Вал Макдърмид
Пътят на скелета (16)

14.

Не за първи път Ривър установяваше, че обмисля възможностите да поддържаш връзка от разстояние и проблемите, свързани с едно отдалечено работно място. Навремето работата й с Карен Пири налагаше тя да „ползва под наем“ помещенията и техниката на университета в Дънди, към който някогашната полиция на Файф навремето се обръщаше за съдебномедицински експертизи. Когато отново реши да се възползва от тези контакти, тя бе обзета от завист пред възможностите, които един по-войнствен ръководител на катедра бе осигурил за хората, занимаващи се с преподаване и практикуване на анатомия и съдебномедицинска антропология. На никой тук не му се налагаше да чувства, както често се случваше с Ривър, че нейната дисциплина е нещо като бедна роднина, допълнително бреме за бюджета в очите на управата на университета на Северна Англия. От гледна точка на кариерата, едно преместване в Дънди щеше да й предложи много нови възможности.

Обаче съществуваше Юън. Главен инспектор Юън Ригстън от полицията на Къмбрия, така привързан към своята територия, като някоя от дългорунните къмбрийски овце — към пасището си. Чувствата й към него в крайна сметка успяха да я приковат на едно място. Тя сведе пътуванията до минимум и се превърна от скитница в уседнал човек. Превърна се от странстващ ловец в човек, обработващ строго определен къс земя. Никога не бе оставала толкова дълго на едно място, и все още й беше странно, че това не я дразни.

Въпреки всичко напоследък Ривър започваше да се пита дали академичната й кариера не е в застой. В университета на Северна Англия имаше малко възможности за кариерен растеж; пътят й нагоре бе блокиран от самодоволни мъже, които се бяха разположили в университета, приемайки го като удобно място, на което да прекарат остатъка от професионалния си живот. Така можеха да живеят в една от най-красивите провинции на страната и да прекарват дните си в една институция, в която не се препоръчваха никакви изхвърляния. Това можеше да е поносимо, ако ставаше дума за някакви динозаври, на които да остават няколко години до пенсия. Но тези хора бяха само с пет-шест години по-възрастни от нея, а се бяха вкопчили в местата си с мрачното ожесточение, с което политикът се вкопчва в сигурното си място в парламента.

Докато чакаше да приключи анализът на стабилните изотопи, тя се питаше доколко изпълнимо би било да работи някъде другаде. На място като Дънди. Вероятно можеше да си уреди четиридневна работна седмица, през която да преподава и да се занимава с лабораторната си дейност, а петия ден да работи у дома, описвайки резултатите и подготвяйки публикациите си.

По този начин можеше да отсъства от дома само три нощи седмично. А реалистично погледнато, през всяка седмица имаше поне две нощи, в които работата или социалните ангажименти възпираха Юън да се прибере у дома. Най-вероятно разликата нямаше да бъде голяма. А в допълнение тя щеше да се чувства много по-щастлива на работа и това неминуемо щеше да се отрази и на атмосферата вкъщи. Пък и пътуванията нямаше да са толкова ужасни. С влака от Карлайл, после смяна в Единбург. Можеше да се възползва отлично от това време; знаеше от опит, че е в състояние да работи във всякаква обстановка.

Масспектрометърът изписука тихо, съобщавайки, че цикълът е приключил. Ривър прехвърли резултатите на лаптопа си, а после в една програма, с която можеше да идентифицира географското местоположение, подсказано от пробата, взета от бедрената кост на скелета. Трябваше да проведе още един тест, преди да успее да състави профил за Карен — и той беше най-новият в списъка на професионалните й умения.

Предната вечер тя беше взела проба от костта, на която се крепят ключовите компоненти от човешкия слухов апарат.

Слепоочната част на темпоралната кост е една от най-твърдите кости в човешкото тяло; част от нея покрива мембраните, които отговарят за нашето равновесие и ни позволяват да възприемаме звукови вълни. Мястото, на което двете са свързани, е една от първите оформящи се части на скелета. Затова и анализът на тази кост може да разкрие къде е живяла майката на обекта на изследването, когато той е бил още в нейната утроба.

— Обичам това — промърмори под нос Ривър, докато зареждаше в апарата приготвеното късче кост. След половин час щеше да й бъде ясно в каква пръст са били впити корените на онзи скелет. Докато чакаше масспектрометъра да си свърши работата, тя се съсредоточи върху зъба, над който бе работила до късно през нощта. Зъбите имат слоеве, които подобно на дървесните кръгове разкриват възрастта на собственика си. С всяка година нашите организми наслагват в тях микроскопично тънки слоеве вещество. Каквото и да правим, за да изглеждаме външно млади, когато умрем, телата ни разкриват истината.

Ривър се беше заела със зъба още отрано предната сутрин, беше го почистила с разтвор от пемза, после го беше оставила под течаща вода в продължение на осем часа. След това го почисти със спирт, преди да го нареже с помощта на нож с диамантено острие. Накрая подсуши парчетата с още спирт, почисти ги с ксилол и ги постави на микроскопски стъкла. Вече бе успяла да помоли двама студенти да огледат пробите под микроскоп и да преброят слоевете. Винаги беше по-добре повече очи да са огледали пробите, когато нещата опираха до такива фини детайли. Освен това така студентите щяха да подобрят уменията си.

Ривър нагласи микроскопа на фокус и започна да брои. При първия опит стигна до четиридесет и шест. Следващия път до четиридесет и седем. Третият път, за щастие, се потвърди вторият резултат. Едва тогава сравни своята преценка с резултатите на студентите. Единият беше писал четиридесет и седем, другият — четиридесет и осем. Следователно всички бяха практически единодушни. По всичко личеше, че скелетът на Карен е бил някъде в края на четиридесетте си години. Може би малко старичък, за да се катери по фасади, но някои хора така и не можеха да разберат кога им е време да се откажат. Ривър се облегна назад и разкърши рамене. Беше време за чаша кафе, а после щеше да систематизира всичките си находки за Карен. Разбира се, щеше да й даде и писмен доклад. Познаваше достатъчно добре Карен, приятелката й щеше да иска колкото се може повече подробности, колкото може по-скоро. Ривър винаги бе намирала за забавно това, че жената, която се занимаваше със студени досиета, бе вероятно най-нетърпеливият човек сред познатите й.

Подкрепена от кофеина, Ривър се обади по телефона. Гласът на Карен звучеше глухо, на фона се носеха шумове, които подсказваха, че тя се движи в кола.

— Шофираш ли? — попита Ривър.

— Не, оставих Джейсън да се изпробва за малко на волана. Пътуваме към Оксфорд.

— Оксфорд? Оксфорд в Англия ли имаш предвид?

— Именно.

— Защо отиваш в Оксфорд?

— Трябва да говоря с един професор за една банкова сметка.

Ривър се изкиска. Никой не умееше по-добре от Карен да те принуди да изцеждаш капка по капка историята от нея.

— Ще бъдеш ли така добра да пообясниш малко повече?

— Сдобихме се с частичен отпечатък от банкова сметка от онази карта-ключ, която намерихме на местопрестъплението — каза Карен. — Оказва се, че става дума за сметка във „Форт енд Клайд Банк“. Така че аз се замъкнах при пирамидите тази сутрин с надеждата да открия чия е сметката. Казвам ти, тези копелета не искаха да разговарят с мен, въпреки че имах съдебно решение.

— Защо ли не ми е трудно да повярвам?

— Оказва се, че нежеланието им се дължи отчасти и на факта, че по тази сметка е имало движение — Карен замълча, за да може Ривър да произнесе очакваната си реплика.

— Как може да има движение, след като титулярът е мъртъв?

— Защото сметката е обща, на двама души. Била е открита през 2001 година. И оттогава всеки месец един от титулярите внася по нея четиристотин паунда. До септември 2007 година вторият титуляр също е внасял, но различни суми, вноските варират от сто паунда до седемстотин и петдесет паунда.

— Интересно. А какви суми са излизали от сметката?

— До септември 2006 са били теглени пари в брой от банкомати. Най-често в Оксфорд, но също и в Лондон, понякога в Единбург, а има и тегления във Венеция и Равена. Има и плащания с кредитна карта. Нищо значително. Скромни сметки за покупка на хранителни и домакински стоки. И оттогава — нищо.

— Това е странно. Ако един човек продължава да внася, бих предположила, че ще продължава и да тегли.

— Така би предположила, нали?

Ривър бе заинтригувана. Познавайки Карен, тя очакваше, че има и още нещо.

— Е, кои са тези хора?

— Онзи, който е престанал да внася, е мъж на име Димитър Петрович. Адресът, който е дал при откриването на сметката, е колежът „Сейнт Сколастика“, Оксфорд. Нещо да ти се струва странно?

Ривър се порови в паметта си.

— Това не беше ли последният колеж, който започна да приема студенти от двата пола? По онова време е бил още девически колеж, нали?

— Момичето печели бонбонче. Право в целта. Този човек, според банката без каквато и да било кредитна история, очевидно е живял в институция, на чиято територия е можело да живеят само жени. И никой във „ФКБ“ не е забелязал това. Или ако на някого е направило впечатление, са преценили, че това няма значение. Защото другият титуляр е личност, не по-малко почтена и уважавана от теб и мен…

— Хей, по-полека — възрази Ривър. — Я не ме уличавай в почтеност!

— Много смешно. Искаш ли да разбереш коя е тази жена или не?

— Казвай, казвай. Коя е?

— По времето, когато е открита сметката, е била доктор — Маргарет Блейк, член на катедрата по география в „Сейнт Сколастика“. Сега вече е професор Блейк. И всеки месец тя внася по четиристотин паунда в една банкова сметка, която никога не докосва. Кажи ми ти защо би постъпила така.

— Хммм. Бих казала, че тя се надява той да се върне отново.

— Или това, или предполага, че той може да се нуждае от пари, където и да е отишъл. Какъвто и да е отговорът, интересна история, не мислиш ли?

— Определено. Предполагам, че не си се обадила, за да я предупредиш, че пристигаш?

— Правилно предполагаш. Не искам да й дам време да си разработи някаква хитра академична защита, за да ми хвърли прах в очите по предпочитания от вас, умниците, начин.

Ривър се разсмя.

— Като че ли ти пък би се хванала. Е, сега семестърът е в ход, тя би трябвало да е в прекрасния си кабинет, загледана в „замечтаните кулички“, и да се наслаждава на лукса да има малко преподавателски часове и на правото да се храни на професорската маса.

— И така, ако предположим, че нашият човек е Димитър Петрович, какво можеш да ми разкажеш за него?

Ривър активира екрана на лаптопа си и започна да прехвърля основните точки.

— Скелетът принадлежи несъмнено на мъж. Човекът е бил между четиридесет и шест и четиридесет и осемгодишен, когато е загинал, бил е висок към един и деветдесет. Вече описах състоянието на зъбите му. Когато майка му е била бременна с него, тя е живяла в региона, който сега се определя като източна Хърватия или северозападна Сърбия. Той самият е живял в същия регион, когато е бил шест-седемгодишен, по времето, когато са се оформяли постоянните му зъби. Анализът на бедрената кост ни разказва друга история, която е малко объркана. Съдейки по опита си, бих предположила, че е прекарал последните седем-осем години от живота си, пътувайки между Балканите и Обединеното кралство. Може да се е озовавал в Косово или Черна гора. Невъзможно е да кажа нещо по-точно. Съжалявам.

— И това е достатъчно удивително — каза Карен. — Сега, когато вече знам всичко това, може би ще си струва да го потърся в Гугъл.

— Има и още нещо. В лявата си бедрена кост той има малка метална пластина. Трябва да е имал сериозно счупване, но това е било доста отдавна. Костта около пластината е заздравяла напълно, а по метала и пироните няма никакви индикатори на производителя. Всичко това ми говори за Източния блок, като се има предвид, че става дума за стара травма. Там практиката да се маркират ортопедичните импланти навлезе бавно. Така че пластината има стойност само във връзка с предполагаемото разпознаване.

— Интересно. Ами ДНК-пробите? Успя ли да ги вземеш?

— Да, и ти изпратих данните, ще трябва да накараш някой да ги превърти във вашата база данни.

— Чудесно. Свърши страхотна работа, Ривър.

— За мен беше удоволствие — призна тя. — Обичам интересните загадки. Но сега изглежда, че ти си намерила отговора и без мен.

— Ти си моята двойна осигуровка. Благодарение на теб онова, което открих, става неоспоримо. И тъй като ми се струва, че Маргарет Блейк е жертва на огромна самозаблуда, всяка помощ в това отношение ще ми бъде необходима.