Вал Макдърмид
Пътят на скелета (40)

37.

Карен прибра телефона си в джоба и погледна към Маги и свещеника. Като че ли след като тя се отдалечи от тях, разговорът бе придобил неприятен тон. Маги беше станала и тръгваше по пътеката между столовете, отдалечавайки се от отец Бегович. Карен направи няколко крачки към тях, но Маги я пресрещна на половината път.

— Нямаме повече работа тук — каза тя. — Който и да е убил Митя, няма да открием отговора тук.

Карен беше склонна да се съгласи с нея. Разговорът със свещеника хвърли съвсем различна светлина върху събитията. Петрович като ангел отмъстител, като военнопрестъпник — това бе доста различен образ от картината на герой-патриот и поддръжник на миротворческите части на НАТО и ООН, която й бе представяна досега. Също толкова ясно беше, че вдовицата бе не по-малко изненадана от самата Карен. Тя се запита как ли би се чувствала на нейно място. Да откриеш, че мъжът, когото си обичала, мъжът, за когото си си спомняла с любов, е опетнен с кръвта на невинни хора? Как е възможно дори да започнеш да свикваш с тези противоречия?

— Той каза ли още нещо? — попита Карен. — В смисъл нещо, което може да послужи за доказателство? Как цялата тази история е останала неразкрита толкова дълги години?

Наложи й се да ускори крачка, за да се изравни с Маги.

Стигнаха до колата, преди Маги да отговори. Тя си сложи предпазния колан и каза:

— Останала е неразкрита, защото става дума за лично отмъщение. По изкривените местни представи за смъртта не е необходимо да съобщаваш за военно престъпление, ако причината за него е свързана със семейни обстоятелства, а не е от чисто военен характер.

Перверзността на човешката логика, или по-скоро отсъствието на логика в неведението на хората винаги бе удивлявало Карен.

— Кажете ми, че си измисляте.

— Де да беше така — Маги зарови лице в ръцете си. Карен зачака, съзнавайки, че ще сбърка, ако потегли веднага. Доколкото можеше да прецени, Маги всъщност не плачеше, така че не й се налагаше да преминава към съчувствен тон в момент, в който всъщност й се искаше да разпита спътницата си.

Най-сетне Маги вдигна глава и въздъхна.

— Доколкото разбирам, нещо все пак се е разбрало преди осем години. Някакъв слух, за който бил подаден сигнал от сръбска страна. Появили се някакви хора и започнали да задават въпроси. Не знаели името на Митя и, разбира се, никой не им го казал. Могли да се убедят, че това тук трудно може да се определи като военен лагер на добре обучени и тежковъоръжени партизани, затова приели, че става дума за грешка и си тръгнали.

Карен изсумтя.

— Значи не ги е бивало много в разследванията. Не са ли забелязали гробовете нагоре по хълма?

— Свещеникът каза, че направили мемориала едва преди две години.

— Това е станало преди осем години, нали така? Следователно те са идвали тук, преди Митя да бъде убит?

— Да.

Карен чувстваше как частите от пъзела започват да се подреждат в главата й.

— Значи все пак някой е проговорил — тя запали двигателя и обърна колата. Отново отнякъде се появиха хора, сякаш по магия, за да наблюдават как те си тръгват. Лицата им си останаха каменни, каквито бяха и когато двете жени пристигнаха.

— Някой е споменал думите „Подрувец“ и „клане“ в едно и също изречение. Но това не е променило нищо. Ако отец Бегович е прав, случило се е следното: някое от децата на жертвите е пораснало достатъчно, за да пренесе враждата в следващото поколение.

Карен обмисли за миг тази възможност.

— Не ми се вярва — каза тя. Те взеха завоя и отново се озоваха при гробовете. — Защото…

— Спрете, моля ви — каза настоятелно Маги.

Карен отби към тревната ивица край пътя и спря.

— Искам да видя неговите момчета — каза Маги. Излезе и тръгна със сведена глава към мемориала. Карен я последва на няколко крачки разстояние.

При плочата Маги започна да разглежда снимките по-внимателно отпреди. Някъде към средата имаше две снимки, поставени една до друга. Две почти еднакви момчета. Нахакани усмивки, смеещи се очи, еднакви, разчорлени черни коси.

Излъчваха жизненост, която напомни на Карен за племенника на Фил и тя предположи, че са били много палави.

— Приличат на него — каза Маги с прекъсващ глас. — Той никога не е искал деца. И това ме устройваше, защото и аз не исках. Аз, глупачката, си мислех, че причините са еднакви и за двама ни. Че сме си достатъчни един на друг. Че имаме планове за бъдеще, в което ще бъдем само двамата. Не съм си представяла подобно нещо. Не и че той не иска деца, защото не би понесъл възможността да преживее повторно подобно страдание.

Карен не можеше да се сети за думи, които не биха прозвучали банално. Затова пристъпи напред и обгърна с ръка присвитите рамене на Маги.

— Как го е понасял? — попита тихо Маги. — Как е могъл да носи сам такова бреме? И което е по-лошо, как е възможно аз да не съм забелязала? Що за жена съм му била, след като не съм забелязала болката му?

— Той е предпочел да не ви позволява да я забележите, Маги. И ако съдя по това, което чувам, той е бил мъж, който не се е колебаел в решенията си. Ако вие не сте били такава опора за него, сигурно нямаше да се справи така добре.

Карен си каза, че това не беше кой знае каква утеха, но все пак бе по-добре от нищо. Годините, през които й се бе налагало да носи вести за нечия смърт, я бяха обучили на това „по-добре от нищо“.

— Не мога да възприема всичко това — каза Маги. Тя потупа Карен по ръката, после се измъкна от прегръдката й, хвърли последен поглед към мемориала и тръгна обратно към колата.

Потеглиха в мълчание. След като изминаха няколко километра, Маги каза:

— Какво се канехте да кажете, когато ви помолих да спрете колата? Казахте, че според вас Митя не е убит от член на семейството, което е избил. Защо?

— Първо, Бегович каза съвсем ясно, че според Митя е нямало оцелели, които да продължат враждата. Било е сватба. Естествено е да са взели на сватбата и бебетата, и малките деца. За да повярвате на такъв вариант, трябва да повярвате, че съществува дете, което е оцеляло по някакъв начин, и че човекът, който е отгледал това дете, е знаел достатъчно за клането, за да подбуди детето да се готви за отмъщение. Е, ако този човек е държал толкова много на отмъщението, защо му е било да чака толкова дълго? Защо не се е заел да отмъсти много по-рано?

— Защото отмъщението е било работа на оцелялото дете, не негова. Ако щете вярвайте, но това има значение, тъй като в този регион вярват в поговорката, че отмъщението е ястие, което е най-вкусно, поднесено студено. Има теоретици, които твърдят, че цялата хърватска война от 1991 година избухва, защото сърбите виждат възможност да си отмъстят на хърватите за онова, което те са им причинили петдесет години по-рано. По тези места все още се водят спорове дали е било по-добре под властта на Австро-Унгария или при Османската империя. Вярвайте ми, да изчакаш шестнайсет години, за да си отмъстиш, за тези хора е нищо работа.

Горчивината в тона на Маги беше неприкрита; Карен неволно си помисли, че тя се наслаждава на възможността да говори свободно, тъй като е далеч от университета.

— Добре, приемам, че е така, тъй като вие сте по-добре запозната с обстановката. Но има още нещо, което според мен говори, че убийството на генерала не е резултат на обикновена вендета.

— И какво е то?

— По-рано тази седмица ме посетиха двама правителствени чиновници. От онези, които не намират за нужда да обяснят с какво точно се занимават и за кое министерство работят. Честно казано, от онези, които винаги е приятно да поставиш на мястото. Появиха се, защото моето търсене на Димитър Петрович в базата данни на криминалната полиция е било регистрирано в тяхната система и е събудило интереса им — Карен погледна бързо към Маги, за да разбере как тя приема този неочакван обрат в разговора.

— В това всъщност няма нищо чудно. През деветдесетте години той работеше за НАТО и ООН. Понякога даваше брифинги на служители на Министерство на външните работи. Службите за сигурност вероятно са продължавали да се интересуват от него — отвърна тя уморено.

— Не това беше причината за интереса им.

— Какво искате да кажете?

Карен направи гримаса.

— Не знам как да кажа това, без да предизвикам гнева ви. Но така или иначе, ще го кажа, тъй като имам нужда от всяка помощ, която може да ми се окаже, за да открия убиеца на съпруга ви.

— Вече не мога да се гневя, Карен. Възможностите ми за днешния ден се изчерпаха.

— Е, добре. Причината, поради която те искаха да знаят защо се интересувам от Митя, бе, че според тях той бе прекарал последните осем години, действайки като някакъв доброволен отмъстител, преследвайки и убивайки военнопрестъпници.

Маги издаде някакъв странен, задавен звук. Карен се обърна рязко, за да се убеди, че тя е добре и видя с учудване, че професор Блейк се смееше.

— О, господи — произнесе с усилие Маги. — Нямате представа колко смешно… — и тя отново се разсмя, но този път смехът й приличаше по-скоро на вой. Карен не можеше да направи нищо друго, освен да чака тя да спре.

След няколко минути Маги се овладя.

— Съжалявам — каза тя. — Сигурно мислите, че съм се побъркала. Просто излязох от равновесие, като ви чух да представяте така драматично тази теория. Няма как да го знаете, но Теса от години е убедена в същото.

— Теса? Вашата адвокатка Теса?

— Да. Тя работи често в Хага, за Международния наказателен трибунал. Занимавала се е с Руанда, с Косово… И с други неща. Така или иначе, според нея, след като Митя изчезна, хората започнали да шушукат, че той е човекът, раздавал сурово правосъдие. Отказах да повярвам, защото не допусках, че човекът, когото познавам, е способен да извършва хладнокръвни убийства. А тя казваше, че просто сантименталнича. Каква ирония на съдбата — тя отново се разсмя, този път сухо и горчиво. — Господи, иска ми се тя да се беше оказала права. Тогава той поне щеше да е още жив.

Карен въздъхна.

— Съжалявам. Така или иначе, те се стъписаха, когато им съобщих причината, поради която търсех сведения за Митя. Но в светлината на онова, което научихме днес, на мен ми се струва вероятно той да е станал жертва на самопровъзгласилия се за съдия убиец. Може би дори първата му жертва.

— О, господи — изпъшка Маги. — Днес всичко става все по-лошо. И най-вероятно този убиец е бил човек, когото той е познавал и комуто е вярвал. В противен случай никога не би тръгнал да се катери с него. Мога да си представя какви са били последните му мисли. Осъзнаването на отвратителното предателство. Всичко, което е извършил, всичко, което е бил, сведено до този ужасен миг.

Карен предпочете да не споменава последните мигове на онзи сръбски род на сватбата. Тази мисъл й пречеше да прояви повече съчувствие към Митя Петрович. Единствената постъпка, станала определяща за начина, по който го виждаше вече в представите си, не можеше според Карен в никакъв случай да се определи като достойна за герой. И все пак, това не означаваше, че убиецът му трябва да бъде оставен на свобода. Предполагаше се, че статутът на жертвата не трябва да има отношение към преследването на убиеца, въпреки тенденциите, забелязвани в медиите и дори у някои ченгета, да категоризират жертвите. Карен категорично не одобряваше тази склонност. За нея мъртвите бяха равни, когато ставаше дума за раздаване на правосъдие.

— Ще го заловя — каза тя. — Човека, който е извършил това. Ще го изправя пред съда.

— Няма ли да ви се наложи да го предадете на разузнаването?

Карен поклати глава.

— В моя дом се играе по мои правила. Бил е убит в Шотландия. Случаят е мой — тя забеляза някакъв крайпътен хан и отби в паркинга до него. — Трябва да се нахраним. А има и нещо, което искам да ви покажа.

Вътре обстановката беше скромна — дървени маси, тапицирани столове и пейки, дълъг, покрит с ламарина тезгях с два крана за бира и тежка кафе-машина, която може да е била последен писък на новите технологии през седемдесетте години на миналия век. Вътре миришеше на тютюн за лула, заради двамата старци, които играеха на табла и пушеха ожесточено край празната камина. Те почти не вдигнаха глави, когато двете жени влязоха и се огледаха неуверено.

Ниска жена с коса, стегнато прибрана на конска опашка, се появи зад бара изневиделица, като кукла, изскачаща от кутия. Тя каза нещо, което Карен не разбра. Маги отвърна и скоро двете вече бъбреха като стари приятелки. Разговорът приключи с усмивки и кимания, и Маги поведе Карен към една маса в ъгъла.

— Ще ни донесат бутилка от местния ризлинг, който е по-сух и по-ароматен, отколкото бихте очаквали. Както и яхния от каквото собственикът на заведението е убил на лов този уикенд. Вероятно заек и някакви диви птици. С картофи и хляб — завърши обяснението си Маги. — Нямаше кой знае какъв избор.

— Нямам възражения.

— Е, какво е това, което искахте да ми покажете?

Карен извади телефона си и отвори списъка с имената, пратен й от Джейсън.

— Успяхме да открием хотела, в който е отседнал Митя в Единбург. Предположихме, че човекът, с когото е щял да се катери, може да е отседнал на същото място, затова взехме списъци с имената на посетителите по същото време. Името на нито един от тях не звучи подчертано чуждестранно — тя въздъхна. — Нещата никога не са толкова лесни. Затова предполагаме, че спътникът му е бил човек, когото той е познавал от онези години, но не задължително по произход от Хърватия, или пък се е записал там под друго име. Очевидно, ако става дума за друго име, вие няма как да го познаете. Но ако е човек от онези времена — британец, американец или канадец — може пък да си спомните името.

Маги изглеждаше скептична.

— Шансът е минимален, не мислите ли?

— Това е единственият шанс, на който мога да разчитам в момента — тя подаде телефона на Маги. — Искате ли да погледнете?

Маги сви рамене.

— Какво имам да губя след днешния ден?

Тя взе телефона и започна да чете имената. Лицето й остана безизразно, докато превърташе списъка, клатейки глава. В един момент примигна бързо няколко пъти, но не спря да клати глава. Когато стигна до края, тя върна телефона на Карен.

— Съжалявам. Нито едно от тези имена не ми говори нищо.

Карен се бе сблъсквала с немалко умели лъжци. Но точно в този момент беше склонна да включи професор Маги Блейк в челната тройка на класацията.