Вал Макдърмид
Пътят на скелета (33)

30.

Джейсън Мъри беше достатъчно умен, за да знае, че не е достатъчно умен. Освен това съзнаваше, че има късмет с шеф като Карен Пири, която в повечето случаи проявяваше търпение и нямаше нужда да го тъпче, за да се себевеличае. Така че всеки път, когато му се откриваше възможност да направи нещо, с което да впечатли шефката, той се възползваше незабавно от нея.

Шефката все повтаряше, че той трябва да бъде по-инициативен. Но не по гаден начин, не се заяждаше с него, а по-скоро го окуражаваше. Затова, когато тя замина, а той остана, това му се стори идеална възможност да й покаже на какво е способен.

Проблемът беше там, че след като се обади на Тамсин Мартино и установи, че няма новини, свързани с анализа на картата ключ, той не можеше да се сети за нещо полезно, с което да се заеме.

Оставаше му традиционното мото на ченгетата. Когато се колебаеш, най-добре се обърни към хапването и пийването. Тъй като отново бе започнал деня в дома на родителите си, най-близкият източник на подобни блага беше столът на полицейския участък в Къркалди. След като вече се бе разположил на една маса, четейки „Дейли Рекърд“, със сандвич с бекон, от който капеше кафяв сос и чаша убийствено силен чай, Джейсън не се чувстваше толкова изнервен от неспособността си да измисли какви по-конструктивни действия да предприеме.

Беше изчел половината от спортните страници, злорадствайки тайно над проблемите на „Хибърниънс“, когато забеляза, че някой се е изправил до масата. Вдигна глава и видя инспектора от криминалната полиция Фил Пархатка, облечен небрежно в джинси и тениска с дълги ръкави, понесъл чаша и чиния с английска закуска.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб? — попита той.

Джейсън кимна, объркан от смесени чувства. Беше работил с удоволствие под ръководството на Фил, когато той беше сержант в някогашния отдел за студени досиета. Натегач беше Фил, но винаги създаваше впечатление, че работата за него не представлява усилие. Беше и сговорчив, пък и умееше да разсейва напрежението, когато шефката изпаднеше в раздразнение и си търсеше на кого да си го изкара. В офиса винаги цареше добра атмосфера, когато Фил беше там. Но после той забърса шефката. И това промени всичко. Не че той бе променил отношението си към Джейсън или нещо подобно. Но дотогава те бяха малък, сплотен екип, а после Джейсън имаше чувството, че вече не са трима души, обединени в борбата си с лошите, а двама плюс един. За първи път през живота си Джейсън бе започнал да се чувства като част от сериозен детективски екип, а после това се промени.

Това усещане за изолация се разсея донякъде, когато повишиха Фил и той се премести в екипа за предотвратяване на тежки престъпления, така че останаха само Джейсън и шефката. После тя стана шеф на по-големия отдел за исторически престъпления и той бе решил, че за него настъпва край на хубавото време. Но шефката го бе взела със себе си и макар че основният екип си остана малоброен, те печелеха уважение, защото постигаха резултати. И въпреки всичко, за разлика от преди, Джейсън все още изпитваше някаква неувереност, когато Фил бе наблизо. Налагаше се да се владее; не беше толкова тъп, знаеше, че Фил ще изтърси веднага на Карен всичко, което според него тя трябваше да знае.

— Какво правиш в Къркалди? — попита Джейсън.

Фил посочи чинията си.

— Котката я няма и мишката си хапва всичко, с което може да си докара инфаркт. Човекът, който е на първо място в списъка на онези, които наблюдаваме, ще се върне чак след два дни, така че сега ни остава да наваксваме с копелетата, с които ще се заемем след него. Обичам тази работа, Джейсън. Успееш ли да прибереш някой от тези типове, то е все едно да видиш как „Райт Роувърс“ печелят купата. Всеки път. Те са толкова гадно самоуверени, толкова шибано арогантни. Да наблюдавам как тази тяхна самоувереност се разбива на пух и прах е най-приятното чувство, което съм изпитвал, откакто съм избрал тази професия.

— Да, това несъмнено означава много.

— Как се справяш? Карен и Ривър ми надуха главата с този скелет на покрива на „Джон Дръмонд“. Как се развиват нещата там?

Джейсън сбръчка нос.

— Да си призная, озовал съм се донякъде в задънена улица. Шефката толкова бързаше да потегли, че не ми възложи нищо конкретно. Може би защото и няма кой знае какво за правене. Единствената следа, с която разполагаме, е онази хотелска карта-ключ, а от лабораторията за дигитален анализ твърдят, че може да минат седмици, преди да успеят да измъкнат нещо от нея.

Фил си взе малко бекон с боб и пържени яйца. Когато приключи с дъвченето, той каза:

— Невинаги технологията осигурява резултатите, Джейсън. Понякога толкова се вкопчваме във възможностите на учените, че забравяме онова, което можем да направим ние самите.

— Какво имаш предвид?

— Е, да вземем например въпросния ключ. Той би трябвало да е отключвал някаква врата някъде, нали така? Ако вашият човек е дошъл в Единбург специално за да се катери по „Джон Дръмонд“, много вероятно е да е бил отседнал някъде наблизо. В някой пансион или малък хотел — така предполагам, защото като че ли не е бил някое богато копеле. Защо тогава не помолиш Тамсин да ти изпрати снимка на картата и не започнеш да обикаляш пансионите и хотелите, за да видиш дали в някой от тях нямат такива ключове.

— Съвпаденията може да са повече от едно — каза Джейсън. — Струва ми се, че ключът е доста обикновен.

— Да, но когато се натъкнеш на съвпадение, можеш да попиташ дали още пазят данните за посетителите от онази дата. В наши дни, когато всички данни са качени в компютри, това не е напълно изключено. Може да извадиш късмет — той загреба още от храната с вилицата и я сложи в устата си. Докато дъвчеше, продължи: — Нали знаеш колко й харесва, когато й поднесем някое малко подаръче.

Затова и Джейсън, когато приключи със закуската, реши да тръгне към Единбург. Тъй като Карен му бе втълпявала дълго, че винаги е необходима предварителна подготовка, той прекара около час пред компютъра, за да открие на картата всички хотели и пансиони в радиус от две мили около „Джон Дръмонд“. Като се вземе предвид, че Единбург е туристически град, броят им беше внушителен. А после на самия него му дойде блестяща идея. Първо можеше да провери по телефона, и така да елиминира всички хотели, които нямаха червени ключ-карти. Така задачата му щеше да стане по-изпълнима. Предимството да провеждаш проверка по хотели се състоеше в това, че все се намираше някой да отговори на телефона.

Дори да не говореха английски повече от абсолютно необходимото, за да приемат резервация, Джейсън проявяваше търпение и успя да обясни какво иска на всички, с изключение на една рецепционистка, която упорито отказваше да повярва, че той е служител на полицията. Той се замисли дали да не се яви там, където тя работеше, дори само за да я подразни.

Накрая в списъка му останаха двайсет и седем хотела. В първите дванайсет му дадоха категорично отрицателен отговор, в два нямаха въведени в компютъра данни отпреди осем години, а в четири червеният цвят беше с по-различен оттенък. На четвъртия адрес, в малък частен хотел, той изрецитира добре заучените си реплики и показа снимката.

— Да, като че ли може да е от нашите — отвърна дружелюбната рецепционистка. Акцентът й подсказваше недвусмислено, че е от Глазгоу.

— Пазите ли все още данни за гостите от септември 2007 година?

Той се постара да придобие възможно най-трогателен вид — идеята беше да наподоби умолителното изражение на Котарака в чизми от „Шрек“. С шефката не помагаше, но с това момиче можеше и да подейства.

Тя се поколеба.

— Не знам. Трябва да отида да попитам управителя.

Оптимизмът на Джейсън започна да се изпарява. Неговият опит с управителите го бе научил, че те по принцип държат много повече да си пазят задника, отколкото да помогнат на полицията. Той се облегна мрачно на рецепцията и започна да играе Candy Crush, докато чакаше. Това поне беше нещо, в което го биваше.

Когато рецепционистката се върна, бодрата й усмивка не беше изчезнала.

— Днес ви е щастлив ден — каза тя. — Искате ли да дойдете в офиса, за да погледнете?

Джейсън не чака да го канят два пъти. Последва я в мъничък офис, който успяваше да изглежда мрачен въпреки ослепително яркото осветление. Мъж, на години не много по-възрастен от рецепционистката, се измъкна от един офисен стол и каза:

— Всичко е на твое разположение, приятел.

Удивително как думата „убийство“ успяваше да отключи някои врати.

Той започна от първо число на месеца, макар да знаеше, че тогава Петрович е бил все още в Оксфорд. Но така щеше да си създаде по-добра представа за организацията на данните.

— Какво означават тези кодове? — попита той, сочейки екрана.

— Как е уредена сметката — в брой, с чек, с кредитна карта, дебитна карта или по банков път — отвърна управителят.

На втори и трети нямаше нищо интересно. Но когато Джейсън отвори данните за четвърти септември, името незабавно привлече погледа му: Д. Петрович, стая 18. Домашен адрес в Оксфорд.

— Ето този — каза Джейсън. — Кажете ми нещо за този.

Управителят се приведе напред и се вгледа в екрана.

— Запазил е стая за две нощи. Плащане в аванс, в брой. Не е имал кола.

— Сам ли е бил?

Управителят сви рамене.

— Няма как да знаем. Резервирал е самостоятелна стая, но и там леглата са двойни.

— Предполагам, че при вас не се регистрират случаите, когато картата се ползва за влизане и излизане?

Управителят изсумтя невярващо.

— За кого ни имаш, приятел? Да не сме МИ-5? Това е всичко, с което разполагаме.

Джейсън си знаеше, че въпросът е глупав, но знаеше също, че трябва да го зададе, защото шефката щеше да го пита дали го е задал. Но това нямаше значение. Само след пет минути той вече вървеше по Корсторфин Роуд с пружинираща походка, а в джоба си имаше разпечатка, която щеше да го изкачи на челните места в класацията на предпочитаните от шефката хора. Ако Димитър Петрович е заминал да се катери по „Джон Дръмонд“ с убиеца си, най-вероятно името на този убиец се гушеше в джоба на Джейсън, до портфейла му.

Работата беше свършена.

 

 

Исканията на сърбите Дубровник да се предаде бяха постоянен съпровод на обстрела на града. Но дори сръбското население — не по-малко предано на своя град от останалите му жители — настояваше да не капитулираме в никакъв случай. Възприемахме сами себе си като символ на Хърватия. Ако ние капитулирахме, как останалата част от страната щеше да събере сили да се изправи срещу толкова по-многобройна войска?

Горе-долу по времето, когато падна Вуковар, имаше затишие в атаките, тъй като мисия наблюдатели на ЕС посредничеха за преговори между Югославската народна армия и хърватските власти в Дубровник. Но след като части на ЮНА атакуваха представители на мисията, на преговорите бе сложен край. Уговаряха се предполагаеми прекратявания на огъня. Всеки път това ни обнадеждаваше и всеки път надеждите ни рухваха, когато грохотът на обстрела започваше отново да отеква из порутените улици.

Митя никога не се задържаше у дома за повече от няколко часа. Най-сетне откъм морето бе започнала да пристига хуманитарна помощ, благодарение на цял флот от корабчета, принадлежащи на цивилни лица. Освен помощи на тези корабчета пристигаха поддръжници, протестиращи срещу войната, а когато си тръгваха, откарваха бежанци; хора, останали без покрив над главата, които най-много от всичко искаха да могат да спят нощем, без да се страхуват за живота си. Преговорите и организирането на всички тези пристигания и отплавания изискваха невероятни усилия; никога не беше сигурно дали югославският флот няма да открие огън срещу всеки, който доставяше лекарства и други стоки от първа необходимост в града. Митя се пазареше и уговаряше с часове, за да осигури непресекващ поток от помощи.

Когато първият конвой потегли, Митя отново се опита да ме убеди да напусна града. Аз отново отказах. Бях млада, бях идеалистка, а освен това бях влюбена до уши, за първи път през живота си. Мисълта да отплавам без Митя ми се струваше непоносима. Страхувах се, че любовта ни няма да издържи на такова изпитание, каквото беше раздялата. И просто не исках да се деля от него. Накарах го да ми обещае, че ще престане да иска от мен да си тръгна, и удвоих усилията си да бъда полезна на Дубровник, и в самия град, и в чужбина.

Ноемврийският отдих ни беше вдъхнал малко увереност, най-вече защото нямахме почти никаква представа колко тежко бе положението в други части на Хърватия. Мислехме си, че след като обстрелът срещу нас бе прекратен, сърбите са се вразумили и са осъзнали, че във война като тази не може да има победители. Нямаше как да знаем за дивашките жестокости, на които бе подлагано невинно цивилно население на други места. Но в началото на декември на незнанието ни бе сложен край.

Всичко започна с картечна стрелба. После заваляха снарядите. Пушки, оръдия и минохвъргачки ни обстрелваха от зазоряване, по шест часа без прекъсване. Въздухът вибрираше от страшните сътресения, предизвикани от бомбите. Апартаментът ни беше близо до „Страдун“, централната улица и зона за разходки в Стария град, и постоянният грохот от обстрела по цялото й продължение ме хвърляше в ужас. Предния ден обстрелът беше разрушил жилището на Теса Миноуг, и ние двете седяхме сгушени под тежката дъбова маса в трапезарията и треперехме от страх.

Когато се прибра същата вечер, Митя ни каза, че са загинали тринайсет души. Непростимо е, но тогава ние изпитахме нещо близко до облекчение. Спомням си как си мислех, че е почти чудо да има толкова малко убити, като се вземеха предвид видимите щети от обстрела. По-късно разбрахме, че е била унищожена библиотеката на Международния университетски център; двайсет хиляди книги, превърнати в пепел. Приемах го като посегателство над бъдещето.

Спомням си, че Митя трепереше от ярост, когато ни разказваше какво се бе случило в хотел „Либертас“.

— Хотелът беше една от първите мишени и, разбира се, избухна в пламъци. А понеже нашите хора отказват да чакат примирено смъртта, градските пожарникари дойдоха въпреки бомбардировката и започнаха да гасят огъня. И какво направиха онези копелета от ЮНА? Започнаха да стрелят по пожарникарите. Можеше да стане истинска касапница, ако нашите не се бяха укрили. Кой би постъпил така? Що за животни са те?

Тогава нямах отговори на въпросите му; и все още нямам отговори. Но винаги ми се е струвало, че Балканите са врящ котел от изкуствено създадени различия между хора, които всъщност не могат да бъдат разграничени по биологични показатели. Нима има смисъл да организираш етническо прочистване, когато хората, които „прочистваш“, всъщност не се различават съществено от теб?

Въпреки че 6 декември беше запомнен като деня на най-тежкия обстрел, това не беше краят на обсадата. Войниците от ЮНА продължаваха да мародерстват и рушат Стария град и останалите части на Дубровник, докато с идването на Новата година бяха пропъдени от мирното споразумение. Но дори когато частите на ЮНА се изтеглиха и се съсредоточиха върху войната в Босна и Херцеговина, ние продължавахме да се чувстваме несигурни. Всеки път, когато излезех от апартамента ни, се опитвах да запаметя всичко, което виждах, да проследя промените, да запомня какво е било разрушено и какво е оцеляло. Пострадали бяха повече от половината сгради в Стария град. Внушително количество музейни експонати и предмети на изкуството от частни колекции просто изчезнаха. Но това беше нищо в сравнение с понесеното от хората. Страданията на оцелелите отекват през годините; белезите продължават да болят.

По време на вдигането на обсадата Митя работеше под още по-голямо напрежение. В средата на декември Европейският съюз — или по-скоро Европейската икономическа общност, както се наричаше тогава — прие да признае след четири седмици независимостта на Хърватия. Никога не съм била наясно с отговорностите на един офицер от разузнаването, но по същия начин, по който аз съставях каталог на улиците, той съставяше списък с престъпленията на ЮНА. Правеше всичко възможно да осигури показанията на стотици хора — предимно интернирани след разрушаването на домовете им около Дубровник — хвърлени в така наречените лагери за военнопленници, където били бити, подлагани на тормоз и мъчения, където били принуждавани да присъстват на симулирани екзекуции като част от своеобразна психологическа война, където войници на ЮНА влизали без никакви задръжки в ролята на жестоки насилници.

Към средата на януари обсадата бе приключила окончателно. Можехме вече да общуваме с външния свят. Отново имаше храна, вода и електричество, но този нормален живот беше в странен контраст с разрушенията, които виждах навсякъде. Мелиса, като мой научен ръководител, настояваше да се върна в Оксфорд. „Можеш да поемеш някои часове през този семестър“, пишеше тя в едно от първите писма, които получих по електронната поща, след като се възстанови електрозахранването. Това не беше молба, а нареждане. Подтекстът беше, че ако не се върна веднага, после може и да няма работа за мен. „Освен това има толкова много неща, за които да пишеш. Почти ти завиждам за натрупания опит“. Това беше вероятно най-нетактичното нещо, което някой някога ми беше казвал.

Казах на Митя за писмото късно същата вечер, докато лежахме прегърнати в леглото.

— Ще остана тук — казах аз.

— Не. Идеята не е добра, Маги. Тук тепърва ще се случват други, по-лоши неща. По време на обсадата всичко беше различно. Имах оправдание да остана тук. Но сега не мога да се измъквам от задълженията си, нито пък мога да те взема със себе си.

Почувствах, че в очите ми напират сълзи.

— Не искам да оставам без теб — изтърсих тогава. — Все ми е едно за колко кратко ще можем да бъдем заедно, оставам тук.

— И какво ще правиш тук? Международният университетски център е разрушен. Няма къде да преподаваш. Виж какво, Маги, Дубровник има нужда от неща, които ти би могла да свършиш по-успешно в Оксфорд, а не тук. Имаме нужда от хора, които да набират средства за възстановяването на града. Да закърпим покривите си, да възстановим стените. Не можеш да правиш това тук. А в Англия хората се вслушват в гласа ти. Можеш да публикуваш материали по вестници и списания, можеш да разкажеш историята на обсадата като човек, който я е преживял. Можеш да привлечеш вниманието на хората.

— Искаш да си тръгна? Искаш да се отървеш от мен? Мислех си, че ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам — настоя той и ме прегърна по-здраво. Чувствах как пръстите му се забиват в гърба ми. — Затова искам да се махнеш оттук, преди всичко пак да се обърка. Маги, обещавам ти да се видим при първа възможност. Върни се по време на ваканцията и тогава, където и да съм, ще бъдем близо един до друг. Освен това ще пътувам до Лондон, Париж и Берлин, за срещи с правителствени чиновници. Тогава ще можем да се виждаме.

— Ти вече си измислил всичко — тонът ми беше обвинителен.

— Много мислих за това. Войната няма да продължи вечно и после ще дойде нашето време. Ще има място и време за теб и мен.

— Не искам да заминавам.

— Знам. Но се налага. Дубровник има нужда от теб повече от всякога да бъдеш на друго място.