Вал Макдърмид
Пътят на скелета (48)

45.

Ентусиазмът на Алан Маканеспи бе започнал да се изчерпва. Трудно бе да съхраниш инерцията, когато имаше толкова малко напредък, от който да се възползваш. След възбудата, породена от откритието, което изглеждаше значимо, двамата с Проктър увиснаха в очакване специалистите да сътворят чудеса с изпратения им материал.

Оставаше им само да се ровят из доклади и свидетелски показания, взети от служителите, разследвали убийствата, колебливо идентифицирани като серийни. Голяма част от информацията не беше на английски; налагаше се да ги пускат за превод онлайн и да отбелязват всичко, сторило им се интересно, за да бъде прегледано допълнително от служители, познаващи съответния език. Работата беше затъпяваща и будеше у Маканеспи постоянна тревога, че със сигурност нещо от сведенията ще се загуби при превода. Но докато Уилсън Кагни не се осмелеше да изиска от шефовете средства, съответстващи на отговорната им задача, трябваше да се примиряват с наличните възможности.

Освен това, ако трябваше да бъде честен, през изминалите няколко дни той бе започнал да изпитва известна симпатия към своя подобен на манекен шеф. Лесно беше да се хвърлят внушителни средства в задача, за която съществува голяма вероятност да бъде решена задоволително. Но когато се изправиш пред предизвикателство, в което успехът приличаше неприятно много на провал — къртица в системата, убиец, получавал сведения от тяхната служба — тогава несъмнено съществуваха аргументи да не се вдига много шум около случая. А нямаше как разследването да се натика в по-задна уличка, отколкото ако се възложи на Маканеспи и Проктър, проблемните деца на отдела.

Сутринта още не беше превалила, а Маканеспи пиеше четвърта чаша кафе. В такива моменти му се искаше да не беше се отказвал от пушенето. Беше спрял да пуши, когато забраниха пушенето в офиса, най-вече защото нямаше намерение да си дава труда да излиза по няколко пъти на ден, и да кисне отвън с една групичка нещастници. Но понякога копнееше за приемливо оправдание да излезе, да постои пред офиса и да гледа в небето. В каквото и да било, стига да не е жалката мутра на Проктър.

За дванайсети път днес провери какво става на страницата му в Туитър. Нищо ново, ако изключим ваучера за безплатно капучино в кварталното кафене. Каква беше полза от клиентската карта, която представяш всеки път, след като така и не бяха регистрирали факта, че той пие само кафе Американо с мляко? И тъй като нямаше какво да прави, реши да провери електронната си поща. Отново.

Но този път имаше нов мейл. Името на изпращача му бе непознато, но не и името на домейна. Отвори мейла и прочете:

„Здрасти, Алан. Аз съм баламата, който се съгласи да прекара снимките на твоето момиче през софтуера си. Интересна работа, благодаря, че ми я предостави. Първо, няма съмнение, че става дума за жена. Второ, жената навсякъде е една и съща. И трето, диапазонът на възможности, предоставен ми от софтуера, беше действително ограничен, което ме навежда на мисълта, че може наистина да сме постигнали прилична прилика. Изпращам в прикачен файл пет приблизителни образа. Съобщи ми какъв е резултатът.

Постоянно се опитваме да аргументираме нуждата от допълнителни субсидии за нашата работа…“

Маканеспи преглътна с усилие. Почти не му се искаше да отваря прикачените файлове. Беше като с котката на Шрьодингер: докато не ги отвореше, съществуваха варианти — решение на случая или нова загадка. И двата варианта водеха със себе си различен комплекс от проблеми. Но не можеше да се взира до безкрайност в екрана. Трябваше да погледне.

И така, той отвори файла. Първоначално реши, че има някаква грешка. Че по някакъв начин две истински снимки са се смесили с дигиталните възстановки. Останалите три също приличаха на лицето от първите две, но не толкова, че да ги вземеш за снимки.

Що се отнася до останалите две, за Алан Маканеспи нямаше място за съмнение. Познаваше това лице. Познаваше го от години. Тя не беше включена във финалната класация на кандидатите за къртица по две причини: първо, не беше от постоянния състав, а само сътрудник; и второ, поне през част от времето бе работила по други проекти. Той облиза внезапно пресъхналите си устни и погледна към седящия срещу него Тио Проктър.

— Теса Миноуг е.

Проктър се намръщи.

— Какво? Теса ти е пратила мейл? Защо? Какво има да ни съобщи?

— Не, не ме разбираш. Не съм получил мейл от нея. Получих дигиталната възстановка на образите от записите на камерите за наблюдение. Ела и се убеди сам. Това е Теса Миноуг. Няма начин да е друга жена.

Проктър скочи така, че столът му падна, и отиде бързо до бюрото на Маканеспи, за да погледне. Когато видя екрана, той ахна.

— О! Боже мой! — Проктър притисна ръка към устата си. — Теса Миноуг. Няма празно — а после се обърна към Маканеспи и се ухили. — Е, герои ли сме ние или да?