Вал Макдърмид
Пътят на скелета (42)

39.

Когато Карен се прибра у дома от Хърватия, тя беше изтощена. Съчетанието от пътуването и стреса, причинен от откритията й, я остави омаломощена. Фил й хвърли само един поглед и предписа баня, голям джин с тоник и в леглото.

— Никога няма да признаеш сама пред себе си колко много те изсмукват тези разследвания — мърмореше той, докато наливаше релаксиращи масла за баня в течащата вода, от която се вдигаше пара.

— В сравнение с близките и приятелите на жертвите аз няма от какво да се оплаквам — отвърна тя, хвърляйки дрехите от пътуването в коша за пране.

— Добре, на теб ти се пада само един чувал от гадорията, която на тях се е паднала с дузини. И все пак си е гадория. Трябва да се отнасяш малко по-добре със себе си. Не си несломима — и той разроши косата й, докато тя влизаше във ваната.

— О, така ли? Да се обзаложим ли? — Карен изпъшка блажено, чувствайки как топлината отпуска уморените й мускули. — Разкажи ми как мина твоят ден, иска ми се да престана да мисля за вендети и избити деца.

Фил въздъхна.

— Честно казано, не мисля, че нещо в моя ден би те ободрило. Знаеш ли какво, ще донеса тук моя айпад и ще гледаме снощния епизод на „Селебрити Мастършеф“. Това са престъпления от по-различен вид, но ти гарантирам, че ще се посмееш.

Тя почти изпита вина, че отхвърли от себе си бремето на мислите за онова, което откри на Балканите. Успокояваше се с мисълта, че за сметка на това утре ще бъде готова да продължи напред с някакви нови идеи.

На другата сутрин, когато влезе в офиса с гигантската си чаша кафе, тя установи, че е била права само наполовина.

Беше готова да продължи напред, но нямаше нищо ново, върху което да работи. Включи компютъра си и отвори снимката с усмихнатото лице на Митя Петрович, изпратена й от Теса Миноуг. Знаеше, че вероятно просто прехвърля върху снимката онова, което вече бе научила, но й се стори, че открива проблясък на стомана в погледа му. Беше привлекателен, в това отношение нямаше спор. Но не приличаше на някакъв манекен.

Изражението му беше изпълнено с живот, имаше нещо необуздано в усмивката му. И зад всичко това — тази непреклонност в погледа. Би било интересно да се поспори с него.

Карен отпиваше от кафето си и се взираше в екрана, отмятайки наум всичко, което бяха свършили, и се питаше дали е възможно да е останало още нещо, което да ги насочи към убиеца на Петрович. Беше убедена, че Маги Блейк бе реагирала при вида на едно от онези шестнайсет имена в списъка. Сега й се искаше да бе съобразила да й ги прочете едно по едно, на глас. Но и през ум не й беше минало, че Маги ще има причини да не каже незабавно името, което бе разпознала.

И какви можеше да са тези причини? Кой беше човекът, който трябваше да струва за Маги повече от мъртвия й съпруг, щом тя премълча името му? Може би е имала нов любим, който е решил да извади Петрович от играта, за да може да живее спокойно с Маги? Може би цялата история няма нищо общо с войните на Балканите и става дума просто за най-обикновена, старомодна ревност?

Карен се облегна на стола и сключи ръце зад главата си.

Възможен ли беше подобен вариант? Нямаше и следа от партньор в живота на Маги. Тя не беше споменала никого. Карен предполагаше, че ако Маги си беше намерила някой друг, това би охладило страстта, с която тя говореше за Петрович. Далеч нямаше с такава настоятелност да застъпва идеята, че той все още е жив някъде в Хърватия; щеше да предпочете той да си остане отписан, за да може тя да се наслаждава спокойно на новия си живот.

А и никой друг не беше споменавал нов любовник. В думите на Доротия Симпсън и Теса Миноуг не се съдържаше дори най-далечен намек, че е имало друг човек в живота на Маги.

Но не бе задължително това да означава, че Карен не е открила подходящия мотив. Възможно бе Петрович да е убит от човек, който после не е успял да си проправи път до леглото на Маги.

Но ако случаят беше такъв, защо Маги не си беше признала?

Възможно ли бе да се чувства виновна, че е отхвърлила този човек? Толкова виновна, че би го предпазила да не понесе последиците за извършено убийство?

— Единствено ако си мисли, че го е подвела — каза Карен и удари с юмрук във въздуха. Разбира се, Джейсън подбра точно този момент, за да влезе в офиса. Леко смутена, Карен измънка някакъв поздрав. — Тъкмо се опитвах да си представя алтернативен сценарий — поясни тя, забелязала обърканото му изражение.

— Алтернатива на какво?

— Ами ако онова, което е вършил Петрович на Балканите, няма нищо общо със смъртта му? Ако става дума за далеч по-ежедневни подбуди?

Джейсън се намръщи.

— В какъв смисъл?

Карен си каза, че мисълта й се движи прекалено бързо за Хубавеца.

— Представи си, че някакъв друг човек се е влюбил в Маги Блейк. Че направо се е побъркал от любов към нея. Някой, който е решил, че ако онзи вбесяващ военен герой, генерал Петрович, изчезне, Маги може лесно да стане негова — тя помълча.

Джейсън кимна.

— Разбирам. А и е нямало как той да знае, че генералът всъщност е неин съпруг, така че ако тя понякога се е оплаквала от него, както се случва често с женените хора, той може да е приел това като намек, че тя е готова да приеме друг, който би се отнасял с нея според желанията й, нали?

Карен съумя да проследи пообърканото изложение до приемливия му извод.

— Точно така. И тогава тайнственият непознат отива на билдъринг с генерала и се възползва от възникналата възможност да го убие.

— А откъде е намерил пистолет? — прекъсна я Джейсън.

— Откъде да знам? Как хората си намират оръжие в тази страна? На теория притежанието на огнестрелно оръжие без разрешително е забранено, но пистолети като че има под път и над път. Да предположим заради хипотезата, че човекът е успял да си намери пистолет и е застрелял генерала. После той се връща в Оксфорд и когато по всичко започва да личи, че Петрович е избягал оттам, човекът си опитва късмета с Маги. Тя обаче казва не, че всъщност не му е давала аванси. Което си е било така. Проявила е учтивост, или не е искала да го наскърби, или нещо подобно. И е изтъкнала верността си към генерала.

— И се оказва, че той е извършил убийството напразно. Което трябва да го е сдухало сериозно — Джейсън извади кутия кока-кола от чекмеджето на бюрото си и я отвори.

— Много меко казано. Но времето си върви, няма връщане назад. И един ден Фрейзър Джардайн намира човешки останки на покрива на „Джон Дръмонд“ и всичко започва. А Маги вижда името на онзи човек в списък с възможни заподозрени и внезапно я връхлита ужасно чувство за вина. Всичко е станало заради нея.

— Да де, като онази история с Адам и Ева. Жената го е подбудила. — Кой би помислил, че първата асоциация на Джейсън ще е с Библията? — Днес си пълен с изненади, Джейсън. Но да, прав си. В този момент тя осъзнава, че вината за смъртта на генерала е изцяло нейна. И затова няма право да натопи действителния убиец — Карен се усмихна сухо. — Има някаква ужасяваща логика във всичко това, нали? Затова ще е най-добре да почнем да проверяваме всички имена от списъка, докато попаднем на тайнствения непознат.

— Разпечатах пълния списък, докато вас ви нямаше. Имена, адреси и така нататък. Някои са вписали и регистрационните номера на колите си, та ще може да ползваме за проверка и тях — той се порови в чекмеджето на бюрото си и извади оттам две страници.

Карен протегна ръка да ги вземе, но в същия момент телефонът й иззвъня. Повикването беше от скрит номер, но полицейските телефони често не се изписваха, затова тя отговори.

— Карен? Обажда се Джими Хътън. Главен инспектор Хътън — тя си каза, че трябваше да познае гласа на шефа на Фил. Бяха излизали няколко пъти на вечеря — тя и Фил с него и жена му. Но той като че ли беше под напрежение, говореше малко по-високо от обикновено. Сърцето й заби силно, у нея започна да се надига паниката, позната на всеки, който е обичал ченге.

Но тя се опита да запази спокойствие.

— Да, Джими. С какво мога да ти бъда полезна? — като че ли ставаше дума за рутинен разговор между колеги с еднакъв чин.

— Карен, имам лоши новини.

В случая „лоши новини“ можеше да означава само едно.

— Джими? Кажи ми, че е жив — Карен забеляза, че Хубавеца е скочил на крака и се насочва колебливо към нея. Тя почувства остър, металически вкус във внезапно пресъхналата си уста.

— Блъсна го кола. Карат го към болницата.

— Във „Вик“? — Карен вече беше на крака и сграбчи палтото и чантата си. — Тръгвам, Джими. Не затваряй, моля те — тя притисна телефона към гърдите си и си пое дълбоко, треперливо дъх. — Джейсън, трябва ти да караш колата. С Фил е станала злополука. Откаран е във „Вик“. Включи лампата и сирената.

Излязоха тичешком от сградата, Карен, все още притиснала телефона към ухото си, продължаваше да говори с Хътън.

— Много ли е тежко?

— Не съм лекар, Карен. Беше в съзнание, когато го качваха в линейката, това би трябвало да е добър признак.

— Във „Вик“, нали?

— Да, във „Вик“, и аз пътувам натам.

После вече бяха в колата й, синята лампа просветваше на покрива, Джейсън се промушваше като луд между колите, профучаваха през задръстените улици, шмугваха се по автобусните ленти и излизаха от тях. Минаваха на червено, лъкатушеха между коли и автобуси.

— Какво е станало?

Връзката с Хътън прекъсна за миг, после гласът му долетя високо и ясно до тях.

— … така че го чакахме да се прибере от летището.

— Онова копеле, което се е занимавало с пране на пари, нали?

— Да. И той тръгна на заден по входната алея на къщата си. Огромен, грозен бял джип БМВ, точно на място в живописно селце като Крамонд. Тогава ние се изправихме пред него и той се паникьоса. Фил стоеше пред джипа, с бронежилетката, както си му е редът, на нея пише „Полиция“ с големи букви. Беше разперил ръце, жестът беше недвусмислен — „Стой и не мърдай, тъпанар такъв.“

Хътън спря, като че ли беше изчерпал силите си.

— Само че той не спря, нали?

— Да. Натисна газта и се насочи право към Фил. Дори не спря, мамка му — гласът на Хътън прекъсваше, той като че ли всеки момент щеше да се разплаче. Ушите на Карен пищяха, като че ли някой я беше ударил едновременно от двете страни на главата.

Те фучаха по Куийнсфери Роуд, към магистралата и моста над Форт. Сърцето й блъскаше като чук, като в онази песен на „Рънриг“^[1]. Откъде, по дяволите, се сети за песента на „Рънриг“?

— Но той ще се оправи. Той е яко момче, моят Фил.

— Само побързай да стигнеш дотам, Карен. Той има нужда от теб.

Разговорът прекъсна. Карен си каза, че не е заради липсата на връзка. Вероятно Джими Хътън нямаше сили да продължи.

Тя не можеше да разбере защо не плаче. Защо не чувства нищо, освен ужасна необходимост да бъде до Фил.

— Добре ли сте, шефе? — попита Джейсън, без да откъсва очи от пътя. И по-добре, като се вземе предвид, че караше с повече от сто мили в час, а сирената и лампата разчистваха пътя им.

— Някакъв мръсник го прегазил с колата си. Минал направо през него.

— Какво? На улицата ли?

— Не, било е съвсем тенденциозно. Този тип изнасилва жена си, а после я предлага на приятелчетата си — това му е специалитет. А сега те могат да го приберат за пране на пари. И той насочил колата право към Фил.

— Мамка му — Джейсън стисна здраво устни. Карен осъзна, че той едва се удържа да не заплаче.

— Той ще се оправи. Всичко ще е наред, Джейсън — тя продължи да си повтаря това по целия път през моста и надолу по магистралата, чак до паркинга на „Спешно отделение“ в болницата „Виктория“ в Къркалди. Карен изскочи от колата, преди тя да беше спряла напълно.

— Ще се видим вътре — подвикна тя и хукна с все сили към отделението за спешна помощ.

Когато в болница постъпят ранени полицейски служители, всичко сменя посоката си, за да се съсредоточи върху техните нужди. Всички спешни служби се държат една за друга в кризисни моменти, така че нищо не може да попречи на един ранен полицай да получи грижите, които са му необходими.

Затова, веднага щом Карен се представи, я отведоха в малка чакалня, където откри Джими Хътън и още двама-трима мъже, които й се сториха смътно познати. Всички бяха насядали по столовете, някак присвити, като че ли, ако изглеждаха по-дребни, това би помогнало по някакъв начин на Фил.

Джими се изправи с усилие, като стар човек, и я прегърна въпреки волята й. Карен чуваше само някакви объркани извинения и всякакви други добронамерени, но безсмислени думи.

— Какво казват? — попита тя веднага щом успя да се измъкне от прегръдката му.

Той избягваше погледа й.

— Положението не е добро. Той е в безсъзнание. Предполагат, че има и вътрешни наранявания, освен счупените кости. Счупени са и двата му крака, тазът, а има и счупени ребра.

Сърцето й се сви. Не можеше да си поеме достатъчно дълбоко дъх, за да пропъди замайването.

— Къде е той?

— Подготвят го за операция. Добрата новина, Карен… има и добра новина… Добрата новина е, че няма травми по главата.

— Трябва да го видя.

— Ще повикам някоя сестра — обади се един от другите мъже.

Когато той излизаше, влезе Джейсън — изглеждаше по-млад и по-уплашен, отколкото Карен го бе виждала някога.

— Има ли новини? — попита той.

— Трябва да го отворят, за да разберат какви са вътрешните травми — каза Карен. Някаква мисъл проблесна в съзнанието й и яростта плъзна по вените й като електрически заряд. — Арестувахте ли го, Джими? Копелето, което извърши това? Прибрахте ли го?

Хътън плъзна ръка по плешивата си глава.

— Бяхме стъписани, Карен. Той изчезна, преди да успеем да направим каквото и да било, за да го спрем. Обявен е за национално издирване — както той самият, така и колата му. Няма да стигне далеч, не и с камерите, които автоматично записват регистрационните номера на колите. Данните от камерите могат да бъдат преглеждани в реално време. Ще го заловят.

Карен не знаеше какво да прави със себе си. В буквалния смисъл на думата. Дали да седне, дали да стои права, дали да крачи насам-натам или да блъска главата си в стената. Всякакви подобни реакции й се струваха еднакво възможни и еднакво смехотворни. Ако Фил беше тук, щеше да й каже да се овладее.

Непосредственият й проблем бе решен с появата на една азиатка на средна възраст в синя лекарска униформа.

— Казвам се Ариана Пател — каза тя. — Аз ще оперирам господин Пархатка.

— Той е мой партньор — каза Карен. — Живея с него.

Трябваше да поясни за какъв партньор става дума. Доктор Пател кимна.

— Трябва да ви кажа, че положението му е доста тежко, но имаме сравнително добри основания да предполагаме, че с подходящата намеса от наша страна той ще оцелее.

— „Сравнително добри основания“ — това какво ще рече?

Въпроса зададе Джейсън, страхът му явно преминаваше в агресия.

— Означава, че не дават обещания, защото не са сигурни, че ще успеят да ги спазят — каза Карен и постави ръка над лакътя му. После се обърна към доктор Пател. — Може ли да го видя, преди да го вкарат в операционната?

— Той е в безсъзнание. Няма да разбере, че сте при него. Освен това… — тя направи гримаса. — Още не са го почистили.

— Аз съм ченге. Виждала съм съсипани по най-различен начин човешки тела дори по-често от вас, докторе. Той може да не знае, че съм при него точно сега, но искам да мога после да му кажа: „Бях при теб. Държах ръката ти. Целунах те.“

Лекарката кимна.

— Разбирам. Елате с мен.

Нищо, което Карен бе виждала досега, не я бе подготвило за шока и болката, които изпита при вида на Фил. Бяха разрязали дрехите, за да ги свалят от тялото му, но те все още лежаха под него като смъкнатата кожа на влечуго. Краката му бяха свити под неестествени ъгли. Поне на три места костта бе пробила кожата. Лицето му беше по-бледо, отколкото го бе виждала някога; по някакъв странен начин й се стори, че е отслабнал с килограми в сравнение с тази сутрин, когато го видя да яде купа с нарязан грейпфрут и ананас. Тя искаше да се хвърли върху него, да защити разкъсаната му плът от други щети. Но безстрастната, разумна част от личността й все още успяваше да овладее положението. Тя пристъпи към него и взе отпуснатата му ръка в своите. Вдигна я към устните си и целуна пръстите му, забелязвайки, че кожата на кокалчетата е одрана и окървавена.

— Обичам те — каза тя. — Нали знаеш, ти си моят герой, Фил. Ти даде на живота ми смисъл, на какъвто не се бях надявала. Така че най-добре се стягай, за да се върнеш при мен. Чуваш ли ме? Обичам те.

Тя отново целуна ръката му, а после излезе заднешком от стаята. Едва тогава си позволи да заплаче — захлипа безмълвно, тежки, неспирни сълзи се затъркаляха по бузите й; беше подпряла чело на стената, раменете й потръпваха. Никой не й досаждаше, никой не се опитваше да предлага безпочвена утеха. Хората от персонала си гледаха работата и я оставиха на мира.

И тогава тя се овладя.