Вал Макдърмид
Пътят на скелета (27)

24.

Теса не разпозна номера, но все пак отговори на повикването. Никога не можеше да знае дали от нищото няма да се появи човек с ключова информация, която би могла да освети нещо, което някое правителство би предпочело да запази в тайна. Но гласът от другата страна не беше непознат. Теса разпозна незабавно Карен Пири.

— Новини ли имате? — попита тя.

— Боя се, че е така. Получихме резултатите от ДНК-анализа и вече няма никакво съмнение, че човекът, открит на покрива на училище „Джон Дръмонд“, е Димитър Петрович. Съжалявам, знам, че сте били близки.

— О, господи! — простена Теса.

— Разбира се, бих предпочела да го кажа лично на професор Блейк. Но си помислих… дали няма да е по-добре да й го кажете вие? Ако не искате вие да занесете тази новина, аз съм готова да й се обадя, но може би ще трябва да отидете при нея? Човек не би трябвало да бъде сам, когато научава такова нещо.

— Разбира се, че ще й кажа.

Теса не можеше да прецени как точно се чувства. Беше очаквала тази новина от мига, когато чу онова, което им разказа Карен, но потвърждаването на предположението беше нещо различно. В сърцето си тя бе вярвала, че Митя ще се появи рано или късно. Онова, което не бе могла да предвиди, бе, че вестта за завръщането му ще бъде донесена от една възпълна, враждебно настроена шотландка със зле подстригана коса.

Митя би очаквал нещо по-добро.

— Ще вземем показания от нея, когато дойде времето, но това могат да направят и хора от местната полиция. Ако тя се интересува от нещо, може да ми се обади по всяко време.

— Ще има ли разследване на убийството? И вие ли ще го водите?

— Да. Но тъй като случаят е отдавнашен и следите, осигурени от доказателствения материал, са ограничени, разследването няма да бъде широкомащабно. Което не означава, че няма да проследим всяка улика и да търсим във всички посоки. И като стана дума за това, налага се да ви задам един въпрос, който точно сега ще прозвучи крайно неуместно.

Теса изсумтя иронично.

— Интересувате се дали съм спала с него? Това искате да знаете, нали?

Тя чуваше дишането на Карен на другия край и си представи как тя разкривява лице в смутена гримаса.

— Е, спяхте ли с него?

Смехът на Теса беше нисък, гърлен.

— Предположението ви не би могло да бъде по-погрешно, госпожо главен инспектор. Митя Петрович беше точно обратното на онова, което ме привлича. Вижте, аз съм лесбийка. Можете да попитате когото и да било от познатите ми. Това не е тайна. Не проявявах какъвто и да било сексуален интерес към него. Много го харесвах и фактът, че приятелката ми беше щастлива с него, ме караше да му пиша много червени точки. Но аз и Митя? Такова нещо не би могло да се случи.

— Разбирам. Но трябваше да попитам. Вие сте адвокат, ще ме разберете.

— Не съм засегната. И ви благодаря, че не ме попитахте пред Маги. Затова пък ето какво ще ви кажа, без да искам нещо в замяна. Митя не е избягал, защото е спял с друга жена. Хлътна страховито по нея в Дубровник и беше все така влюбен, когато изчезна. Знам, че хората говорят така за всеки, който напуска жена си, но той наистина й беше предан. Затова така и не можах да приема убеждението на Маги, че той просто си е взел шапката и я е изоставил, за да се върне към живота, който е оставил зад себе си.

— И какво се е случило според вас?

Теса бе лежала будна до малките часове, обмисляйки какво да каже, когато се стигне до неизбежните въпроси. Дали да признае за мрачните си предположения, които бе разкрила пред Маги? Или, след като те така или иначе се бяха оказали неоснователни, да не размътва излишно водата? Накрая бе взела решение.

— Не знам какво да мисля. Първоначално предполагах, че му е било заповядано да се върне на служба, да изпълнява някаква задача на разузнаването под прикритие. Но след като мина толкова много време… Е, казах си, че задачата, която е бил призован да изпълни, се е провалила по ужасен начин. Че или е мъртъв, или е затворник в някаква адска дупка.

— Но нали вие сте защитник на човешките права? Нямате ли контакти, с помощта на които да проучвате подобни въпроси?

— Какви въпроси? Кой лежи в затворите на талибаните? Или лежи в килия-единочка в някоя от държавите на Персийския залив, без право на адвокат? Обсегът на дейността ми има своите граници, госпожо главен инспектор. През повечето време аз съм просто една скромна част от машината на международния съд. Разбира се, пускала съм запитвания при всяка възможност. Предполагам, ясно ви е, че нито веднъж не успях да открия нещо. Но това не означава, че някои от предположенията ми не са били основателни. Продължавах да питам, защото не знаех, че той лежи мъртъв на някакъв покрив в Единбург — Теса се взря мрачно през прозореца на офиса си, без да вижда улицата долу или къщите отсреща.

— Споменавали ли сте за тази своя теория пред професор Блейк?

— Разбира се. И тя не я прие. Беше си наумила да вярва, че той си е отишъл у дома. Оказва се, че и двете не сме били прави. А сега, ако нямате други въпроси, смятам да си налея нещо по-силно за пиене и да отида да съобщя на най-добрата си приятелка, че съпругът й никога няма да се прибере у дома.

 

 

Маги открай време обичаше след консултация да изпраща до вратата своите докторанти. Така се постъпва с приятели; тя винаги бе мислила, че по този начин срещите им добиват по-неофициален характер. Когато отвори вратата, за да изпрати интелигентния канадец, който готвеше докторат на тема „Пазарна география от постмод периода“, тя не очакваше да види Теса, седнала в коридора пред жилището й. Но разбра незабавно, че новините не са добри.

Маги изобщо не чу последните забележки на докторанта, който отново изреждаше най-важните точки от следващата глава на работата си. Тя виждаше само Теса, която се изправи, все още завидно леко и гъвкаво, независимо от изминалите години. Маги отстъпи мълчаливо и подкани с жест приятелката си да влезе. Затвори вратата безкрайно внимателно, като че ли, ако успееше да не я затвори шумно, това по някакъв начин щеше да я предпази от лошите новини. После се облегна на нея и зачака.

Теса я погледна, лицето й беше мрачно и изпито.

— Той е — каза тя. — Няма място за съмнение.

Маги затвори очи и стисна юмруци. Без значение колко дълго е очаквал такава вест, човек никога не можеше да бъде подготвен за нея. Изпита внезапен студ, като че ли неочаквано бе доловила леден полъх от климатик. По тялото й премина тръпка, която я върна рязко към действителността. Тя отвори очи и видя Теса — с полуотворени устни и тревожни очи, вдигнала ръце, като че ли се канеше да пристъпи и прегърне Маги, но не беше сигурна, че тя ще приеме прегръдката й.

Затова Маги се отблъсна от вратата и премина разстоянието между двете, позволявайки на Теса да я прегърне.

— Толкова, толкова съжалявам — каза Теса. — Съжалявам за всичко. За всичко, което съм мислила, за всичко, което казах и с което ти причиних такава болка. Съжалявам.

— Знам — измънка Маги. — Знам.

Двете стояха прегърнати, а Маги изгуби представа за времето. Мислеше объркано, че би трябвало да плаче или да крещи, или да къса дрехите си в някакъв мощен, библейски изблик на скръб. Но единственото, което чувстваше, беше онзи вцепеняващ студ, който не й позволяваше да изпълни жестовете, традиционно съпровождащи скръбта. След известно време Теса каза:

— Искаш ли нещо за пиене?

Маги се отдръпна от нея и въздъхна.

— Не знам какво искам. Не знам как се чувствам. Винаги съм вярвала, че един ден той ще влезе през тази врата.

— Може би, ако ми беше казала, че сте се оженили, аз нямаше да бъда толкова скептична.

Теса отиде до прозореца и се загледа над покривите на къщите.

— Кога трябваше да ти го кажа — преди или след като спах с теб? — гласът на Маги беше рязък, думите изплющяха като плесница.

— О, господи, това не е честно — възрази Теса. Тя се обърна рязко и застана лице в лице с приятелката си. — Намерихме утеха една в друга. Не би трябвало да има търсене на вина. Ти страдаше толкова много, Маги. А и аз чувствах липсата му. Дадохме си обич и подкрепа, когато и двете се нуждаехме от това.

Маги изпухтя пренебрежително.

— А после аз от своя страна ти причиних болка, когато разбрах, че вече нямам нужда от теб.

Теса сви рамене.

— Това вече е без значение. Важно е само, че все още ти имаш мен, а аз — теб.

— Но нямаме Митя — гласът на Маги прозвуча потиснато — почти толкова, колкото се и чувстваше. — Казах ти, че той не е убиец. Толкова пъти ти казвах, че не е в състояние да извърши такива неща.

Теса изкриви лице в кисела гримаса.

— По онова време за мен това звучеше не по-малко убедително, отколкото за теб — идеята, че се е върнал при някакво загадъчно семейство, като героя от „Децата от гарата“^[1].

Маги въздъхна.

— Иска ми се да беше станало така. Иска ми се да беше жив, дори това да би означавало, че не мога да бъда с него. А през всички тези години той е лежал мъртъв на някакво чуждо място, вместо да бъде с хора, които го обичат — тя като че ли се задави. — Бих дала всичко ти да се окажеш права — през цялото това време той да е избивал онези злодеи, които съсипаха страната му. Стига да можеше да е още на този свят, да чувства дъжда, вятъра и слънцето. Той беше толкова пълен с живот, Теса. Дори в най-тежките времена у него имаше такъв дух, такава енергия, благодарение на които всичко ставаше възможно.

— Знам. Още не мога да го възприема.

— Кой може да го е убил, Теса?

— Човек от миналото му. Създал си е доста врагове по време на войната.

Маги поклати глава.

— Не, това не звучи логично. Ако беше човек от миналото му, не би го убил по този начин. Той познаваше враговете си. Никой от тях не би успял да се доближи толкова до него, че да извърши това. Защо да се катери с него по някаква сграда и чак тогава да го застреля в главата? Ако някой е искал да го убие, защо просто не го е пресрещнал на улицата и не го е застрелял? Защо е трябвало да отива в далечен град, да се катерят заедно, което предполага доста голяма близост между двамата, а после да го застреля?

— Следователно ти мислиш, че убиецът е човек, на когото той е имал доверие? Човек от родината му?

— Не намирам друго обяснение. Ако отиваш с някого на свободно катерене, би трябвало да му имаш доверие, нали?

— Така е — Теса се намръщи. — Ако е бил човек от Балканите, хората от контраразузнаването би трябвало да знаят за пребиваването му в страната. Мога да попитам Тио Проктър — нали си спомняш, онзи човек, който ми се обади, когато все още приемаха Митя за заподозрян? Той би могъл да се порови и да види дали през онзи уикенд наблизо не е имало лица от балканските страни.

— Би ли се обадила? Мислиш ли, че ще ти дадат отговор?

Теса сви рамене.

— Мога да опитам. Нали се предполага, че всички играем в един отбор.

Бледа искрица надежда припламна в очите на Маги.

— Трябва да знам, Тес. Трябва да разбера кой е направил това с него.

— Знам — Теса тръгна към кухнята. — Имам нужда да пийна нещо — каза тя през рамо. — Ти искаш ли?

— Уиски. „Дагавулин“ — отвърна Маги. — Искам нещо с вкус на лекарство. Искам нещо, от което да се почувствам по-добре — изведнъж коленете й отказаха да я държат и тя залитна към добре познатото канапе. Когато Теса се върна с напитките, тя седна до приятелката си така, че телата им се докосваха, съюзници в споделянето на болката.

— Може никога да не узнаем отговора — каза Теса. — Може би няма смисъл да се надяваме.

Маги отпи дълбока глътка уиски и направи гримаса, когато тежкият му, торфен вкус достигна до вкусовите й рецептори.

— Някой го е убил. Някой, на когото той е имал доверие. И за това трябва да е имало някаква причина. Няма да обърна гръб на Митя. Ще разбера кой го е направил това, Теса. Ще разбера кой му е отнел живота.

 

 

От самото начало беше ясно, че защитниците на Дубровник са безнадеждно малобройни. Единствената редовна войска в града беше един взвод от леката пехота, разположен в укреплението на хълма Сръдж, останало от Наполеоново време, близо до къщата на Варя. Според Митя то щеше да бъде мишена на вражеските сили.

— Трябва да се изнесеш оттам — настояваше той.

— Не мога просто да им обърна гръб. Винаги са били толкова мили с мен, още от пристигането ми тук.

— Всеки, който има възможност да напусне града, го напуска. Мислиш ли, че ще те вземат със себе си, ако решат да бягат? Вярвай ми, Маги, един ден ще се прибереш и ще откриеш, че къщата е пуста, а шкафовете и гардеробите — празни. В такива времена хората се грижат първо за най-близките си. Точно това правя и аз. Ако държиш да останеш, искам да бъдеш на сигурно място.

И аз се съгласих. Но той се оказа прав за семейството на Варя. В края на седмицата тях вече ги нямаше, бяха решили да се оставят на милосърдието на някакви свои роднини в Словения. По ирония на съдбата къщата им остана незасегната от последвалия артилерийски обстрел, докато представите на Митя за сигурност се оказаха коренно погрешни.

Тъй като толкова се гордееше с града си и онова, което той бе съхранил от миналото, му се струваше невъзможно сърбите да бомбардират обект, включен в списъка на Световното културно наследство. Затова двамата се пренесохме да живеем в един апартамент в самото сърце на Стария град, съвсем близо до катедралата, от прозореца на спалнята ни се виждаше част от пристанището. Там бе живял негов приятел, чиновник от ЮНЕСКО, който бе избягал от града още в началото на бойните действия при Вуковар. Често съм се питала дали този човек се срамува, дали изпитва вина при мисълта, че е изоставил приятелите и съседите си, когато си спомня за Дубровник. Вероятно не; такъв тип емоционални реакции пречат да продължиш да водиш пълноценен живот.

Апартаментът беше просторен и добре обзаведен. Представата на Радо за кухненски килер явно се ограничаваше до пакети с полуготови спагети и бутилки уиски. Когато се нанесохме там, аз се смях на запасите му. Скоро след това промених отношението си и редовно отправях благодарствени молитви за предвидливостта му. В град под обсада наличието на добре зареден килер винаги е великолепна изходна точка за сделки. А чашата уиски в края на деня се превръща в едно от върховните удоволствия на живота. Това, че Митя прекарваше известно време с мен там, за мен беше глазурата на тортата, овкусителят на полуготовите спагети.

Въпреки любовната еуфория животът скоро започна да става доста тежък. Голямата офанзива срещу Дубровник започна на първи октомври. Войските ни нападнаха от югоизток, от север и от запад. Артилерията обстрелваше хълма Сръдж; грохотът на оръдията разтърсваше града на неравни интервали. Все още, когато близо до мен избухват неочаквано фойерверки, сърцето ми се свива. А самолетите МИГ-21 на военновъздушните сили бомбардираха Комолач, на запад от нас, прекъсвайки нашето електрозахранване и водоснабдяване.

Живяхме без ток и вода до края на декември.

Приемаме основните елементи на съвременния живот като нещо разбиращо се от само себе си, докато не бъдем лишени от тях. Хората живеят прилично и без тези неща, чието присъствие ние приемаме за задължително, но те се справят, защото никога не са губили уменията си за това поради тяхното наличие. След като цял живот щракването на ключа ти е осигурявало електричество и завъртането на кранчето — вода, липсата им е първоначално обезпокоителна, а после става мъчително потискаща.

В града имаше няколко генератора, но горивото беше много скъпо и ги ползваха рядко. Повечето хора имаха малки запаси от свещи, но те скоро свършиха. Градът скоро придоби навика да заспива с падането на нощта. Тази година беше необичайно студено и един от начините да се затоплиш бе да се завиеш добре в леглото. Освен това скоро въведоха вечерен час и прозорците задължително трябваше да се затъмняват. Онези от нас, които се опитваха да продължат да се срещат вечер, за да поддържат някакво бледо подобие на интелектуален живот, скоро изгубиха тази възможност.

Митя се прибираше рядко. Трудно е да си го представи човек в нашия свят на светкавични комуникации, но тогава в целия обсаден град имаше един сателитен телефон и факс, които се местеха почти ежедневно, за да бъдат опазени от обстрела, и Митя най-често бе край телефона. Вражеските хеликоптери постоянно бръмчаха над града, търсейки сателитната чиния. Забележеха ли я, се появяваха МИГ-ове те и се опитваха да я извадят от строя.

Дори по-ужасни от жестокия обстрел от самолетите бяха артилерийските канонади. Те бяха насочени първоначално към укреплението на Сръдж. После към хотел „Белведере“. После — хотел „Аржентина“. И така нататък. Спомням си как стоях в Международния университетски център с група бежанци от близките села и градчета и гледах как боровете по Сръдж се превръщат във високи стълбове от пламъци, когато ги обсипваха със запалителни бомби. Гледката на ярките оранжеви и жълти пламъци по целия хребет изглеждаше съвсем нереална, а сетне по-тъмни огнени капки започваха да се стичат надолу по хълма, към града. А после внезапно бяхме заобиколени от облаци пеперуди, отлетели от огнения ад, в който се бе превърнала естествената им среда. Моментът беше напълно сюрреалистичен.

Не можех да разбера защо сърбите искаха да унищожат Дубровник. Градът нямаше стратегическа стойност. Стените го правеха почти непревземаем — разрушаването им бе единствената приложима в случая тактика. Но защо да унищожаваш един град, ако имаш за цел да го включиш в границите на своята империя? Една вечер, когато Митя се върна късно с кутия ароматни свещи, която някой беше „заел“ от един магазин за подаръци, и ние седяхме в трептящата им светлина, аз му зададох този въпрос.

— Като че ли всяка сграда, регистрирана като паметник на културата, всеки хотел и всяка болница са под прицел, всяка църква и манастир, с изключение на сръбската православна църква. Няма да остане нищо друго освен руини. Защо постъпват така с града?

— Тъкмо защото е рай за туристи — отвърна той. — Те искат да изтъкнат именно това, че няма да успеем да се скрием зад историята си. Искат да покажат на света, че няма да се впечатлят от чуждата преценка за онова, което има стойност. Освен това мислеха, че сме лека мишена и че ще се предадем при първия изстрел. Но си направиха зле сметките. Не прецениха колко обичаме своето минало. Своята култура. И своята страна.

Въздъхнах.

— Човек би си казал, че те биха разбрали тъкмо това. В продължение на столетия вие, на Балканите, се сражавате за тези неща.

Той доля уиски в чашите ни. По мрачното му лице се изписа умора.

— И вероятно и през следващите хиляда години ще воюваме за тях. По някакъв странен начин сякаш е почти логично това да се случва в Дубровник. Средновековна война в един средновековен град.

Той, разбира се, не беше прав. Войната беше напълно съвременна, а Дубровник беше и модерен град. Разчитахме на местните престъпници — хора, които се бяха занимавали с контрабанда и разполагаха с бързи, тихи корабчета, хора, които познаваха всяко ъгълче от далматинското крайбрежие, хора, които се промушваха светкавично между сръбските кораби и скалистите брегове, за да носят оръжие и вода, лекарства и мляко. Те поддържаха живота ни.

На сърбите не им се понрави да бъдат надхитрени. Затова един ден обсипаха със запалителни бомби старото пристанище. Аз бях сред малцината, които, късно същата вечер, след отбоя и след вечерния час, се промъкнаха до пристанището, за да видят какво е станало.

Беше светла лунна нощ; помня, мислех си че рискуваме ужасно, защото пилотите на МИГ-овете щяха да виждат ясно мишените си, ако излезеха на нощен полет. Улиците бяха тихи, потънали в зловещи сенки.

Но откъм пристанището се виждаше заревото от десетки горящи лодки и корабчета, отнасяни от вятъра и вълните в открито море. Горяха, а после потъваха. Ирландката, която стоеше до мен, промърмори:

— „И ражда се ужасна красота.“^[2]

Тогава за първи път разговарях с Теса Миноуг.

Знаех коя е тя; хората в Международния университетски център не бяха толкова много, че да можеш да съхраниш анонимност. Но дотогава пътищата ни не бяха се пресичали. Върнахме се заедно от пристанището и се оказа, че тя живее съвсем близо до нашия апартамент.

Поканих я да пийнем по нещо и така се зароди едно приятелство, което съществува и досега. До ден-днешен Тес е първият човек, към когото се обръщам, когато изпадна в затруднение, може би защото близостта ни се затвърди под обстрел.

Чувствам се малко неудобно да го кажа, но двете връзки, които означават най-много за мен на този свят, са плод на войната в Хърватия. Ако не беше непосредствената заплаха от война, Митя вероятно нямаше да бъде в Дубровник, когато аз бях там. И ако не беше онзи миг на пристанището, сигурно нямаше да се сближа с Теса.

Не ме разбирайте погрешно. Не стигам в егоцентризма си дотам да твърдя, че войната не е изцяло лоша, щом може да има и такива положителни последици. По-скоро изпитвам известно неудобство, че от онзи ад, какъвто бяха Балканите в края на двайсети век, аз спечелих толкова много.