поставил край краката си по една малка раница с бутилка вода във външния джоб.

Карен тръгна към тяхната маса край прозореца, Джейсън я последва.

— Джон Туейт и Роби Смит?

Тя ги поздрави с обичайната си топла усмивка. Изглеждаха горе-долу нейни връстници; следователно бе възможно да са били тук, когато Димитър Петрович все още е бил жив и се е занимавал с катерене.

Колоездачът кимна.

— Аз съм Джон, той е Роби. А вие сте от полицията, нали?

Говореше със северняшки акцент, който би звучал съвсем на място в сериала „Коронейшън Стрийт“.

Карен се зае с представянията, поръча билков чай за себе си и обикновен чай на леко объркания Джейсън.

— Благодаря, че намерихте време да се видим — каза тя.

— Няма проблем. И двамата работим в лабораторията на болницата и сме втора смяна. Просто съкратих малко тренировката си с колелото, не е голяма работа — отвърна Джон. Демонстрираше готовност, която бе добре позната на Карен. За някои хора възможността да бъдат замесени в нещо толкова страховито като разследване на убийство бе кажи-речи най-вълнуващото нещо, което можеха да си представят. Дори ако това разследване имаше болезнено близка връзка с тях самите. Такива реакции винаги пораждаха у нея леко гадене.

Роби, който ги изучаваше изпод гъстите си вежди, като че ли не беше толкова ентусиазиран.

— Не мога да остана за дълго — каза той с акцент, който Карен можа да определи само най-общо като „южняшки“. — На обяд имам час при зъболекар.

— Благодаря, че дойдохте. Доколкото разбирам, и двамата сте активни членове на клуба на катерачите от около десет години?

— Аз се записах преди единайсет години — каза Джон. — А Роби се присъедини към нас същата зима. И двамата се занимаваме сериозно с алпинизъм, така че сме били на доста експедиции заедно. Торидон, Кулън, планините в Асинт — всичко това във вашата страна. Познавате ли ги изобщо?

„Нахален многознайник“.

— Предпочитам ходенето — отвърна Карен. — Западните хълмисти земи, пътят „Джон Мур“, маршрутът до Кейп Рат.

Лъжеше, но й беше все едно. Нямаше да приеме снизходително отношение от страна на някакъв идиот, който вероятно бръснеше краката си по-често и по-старателно от нея.

— Страхотни маршрути има там — каза Роби. — Ходих преди няколко години до Кейп Рат. Импозантни пейзажи, такова беше впечатлението ми.

— Но вие не поискахте да се срещнем, за да обсъждаме туристически маршрути — намеси се Джон. — С какво можем да ви помогнем, госпожо главен инспектор?

— Опитваме се да се свържем с човек на име Димитър Петрович. Питах се дали вие не го познавате? — името като че ли не говореше нищо на двамата й събеседници, но тя настоя: — Бил е генерал в хърватската армия, пристигнал е тук към края на балканския конфликт и доколкото знам, е имал слабост към катеренето. Висок над метър и осемдесет, чернокос. Приятелите му го наричали Митя.

Лицето на Роби се проясни.

— Имате предвид Тито. Тя говори за Тито, Джон — усмивката му го промени, изглеждаше щастлив и десет години по-млад. — По планините обикновено не се наричаме с истинските си имена. На този тук му знам името само защото работим на едно и също място. Знам, че ви звучи налудничаво, но когато човек се катери, му се иска да се потопи изцяло в онова, което върши. Така че вашият човек стана за нас Тито от момента, в който ни каза, че е от бивша Югославия.

— Добре ли го познавате?

— Тито ли? Не съм се сещал за него от сто години. Биваше го, катереше се по скалите като маймуна — допълни Джон с уважение. — Той вече беше започнал да се катери с членове на клуба, когато аз се записах, но така и не разбрах дали членува в клуба или не.

— Едно нещо ми беше направило впечатление — струваше ми се странно, нали беше чужденец, но той никога не участваше в чуждестранните експедиции — каза Роби.

— Организирахме експедиции из Алпите, Доломитите и Пиренеите през първите няколко години от членството ми в клуба, но Тито участваше само ако експедицията беше на местна почва.

— Знаеш ли, не съм се замислял — намеси се Джон, — но си прав, така е.

— Имаше ли някой, с когото е предпочитал да се катери? — попита Карен.

Двамата се спогледаха и поклатиха глави.

— Беше готов да се катери с когото и да било. Тези неща не го смущаваха. Беше по-търпелив от мен с неопитните катерачи.

„Значи не е имал специален партньор. По дяволите“.

— Когато сте ходили да се катерите в Шотландия и на такива места, вероятно сте спали в разни хижи и колиби?

Роби кимна.

— Така ставаше обикновено. Но когато времето беше хубаво, се случваше да спим и на открито, в спалните си чували.

— И когато сядахте да ядете и пиете вечер, какво разказваше Тито по време на разговорите ви?

Този път те се спогледаха искрено озадачени.

— Всъщност нищо — отвърна Джон. — Нищо лично. Имаше приятелка, с която живееше, но това е всичко, което знам за живота му извън катеренето.

Роби подръпна брадата си.

— Той не участваше много в разговорите. Създаваше впечатлението, че е с нас единствено заради катеренето. Що се отнася до останалото — тоест до нас, останалите, явно можеше да мине и без него. Струва ми се, че мина известно време, преди да забележим, че е престанал да идва. Не разговаряше много, интересуваше го само катеренето. А имаше и други, които се справяха не по-зле от него с подбирането на удобни маршрути.

— Точно така. Като че ли се постъписах, когато осъзнах, че не съм го виждал почти от година — допълни Джон.

— Известно ли ви е да се е карал с някого?

Те пак се спогледаха учудено.

— Не помня да съм чувал нещо подобно — каза Джон.

— Никакви несъгласия във връзка с катеренето, никакви спорове?

Роби се почеса под мишницата, докато размишляваше.

— Не беше такъв човек. Никога не се заяждаше с никого. Има хора, които само си търсят повод да подхванат спора. Но Тито не беше такъв. Беше на принципа „живей и остави другите да живеят“. Може да се е наситил на конфликти, докато е бил в армията.

„А сега — проблемният въпрос“.

— Ще ви попитам за нещо, което според някои хора е незаконно. Казвам ви с ръка на сърцето, въобще не се интересувам от дребни нарушения на закона на тази територия. Много повече ме вълнува желанието да си изясня някои озадачаващи сведения.

Джон се размърда оживено на стола си.

— Това има ли нещо общо с тялото, което е било открито на някакъв покрив в Шотландия? — Той смушка Роби в ребрата. — Помниш ли? Показах ти го вчера в стола. Намерили са скелет на някакъв покрив, преседял затворен някъде там в продължение на двайсет години — той загледа ухилено Карен. — Мислите, че е той, така ли? Мислите, че е Тито?

— Ще бъда откровена с вас, момчета. Засега не знам нищо. Но се натъкнахме на това име. Е, как стои въпросът с катеренето по фасади? Знаем, че такива неща се практикуват. Знаем също, че хората го пазят в тайна, за да нямат неприятности. А Тито занимаваше ли се с това, докато живееше в Оксфорд? Защото, честно казано, не виждам къде може да се е катерил тук наоколо.

Роби се взираше в пода. Джон като че ли се постресна, но после сви рамене.

— Е, какво толкова. Да, хората се катерят по фасади. И да, Тито също го правеше. Говорихме за това по време на експедиция в Пийк Дистрикт и той каза, че го е правил няколко пъти.

— А сам ли се е катерил? Или с други хора от клуба?

Карен се постара да не й проличи с какво нетърпение очаква отговора.

Роби вдигна очи.

— Не пожела да ни каже с кого ходи на такива катерения. Само спомена, че е човек, с когото се познава още от Югославия.

 

 

Забраних си да храня каквито и да било очаквания относно Митя.

През целия ден след вечерята в „Прото“ чувствах, че всеки момент може да потъна в тийнейджърски мечти за красивия полковник, но си нареждах строго да бъда разумна. В края на краищата, бях двайсет и шест годишна и прекалено опитна, за да стана жертва на несъмнения чар на един умен и красив мъж, който сигурно имаше голям избор, ако пожелаеше нещо повече от една вечер, посветена на разговори за неоколониализма, феминизма и деконструкцията на Студената война.

Не, ние просто прекарахме една чудесна вечер и всичко щеше да приключи дотам.

Затова и бях искрено удивена, когато, излизайки от Международния университетски център след края на лекциите, видях един мерцедес, паркиран под стройните палмови дървета. Задната врата се отвори и Митя се появи в пълна парадна униформа.

— Разполагам с един свободен час — каза той. — Казах си, че може да се поразходим до Стария град и да пийнем по нещо, ако вие не сте заета?

Разбира се, че не бях заета. Въпреки че малко се смущавах да вървя с висш офицер в парадна униформа. Насочихме се към портата „Пиле“, подхващайки разговора оттам, където го бяхме прекъснали предната вечер.

— Има ли днес новини от Вуковар? — попитах аз.

— Нищо ново — въздъхна той. — Но мен ме притеснява повече онова, което се случва в Черна гора.

Митя споменаваше за първи път пред мен Черна гора. Тъй като се намираше само на броени километри на изток, ми се струваше, че по-скоро събитията там биха могли да ми се отразят, отколкото онези във Вуковар, на източната граница на страната.

— Какво става там? — попитах аз.

— Очакваме всеки момент Югославската народна армия и марионетките, управляващи Черна гора, да заявят, че Дубровник представлява заплаха за териториалната им цялост. Искат да ни „неутрализират“, за да избегнат етнически сблъсъци — това е техният начин да кажат, че искат да ни унищожат. Имат налудничавите претенции ние отново да станем част от тяхната държава, че този тесен отрязък от крайбрежието принадлежи на Хърватия, единствено защото някакви глупави болшевишки картографи са направили грешка, съставяйки картите — той изпухтя презрително. — Като че ли може да имаме нещо общо с онези проклети касапи.

— Това звучи заплашително — казах аз.

— Всичко е само пропаганда. Разпространяват слухове, че сме разполагали с армия от кюрдски наемници, готови да нападнат Которския залив и да предприемат инвазия — той се ухили иронично. — Дори глупавите черногорци би трябвало да са по-наясно с тези неща. Кой, за бога, би разчитал на кюрдски наемници? Ако имах намерение да нахлуя в Черна гора, щях да водя хърватска войска.

— А имате ли намерение да завоювате Черна гора?

Постарах се тонът ми да е лековат.

Той се разсмя, кафявите му очи заблестяха лукаво.

— Не, Маги. Има други неща, които бих направил тази вечер, вместо да завоювам Черна гора.

Наближавахме портата „Пиле“, масивния каменен бастион, който охранява западните подстъпи към Дубровник. Той посочи към нишата с пострадалата от ерозия статуя на свети Блазиус над портата.

— Виждате ли релефното изображение на три глави под светеца? Мъжът и двете жени от двете му страни?

— Какво за тях?

— Чували ли сте историята?

Поклатих глава. Едва бях успяла да запомня основните забележителности на Стария град, но не се бях занимавала с подробности около статуите.

— Не, кои са те?

— Според легендата това са две монахини и един свещеник, които се влюбили един в друг. Забранена любов във всяко отношение. Излиза, че се интересували повече от сексуалното си общуване, отколкото от богослуженията. Затова образите им били издялани над портата — за обществено порицание.

Разсмях се доволно.

— Ранна версия на жълтата преса. Назоваваме по име виновниците, за да се срамуват.

— Може би. Но аз предпочитам да си мисля, че ние сме хора, които познават любовта и й се радват в нейното многообразие.

Почувствах как по гърба ми плъзва тръпка.

— Моля? Хърватия като въплъщение на флуидността на ценностните системи?

— Защо не? Не е задължително да приемем буржоазните ценности във всяко отношение, само защото вече не сме комунисти — той посегна и взе ръката ми в своята. Знам, че това е най-отвратителното клише, но действително имах чувството, че ме удари ток. — Има и други начини на съществуване, не сте ли съгласна? Като феминистка?

Когато се влюби, всеки счита, че преживява нещо неповторимо. Истината е, че всички се лутаме по същите пътища. Без значение дали това отнема часове, дни или седмици, всички се озоваваме на вълшебно място, тласкани от усещане за неотложност, и вярваме, че никой не е преживявал същото, не и с такава степен на интензивност. И си казваме, съгласно сценария, че ако всички изпитват същото, светът би ударил спирачки със скърцане и би застинал на място. Така беше и с мен и Митя. На другата сутрин не бих могла да опиша как стигнахме от „Пиле“ през лабиринта от тесни улички до хотелската стая в Стария град; сега, след толкова време, споменът е още по-замъглен. Помня единствено как се затвори вратата, помня и яростния глад, който всеки от нас изпитваше за тялото на другия. Помня мимолетния пристъп на паника, породен от мисълта, че когато ме види гола, това ще убие желанието му, от въпроса дали ще бъдем подходящи един за друг или преживяването ще породи неудобство и неловкост, дали това не е някаква налудничава реакция, породена от близостта на войната. И после водовъртежа от сблъсъка на желание с желание.

Едно нещо знам със сигурност. Още от първия път сексът и за двама ни беше невероятен. Когато се запознах с Митя, вече имах известен опит. Наслаждавах се на секса, бях имала късмет с любовниците си. Но всички тези приятни преживявания изгубиха цвят, посивяха в сравнение с нашата любов. И качеството на физическата ни връзка укрепи всичко останало. Може би срещата на умовете ни, сходното чувство за хумор, удоволствието, с което всеки от нас оспорваше позицията на другия, придаваха допълнителен чар на секса. Както и да функционираше тази обратна връзка, важното е, че имаше успех.

И си остана успешен. От тези първи седмици, когато се хвърляхме един към друг като изгладнели вълци, до онази последна нощ, преди той да напусне живота ми завинаги, сексът винаги помагаше на всеки от нас да влезе в орбитата на другия и поправяше всичко останало, което можеше — да не е наред в нашия свят. Вярвам, че тази никога несекнала нежност, тази постоянна страст са основните причини той да си тръгне така, както го направи. Ако се бе опитал да разговаря за това с мен, да ми обясни защо му се налага да си тръгне, аз щях да го повлека към леглото, и всичко щеше да свърши с още една нощ, още един ден, в който щеше да е останал по собствено желание.

Но аз изпреварвам събитията.

Онази нощ промени всичко и за двама ни. В действителност не бихме могли да изберем по-неподходящо време и място, за да се влюбим. На сутринта след онази първа нощ, на 16 септември 1991, Югославската народна армия мобилизира Втори Титоградски корпус в Черна гора, обявявайки като причина заплахата, която представлявала Хърватия. Чух новините, докато бях на работа; цял ден ходех като замаяна, но това пукна мехурчетата на моето щастие. Всички бяха наясно накъде вървят нещата. Никой вече не можеше да заравя глава в пясъка.

Най-разумното нещо, което можех да направя, бе да се кача на първия автобус и да замина. Така постъпиха повечето разумни хора. Аз самата може би щях да постъпя по същия начин, ако мобилизацията беше обявена само няколко дни по-рано. Но сега за мен не съществуваше възможност да си тръгна. Да си тръгна от Дубровник по онова време, би означавало да обърна гръб на най-добрия си шанс да постигна щастие.

Сега си спомням онзи свой избор и всичко, до което доведе той. Сблъсках се с трудности и ужаси, със смелостта и катастрофата, с опустошение и непреклонност. Преживях неща, за които все още не мога да говоря равнодушно. Но дори ако знаех как ще се развият нещата, знам, че пак бих останала. И се радвам, че останах.