Вал Макдърмид
Пътят на скелета (6)

4.

Алан Миканеспи навремето бе споделил с един приятел, че няма слабост към самоанализи. Приятелят му бе избухнал в смях и едва не се бе задавил с бирата си. Когато кашлицата му премина, той каза:

— Господи, ако изглеждах като теб, винаги щях да предпочитам самоанализа пред един поглед в огледалото.

Този негов възглед бе потвърден, когато Маканеспи се раздели няколко години по-късно с дългогодишната си приятелка.

— Следващия път, когато реша да живея с рижо прасе, ще си купя едно от породата „Тамуърт“ — беше последната обида, която тя отправи към него.

И все по-често, когато се погледнеше в огледалото, бръснейки се, той не бе в състояние да възрази. Рижата му коса избледняваше и оредяваше, четината по лицето му ставаше по-груба. Заради затлъстяването очите му изглеждаха все по-малки. Не му се мислеше за това как изглежда тялото му напоследък в жилището му нямаше никакви огледала в цял ръст. Когато тя го напусна, му каза, че се е занемарил. Той таеше подозрението, че е била права и в това отношение.

Маканеспи не харесваше усещането, което пораждаха у него тези мисли. Съзнаваше, че кариерата му е в застой, но това не означаваше, че е немарлив към работата си в Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия.

Да, не си беше представял, че юридическото му образование ще го отведе към издирването и проследяването на военнопрестъпници, но пък това бе за предпочитане пред съставянето на завещания и документи за прехвърляне на имоти в някой градец на родната му централна Шотландия. Беше си изградил една удобна малка ниша в ничията земя между Министерство на външните работи и Министерство на правосъдието и това го устройваше напълно. Най-лошото беше необходимостта да дели кабинет с онзи жалък уелски мизерник Проктър.

Но всичко това можеше да се окаже без значение, ако днес нещата се обърнеха с главата надолу. Предишната му шефка, Селина Брайсън, се отличаваше с нещо, което един по-умерен човек от Маканеспи би определил като толерантно отношение към своите подчинени в Международния наказателен съд за бивша Югославия. Описанието на Маканеспи беше по-пиперливо: „Пет пари не даваше какво правим, стига да представяме резултати, за които тя да обере лаврите, и да не пърдим на приемите на посланика“. Но Селина вече бе минало и днес новото момче щеше да се появи, за да размаха голямата тояга пред него и Проктър. Беше им наредил да се явят на работа в събота — просто защото имаше това право.

Маканеспи може и да беше мързелив, но не беше глупав и знаеше, че информацията е сила. Затова се обади на едно от приятелчетата си по чашка в Лондон и проучи това-онова за новия си шеф. Джери с удоволствие изпълни молбата му за сведения срещу обещание за бутилка холандски джин следващия път, когато Маканеспи пристигнеше от Хага в Лондон.

— Уилсън Кагни — каза Маканеспи — Разкажи ми за него.

— Какво си чувал досега?

Маканеспи направи иронична гримаса.

— Прекалено млад, прекалено елегантен, прекалено черен.

Джери се разсмя.

— По-възрастен е, отколкото изглежда. По-близо е до четиридесетте, отколкото до трийсетте. Заемал е достатъчно постове, за да може да създаде сериозни проблеми. Избира дрехите си на Савил Роу, но се говори, че живеел в малък едностаен апартамент в Актън, освен това не шофира. Харчи всичките си пари за елегантни костюми, а свободното си време прекарва във фитнеса до офиса си. Общо взето, гадно копеле-кариерист.

— Как се е издигнал? По заслуги? Или е топил другите? Или е спекулирал с това, че е цветнокож?

Джери си пое рязко дъх.

— Приятел, надявам се да си сигурен, че телефонът ти не се подслушва, щом говориш такива неща. Служителите на „Човешки ресурси“ напоследък са вездесъщи. Има необходимата квалификация — завършил е право в Манчестър, после има магистратура в областта на международното право и държавната сигурност, според нашата секретарка, която е негова почитателка. Но е единственият чернокож в своя курс, вади си сам заключенията. Да кажем така, Алан. Той не е един от нас. Никога няма да го срещнеш в „Дорестия кон“ в петък вечер.

— Следователно няма да ни потупа по рамото и да ни каже „Продължавайте както преди, момчета“.

— Говори се, че ще проучи почвата за така наречените „съкращения по икономически съображения“. С други думи, „чистка“. Внимавай, Алан.

И така, вече предупреден, Маканеспи бе решил, че няма да бъде жертвеният агнец. По-добре въпросният агнец да е уелски. А той щеше да бъде рижото прасе, и щеше да размаха предупредително бивни към всеки, който го вземеше за лесна жертва. Бе отишъл на работа доста рано и за удивление на Тио Проктър, се бе заел да разчиства бюрото си и да подрежда своята част от офиса.

— Решил си да ставаш любимец на учителя, а? — попита Проктър.

— Просто погледнах това помещение с очите на външен човек и реших, че не е необходимо тук да прилича на кочина — каза Маканеспи, взе три мръсни чаши и ги натика в най-долното чекмедже на бюрото си. Проктър, явно притеснен, се зае да подрежда папки и документи по своето бюро.

Преди да успее да постигне някаква забележима промяна, в стаята се появи една служителка от стола, която носеше термос и една чаша. Тя погледна едно листче и попита:

— Кой от вас е Уилсън Кагни?

— Още не е пристигнал, скъпа. Освен това ще ни трябват още две чаши.

Маканеспи си каза, че Проктър винаги съумяваше да говори като противен досадник.

— Не, няма да трябват — тя размаха листчето под носа му. — Ето: „Поръчка за Уилсън Кагни. Черно кафе за един.“ Може ли някой от вас да се подпише за кафето?

— Не разбирам защо да се подписвам, след като няма да го пия — измърмори Проктър.

— Дайте го тук — каза Маканеспи и надраска подписа си в долната част на листчето. — Няма да го изпием, обещавам. — А когато жената си тръгна, той отвъртя капака, вдъхна аромата и каза: — Да, от хубавото е.

— Да му се не види, Алан, затвори го. Той ще усети миризмата — Проктър изглеждаше паникьосан, но Маканеспи само изкриви иронично устни, затваряйки термоса.

Пет минути по-късно един висок чернокож мъж в безукорен антрацитен костюм на тънки ивици влезе, без да почука.

Косата му беше ниско подстригана, подчертавайки формата на тесния му череп и учудващо фините му черти.

— Добро утро, господа — каза той, после си наля кафе от термоса. Хвърли по един поглед към двамата, после посочи с чашата си към Проктър.

— Вие трябва да сте Проктър.

Тио кимна. Кагни изглеждаше доволен от себе си.

— Което ще рече, че Маканеспи сте вие — този път в гласа му се прокрадна едва доловима нотка на неприязън.

Кагни седна, придърпвайки крачолите си на коленете, преди да кръстоса крака.

— Предполагам, знаете защо съм тук?

— Вие сте назначен на мястото на Селина Брайсън — отвърна Маканеспи. — И правите оглед на елитния персонал — той се усмихна и незабавно се притесни, че от нерви показва прекалено много зъбите си.

Кагни приведе глава.

— Прав сте. И същевременно грешите. Вярно е, че поех длъжността на Селина. Но не съм дошъл тук да ви потупвам по рамото и да ви казвам, че работите блестящо. Защото в случая с вас двамата нещата не стоят така.

Проктър пламна, тъмночервено петно плъзна нагоре от яркобялата яка на ризата му.

— Ние тук сме една малка част от големите операции. Не можете да обвинявате нас за всичко, което се е объркало.

Кагни отпи от кафето си с явна наслада.

— Правителството на Обединеното кралство е ангажирано с идеята за международно правораздаване. Това е и главната причина да подкрепим инициативата на ООН за създаването на Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия. Затова и подкрепихме кандидатурата на хора като вас да работят за трибунала. Всички знаят, че трибуналът приключва дейността си в края на тази година, следователно всички сме клиенти на кръчмата „Последен шанс“. А има хора, на които това не им се нрави. Какво ще кажете, точна ли е оценката ми на положението?

Маканеспи реши да не избързва, изчакваше да разбере каква позиция ще заеме колегата му. Проктър вирна брадичка, изражението му стана войнствено.

— Такъв трибунал никога няма да успее да задоволи стремежа на хората към справедливост. И това е разбираемо. След толкова време не можем да очакваме да осигурим такива доказателства, които биха устояли на всички предизвикателства в съдебната зала.

Кагни остави чашата си.

— Съгласен съм. Но онова, което ме безпокои, са случаите, които така и не стигат до разглеждане в съда. Случаите, в които е имало събрано досие и е била подготвена акция за арестуване на военнопрестъпника. Само че арестите си остават неосъществени, защото по чиста случайност обектът бива убит, преди ние да предприемем някакви действия.

Натам, значи, духаше вятърът. Някой се беше панирал заради операциите на черно, провеждани от някой друг. Маканеспи сви рамене.

— Сурово правосъдие. Малцина ще заплачат за такива хора. Просто понякога става и така.

Кагни удари с длан по масата, чашите изтракаха и лъжичките в тях задрънчаха.

— Не ми излизайте с тези номера. При тези убийства изобщо не може да се говори за случайно стечение на обстоятелствата. Поне за десет от тях. И при последното — убийството на Мирослав Симунович, едва миналата седмица.

— На Балканите все още има предостатъчно копелета убийци — отбеляза Проктър.

Кагни го изгледа гневно.

— Напомнете ми да не ви препоръчвам за дипломатически пост. Това, което искам да кажа, е, че ако предшественицата ми е била склонна да си затваря очите пред някаква програма за самодейно правосъдие, която може да се е развивала тук, аз няма да го направя.

— Както сам казахте, всичко ще приключи в края на годината — каза Маканеспи кисело.

— И какво от това? Смятате, че не бива да разлайвам кучетата, така ли? — Кагни направи драматична пауза. Другите двама се спогледаха. Това очевидно бе достатъчно, за да постигнат съгласие, че въпросът му е реторичен. Загледаха Кагни с изражения на заинатени мулета. Той поклати глава с видимо нетърпение. — Вие просто не разбирате, нали? Това е краят на трибунала. Това е моментът, в който теглим чертата в пясъка. Това е моментът, в който казваме на хората в Босна, Хърватия, Черна гора, Косово и останалите: „Свършено е. Успокойте се и се опитайте да се държите като хора, живеещи през двайсет и първи, а не през дванайсети век.“ Моментът, в който им казваме, че сме направили всичко по силите си, за да могат лошите да получат своето наказание. И че сега трябва да продължат напред. Да оставят миналото да погребва мъртъвците си.

Проктър издаде някакъв звук, нещо средно между кашлица и сух, горчив смях.

— Не искам думите ми да прозвучат грубо, но е ясно, че не познавате добре тази част на света. Там те продължават да водят своите стари битки. Говорят за тях като нещо, което се е случило вчера. Ние може да мислим, че всичко е свършило и че с това е приключено, но никой, който се намира там, не мисли така.

— Е, ще им се наложи да се научат. Ако искат да бъдат част от съвременна Европа, ще трябва да се научат да живеят като съвременни европейци, а не като наемници на средновековни пълководци.

Маканеспи понамести едрото си тяло на стола и посегна към каната с кафе.

— Не е толкова просто. Всичко е обвързано с етнически зависимости, религия, родови вражди. Прилича на положението в Северна Ирландия, усложнено десетократно. Като „Рейнджърс“ срещу „Селтик“, умножено до ниво на лудост.

Той извади чаша от чекмеджето и си наля. За миг Кагни като че ли се разгневи, после обаче доби леко развеселено изражение. Но това не бе достатъчно да го отклони от първоначалната идея.

— А как би могло да се промени положението, ако не им наложим по-високи изисквания? Нима мислите, че на Балканите няма едно поколение от млади хора, които биха искали нещата там да бъдат различни? Които гледат света през призмата на Фейсбук и Туитър и виждат, че има и друг начин на живот? На които старите геополитически подходи в техния заден двор са им дошли до гуша?

Ново споглеждане. Маканеспи отпусна рамене, изправен отново пред невежеството на поредния лондонски костюмар, който нямаше идея как върви светът.

— Може би. Но не разбирам какво общо има всичко това с нас.

Кагни сви раздразнено устни така, че те заприличаха на тънка чертица.

— На убиването трябва да се сложи край. Тези убийства — защото те са именно такива, нека не ги разкрасяваме с думи от рода на „сурово правосъдие“ — те трябва да отминат в историята.

— Разбирам — каза Маканеспи. — Но защо това трябва да бъде наш проблем? Нито сме извършвали въпросните убийства, нито сме ги поръчвали. Дори и скришом.

— Защото общото между тези убийства е, че всички те са свързани със случаи, в които ние сме били активно замесени. Ние, тази служба тук. Ние сме общият знаменател. Или някой от нашия екип си е наумил да се прави на Чарлс Бронсън, или тук има къртица, която издава подробности от нашите разследвания на трето лице, което действа по своя собствена програма за прочистване на Балканите.

Проктър бе видимо разтърсен, а Маканеспи имаше чувството, че същото важи и за него. Никога не бе формулирал нещата по този начин. Двамата отново размениха погледи този път ужасени.

— Мамка му — изсъска под нос Маканеспи.

— Както каза той, ние не сме убийци — заяви възмутено Проктър.

Кагни позволи на една усмивка да раздвижи ъгълчето на устата му.

— Сега, след като се запознах с вас, съм принуден да се съглася. Но има някой, който е. И аз съм си поставил за цел да открия кой е той — той избута стола си назад от масата и стана.

— Ние сме юристи, не детективи — каза Маканеспи.

— Някога може и да сте били юристи. Но през последните няколко години сте били ловни кучета, пуснати по следите на банда касапи. Това е последното ви назначение. Открийте отмъстителя. Можете да започнете още утре сутринта.

— Утре е неделя — възрази Маканеспи.

— Говорите като бакалин — Кагни не се опита да скрие презрението си. — Колкото по-бързо започнете, толкова по-скоро ще можете да представите някакви резултати. И тогава ще можете да разчитате на някаква кариера, когато се приберете у дома.