Вал Макдърмид
Пътят на скелета (31)

28.

Когато Маканеспи слезе от самолета на летището в Ханя, топлината го обгърна в меката си прегръдка и незабавно отношението му към света също се затопли с десетина градуса.

Обичаше да чувства по кожата си докосването на слънчевата светлина и се ядосваше, че светлата му кожа, обичайна за червенокосите, не позволяваше да се просне като морска свиня на плажа. Какво удоволствие имаше в това, ако трябваше да се наплеска целият с крем със слънцезащитен фактор 50?

Освен това винаги пропускаше да се намаже достатъчно през първия ден и прекарваше остатъка от почивката под чадъри, втривайки алое вера в болезнено пулсиращата си плът. Но за няколкото кратки мига, докато вървеше по пистата към автобуса, можеше да се наслади на горещината, изпълваща го с добронамереност.

По петите му се влачеше Проктър, постоянното мрънкало.

В самолета, който далеч не беше луксозен, той се бе оплаквал, че трябва да плаща за лоша храна и още по-лошо кафе.

После си помрънка, че няма къде да си опъне краката.

— Човек би си помислил, че цял живот си пътувал в бизнес класа — бе казал Маканеспи в напразен опит да развесели колегата си. Триумф на надеждата над опита, беше си казал той, когато Проктър се смръщи още по-силно.

По време на полета до Крит той се беше опитал да прегледа таблицата с Проктър. Колкото повече продължаваше това разследване, толкова повече Маканеспи сякаш откриваше у себе си някаква професионална целенасоченост. За първи път от години работата вливаше у него енергия, вместо да го обезсърчава. Може би беше време да обърне гръб на административната работа и да се заеме с нещо по-динамично. Когато всичко това приключеше, след като той успееше да докаже способностите си на практика, може би щеше да е добре да поговори с Уилсън Кагни за прехвърляне. Можеше поне да се опита да получи начално ускорение, което да го извади от орбитата на планетата Проктър.

Маканеспи беше доволен от корекциите, които бе нанесъл по таблицата. Прегледът на хронологията бе елиминирал няколко от убийствата. При първа възможност щяха да започнат разговори с хората, които са имали достъп до плановете на екипа, на който са били възложени арестите. Разтърси дървото и виж какво ще изпадне оттам. Някои очевидно не подлежаха на подозрение. В Схевенинген имаше много хора, които приемаха работата си като въплъщение на закона в действие; тези хора никога не биха подкопали онова, което приемаха като единствено законен начин на процедиране. Хората, към които трябваше да се насочат, бяха онези, които приемаха задълженията си просто като работа като всяка друга, които не се вълнуваха от изхода на процесите. Нямаше много такива. Освен това, въпреки че като юристи всички те умееха да извличат информация от другите, не бяха привикнали те самите да бъдат обект на сериозни разпити. Маканеспи не вярваше, че тяхната къртица ще му устои, ако влезе изцяло във фазата „агресивен шотландец“.

Но дотогава имаше още време. Имаха седем часа в Ханя за преглед на доказателствените материали. Това като че ли не беше много време, но и по разследването на убийството на Мирослав Симунович не бяха събрани кой знае какви материални улики. По всичко личеше, че убиецът се е усъвършенствал в онова, което вършеше.

Когато излязоха в зоната за посрещачи, видяха жена в полицейска униформа, стиснала клипборд с лист, на който пишеше „Маканеспай/Проктор“. Тя ги поздрави с делови тон и ги поведе бързо към една чакаща „Шкода“.

— Ще ви откарам до нашата централа в Ханя — каза тя и потегли, преди те да успеят да си сложат предпазните колани. Профучаваха през негостоприемен пейзаж — червена скалиста земя и оскъдни храсталаци, но това се промени, когато заслизаха от високото плато през борови гори и разпилените по склоновете предградия на Ханя. Пред тях заблещука морето, пристанището обгръщаше с дългите си ръце залива, в който се гушеха нахвърляните в безпорядък покриви на градския център.

— Много е красиво — каза Маканеспи, надвиквайки постоянното бърборене на радиото.

— Много хора идват тук — съгласи се полицайката. Все по-натовареното улично движение я бе принудило да намали скоростта; но очевидно присъствието на синьо-бяла полицейска кола нямаше никакъв ефект върху агресивното шофиране на останалите участници в движението. Маканеспи установи със смущение, че се е превърнал в клишето за уплашен пътник, вкопчил се в дръжката над главата си, когато колата зави рязко зад един ъгъл, загърбвайки морето, и те се насочиха към центъра на града.

След още две преки те оставиха зад себе си туристическите бюра и таверните. Завиха по дълга, права улица, по която от двете страни имаше паркирани коли пред добре поддържани къщи с балкони и градини. Някъде към средата на улицата полицайката успя едва-едва да паркира колата пред бяла бетонна кутия, от чийто балкон се развяваше гръцкото знаме. Единствено външните тела на климатиците по стените и сателитните чинии по покрива отличаваха сградата от съседните. Някой по-смел художник на графити беше изрисувал със спрей знака си на фасадата, и така по някаква ирония именно ченгеджийницата създаваше впечатление за най-неподдържана сграда на улицата.

Когато слязоха от колата и последваха жената, която ги поведе покрай сградата, под безредно израсли маслинови дървета, те забелязаха, че в дълбочина тя е доста по-голяма от съседните. И все пак Маканеспи си каза, че не му прилича на полицейска централа. Но отвътре положението беше различно. Тръгнаха по къс коридор, окичен с плакати с нечетими текстове, но беше повече от ясно, че по тях са представени издирвани от закона личности. Накрая се озоваха в офис, задръстен с хартия и масивните, подобни на кутии монитори на старомодни компютри.

— Почакайте тук, моля. Ще доведа колегата си — каза жената и ги остави да стоят сред танцуващите в слънчевите лъчи прашинки и мириса на изкипяло кафе.

— Мамка му — каза Маканеспи. — Надявам се, че това не е всичко, което може да предложи криминалната полиция.

Проктър въздъхна.

— Казах ти, че само ще си загубим времето.

— Ти не можеше да предложиш по-добра идея.

Докато Маканеспи отговаряше, в стаята влезе с пружинираща крачка мъж, наскоро прехвърлил трийсетте. Носеше бледосиня риза с разкопчана яка, опъната върху гръдния кош и корема, за да подчертае развитите във фитнеса мускули.

Късите ръкави разкриваха напращели бицепси и трицепси, вратът му беше неестествено дебел от прекалено развитата мускулатура. Панталонът му се опъваше върху мускулестите бедра. Черната му коса беше зализана с гел, на челото му падаше една къдрица като перчема на бик от комикс. Той като че ли си скубеше веждите, а и ръцете му бяха подозрително лишени от косми. Първото впечатление на Маканеспи беше, че в сравнение с него Кристиано Роналдо прилича на човек, склонен да се подценява.

— Добро утро и добре дошли в Ханя — каза новодошлият. Говореше със силен акцент, но разбираемо. — Казвам се Христос Макропулос, аз съм детективът, който говори английски. Скоро ще ни донесат кафе, но нека първо обсъдим как можем да си помогнем един на друг, нали?

Двамата британци се представиха, докато Христос подреждаше три офисни стола около едно от бюрата. Той описа набързо обстоятелствата около смъртта на Симунович, отваряйки същевременно и снимки на компютърния екран.

Маканеспи не хранеше особени надежди за резултатите от съдебномедицинската експертиза и огледа на местопрестъплението, и съвсем основателно, защото липсваха почти всякакви следи за обработване. Нямаше следи от обувки. Нямаше отпечатъци от пръсти. Никаква кръв освен тази на жертвата. Никаква ДНК, на която би могло да се припише някакво значение. Никакъв очевидец в сградата; прекалено много очевидци из близките улици и никакъв начин те да бъдат открити, освен ако търсенето не се обяви в интернет.

— А направим ли такова нещо, известно е, че това активира лудите — отбеляза Христос. Другите двама кимнаха мъдро и с разбиране.

— Точно така — каза Маканеспи. — А е трудно да си осигуриш сътрудничеството на колегите си в чужбина, когато доказателственият материал е толкова нестабилен.

— И така, ние мислим, че убиецът е застанал зад Симунович, когато той си е отключвал апартамента — каза в заключение Христос. — Трябва да се е движил много тихо, защото изглежда, че жертвата не се е озърнала. Използвал е много остро оръжие. Нещо като отворен бръснач. Прерязал е директно гърлото. Не е имало време за викове. А и кръвта е пръснала напред, надалеч от убиеца. Така че не е бил изпоцапан с кръв. А после си тръгва, слива се с вечерната тълпа и никой не го вижда.

— Колко време е минало до откриването на трупа?

— Предполагаме, че са били около два часа. Съседът му от апартамента на същата площадка излиза всяка вечер в десет, за да пие едно узо на пристанището. Отворил вратата на жилището си и ето какво видял — той кликна и на екрана се появи първата снимка от местопрестъплението. — Не е чул нищо, не е видял нищо.

— Как убиецът е влязъл в сградата? — попита Проктър. — Няма ли някаква охранителна система на вратата?

Макропулос сви рамене.

— То е табло, на което се набира код. Не е толкова трудно да запомниш кода, струва ми се. Достатъчно е да надникнеш над нечие рамо или, ако си по-организиран, да намериш откъде да снимаш входа в продължение на ден-два, така ще научиш кодовете на всички обитатели.

— Свалили сте отпечатъци от таблото, нали?

Макропулос разкърши рамене.

— Разбира се, направено е. Само размазани петна и частични отпечатъци, принадлежащи на хората, които официално са регистрирани на този адрес.

И сега следваше въпросът за шейсет и четири хиляди долара.^[1]

— Ами камери за наблюдение? — попита Маканеспи.

Макропулос въздъхна.

— Няма нищо подобно нито в жилищната сграда, нито по улицата. Достатъчно далеч е от пристанището, за да се счита, че там минувачите могат да се чувстват в безопасност. Повечето престъпления при нас се извършват на улицата. Джебчии, крадци на чанти. Злоупотреби с кредитни карти. Обичайната мишена са туристите. Но не и на улици като онази.

— А долу, при пристанището? Нали казахте, че Симунович е пиел в бара, който обикновено посещавал. Той в туристическата част ли е? Има ли покритие от камери за наблюдение?

Макропулос се усмихна самодоволно.

— Предположих, че ще попитате за това — той стана на крака. — Има три камери, които покриват онази част от пристанището, през която той се връща от бара към апартамента си. В офиса си държа записите от онази вечер — имам ги на флашка, така че можете да ги вземете със себе си. Но първо ще ги разгледаме, нали?

— Да, моля — каза Маканеспи, хвърляйки тържествуващ поглед на Проктър. Веднага щом Макропулос излезе, той вдигна палец. — Нещата потръгват, Тио. Нещата потръгват.

— Не мислиш ли, че ако е имало нещо за забелязване, гърците щяха да са го видели досега?

Маканеспи поклати съчувствено глава.

— Гледай и се учи, Тио. Гледай и се учи.

Когато Макропулос се върна, те се скупчиха пред екрана и се съсредоточиха в образите, появили се на него. Първата камера беше черно-бяла, образите трептяха и се размазваха.

Неспирен поток от пешеходци преминаваше пред обектива. Макропулос посочи с химикалката си, когато един едър, среброкос мъж влезе в кадър.

— Симунович — каза той. Видяха как той премина през екрана и изчезна. Записът продължи още около минута, но не беше възможно да се прецени дали някой от минувачите следи човека, от когото те се интересуваха.

Втората камера беше цветна, цветовете бяха малко неестествени, така че всичко изглеждаше като заснето на лента „Кодак роум“ през шейсетте години на двайсети век. Камерата бе поставена малко по-долу от другата, така че имаха доста по-ясен поглед върху лицата на хората. Те отново видяха как Симунович премина пред обектива. Този път Макропулос посочи с химикалката си около половин дузина от хората, които преминаха след него.

— Според нас тези хора се виждат и на предишния запис. Освен това представляват интерес, тъй като изглежда, че са сами, не са част от група или двойка.

Третата камера отново беше черно-бяла, и записът беше почти толкова неясен, колкото и първият. Този път Симунович премина по диагонал пред обектива. Този път Макропулос посочи само две фигури. И този път Маканеспи почувства тръпка на възбуда. Имаше две други фигури, които със сигурност присъстваха на предния запис, но не бяха посочени от Макропулос. Единият силует като че ли принадлежеше на момче, тийнейджър — с развлечени скейтърски шорти, тениска, която му беше с няколко размера по-голяма, и бейзболна шапка, той носеше скейтборд. Другата беше жена, с кърпа на главата и слънчеви очила, очертанията на тялото й бяха напълно скрити от памучната джелаба. Под тази дреха, каза си Маканеспи, тя би могла да носи размери от XS до XXL. Така погледнато, можеше да е и мъж.

— Това е много интересно — каза той. — Някой от тези хора разпознат ли е?

Макропулос поклати глава.

— Това се случи в петък вечер. В събота хиляди туристи, дошли тук на почивка, напускат острова и на тяхно място идват други. По никакъв начин не бихме могли да възпрем този процес.

— Питам се… Разполагате ли все още със записите от същите тези камери от вечерите преди убийството? — Маканеспи се постара да говори безразлично. — Нали знаете как е. Шефът ми е маниак на тема подробности.

Макропулос го изгледа изненадано.

— Мислите, че убиецът може да присъства и на предишни записи?

— Не, но шефът ми е такова копеле, че само за да ми натрие носа, може да ме накара да бия отново същия път, за да проверя и тези записи. Ако взема отсега копия от останалите записи, с които разполагате, това би улеснило живота ми. Безсмислено е, знам. Но той си е такъв.

Макропулос се ухили.

— И аз имам такива шефове. Ако почакате тук, ще ви донеса всичко, което имаме. Знам, че от първата камера вече няма нищо, защото там всеки ден изтриват записа, за да ползват наново същата касета. Затова и при тях качеството е толкова лошо. Но мисля, че от другите две има още записи.

Маканеспи го изпрати с поглед и се ухили.

— Той си има твърдо изградена представа за начина, по който трябва да изглежда един убиец. Тийнейджърът със скейтборда не му харесва, а пък жената в широкия кафтан — съвсем никак. Ако изобщо е жена, а не мъж — помниш ли онзи чуждестранен кореспондент на Би Би Си, който успя да влезе в Кабул, облечен в бурка? Затова искам да огледам хората, които се появяват на записа по-рано същата седмица. Някой е наблюдавал вратата, за да разбере какъв е кодът. Този убиец не оставя нищо на случайността, Тио. Но може пък ние с теб да докажем, че две глави струват повече от една.