Вал Макдърмид
Пътят на скелета (23)

21.

Думите на Карен като че ли внесоха по някакъв начин смисъл в абсурда. Убийството бе по-разбираемо за Маги Блейк, отколкото една обикновена смърт. Сълзи потекоха от очите й, и тя започна да стене, тихо, упорито, като че ли жестока болка свиваше вътрешностите й. Карен, на която поради пола й се бе налагало да носи такива новини по-често, отколкото й се бе искало, се въздържа и от изрази на съчувствие, и от по-нататъшни въпроси. Знаеше, че винаги е по-добре да се изчака отминаването на първата буря.

Междувременно Теса се опитваше да се овладее.

— Не може той да е мъртъв. Не е възможно. Ако е мъртъв, кой тогава…

— Да не си посмяла! — избухна Маги, обръщайки се рязко към нея. За миг Карен имаше чувството, че тя ще удари плесница на приятелката си. — Нали ти казах! Казах ти, че той никога не би…

Теса стисна ръката й над лакътя.

— Не сега. Ще тъгуваме, когато останем насаме.

Тя наблегна на последната дума, хвърляйки изкосо бърз поглед към Карен.

— Наистина съжалявам — каза Карен.

Маги плъзна ръце от двете страни на главата си, стискайки кичури от косата си, като че ли се канеше да ги изтръгне от корен.

— Сигурни ли сте, че е той?

— На този етап не можем да имаме стопроцентова сигурност — каза Карен. — У него нямаше никакви лични документи. Открихме само една хотелска карта-ключ, на чиято магнитна лента се бяха отпечатали част от данните от кредитната карта. Когато ги проверихме, се оказа, че съвпадат с номера на вашата обща сметка. Като се вземе предвид, че генерал Петрович не е ползвал сметката в продължение на осем години, а сега и вие казвате, че не сте го виждали и чували през цялото това време… Съжалявам, но ми е трудно да си представя друго обяснение.

— Освен ако той е убил човека, чийто скелет открихме, а после е побягнал — намеси се Джейсън. — След като е бил военен и така нататък, може да е станало и така? Искам да кажа, неговата хотелска карта би могла да е у всеки, нали? Може дори самият той да е я е оставил, за да заплете следата.

Карен го погледна невярващо. Понякога се питаше как Джейсън е успял да доживее до тези години. Наистина ли вярваше, че Маги Блейк ще се почувства по-добре, ако знае, че е била напусната от един убиец, а не че някакъв убиец е лишил от живот любимия й?

— Има логика в това, което той казва — отбеляза Теса. — И не е необходимо Митя да е натиснал спусъка, може просто да е присъствал, когато това е станало. Но след всичко, което е преживял, има основания да е решил да изчезне. Да вземем например това, че при един процес неговите показания можеха да бъдат противопоставени на показанията на британски поданик. А може и да се е опасявал, че убиецът ще тръгне по следите му. Действително, госпожо главен инспектор, това, с което разполагате, са само косвени доказателства. Много нестабилни.

Маги се облегна на единия подлакътник на канапето.

— Не разбирам. Той ли е или не е той? Това е единственото, което има значение.

— Тъкмо това искаме да установим — каза Карен. — Наистина съжалявам, професор Блейк. Мисля, че трябва да се подготвите за най-лошото, но се налага да се убедим, че разпознаването е достоверно. На колко години беше генерал Петрович, когато си тръгна оттук?

Маги я погледна озадачено.

— Навърши четиридесет и седем на седемнайсети август, няколко седмици преди да си тръгне. Защо? Какво доказва това?

— Нашият съдебномедицински екип определи възрастта на останките, които открихме. Човекът е бил между четиридесет и четири и четиридесет и седем годишен.

— Но това е безсмислено. Не стеснява по никакъв начин кръга на предположенията — думите на Маги криеха предизвикателство, но очите й говореха друго.

Карен реши, че е излишно да подчертава, че определянето на възрастта не изключва възможността скелетът да е на генерал Петрович.

— Можете ли да ми кажете дали знаете той някога да е чупил някакви кости на тялото си?

Маги се намръщи.

— Не и докато бяхме заедно.

— Не е ли споменавал за някакви по-раншни злополуки?

Не е задължително човек да споделя с партньора си всички медицински подробности от миналото си. Но Ривър беше казала, че счупването е било тежко. И че най-вероятно е нарушило естествения ход на живота на убития.

— Имаше белег на лявото бедро. Казваше, че бил от някаква злополука от студентските му години. Някакъв идиот с микробус го бутнал така, че паднал от колелото си. Може и да си е счупил крака, но не помня подробности. Важно ли е?

Отново изглеждаше, че Маги може всеки момент да се разплаче.

— Може да се окаже полезна подробност. Знаем, че убитият е имал счупване на бедрената кост. Ясно е, че това не доказва нищо, но като че ли се припокрива с вашите спомени.

— А ДНК-анализ? Нали напоследък това е алфата и омегата на разпознаването? — Теса се приведе напред, приковала поглед в Карен. — Успяхме да вземем ДНК-проба от останките, но засега не разполагаме с нищо, с което да я сравним. Имате ли някакви данни за връзка с членове на семейството на генерал Петрович?

Маги поклати глава.

— Никога не съм се запознавала с тях. Толкова много семейства се разпиляха по време на войните на Балканите. Хора умираха, бягаха при далечни роднини в други държави. Пренасяха се да живеят другаде. Знам само, че е бил единствено дете. Не знам дори името на родното му село — тя покри лицето си с ръце и продължи да говори иззад пръстите си. — Никога не ми е изглеждало важно. Онова, което имаше значение за нас, беше бъдещето, не миналото. Той винаги казваше така.

Настана неловко мълчание, нарушено само от Маги, докато си бършеше носа. Теса взе ръката й и я стисна здраво.

После Джейсън проговори отново:

— Ами графата „най-близки родственици“? Не му ли се е налагало да попълва такива графи в официални документи?

Маги хвърли поглед изпод вежди към Теса.

— В такива случаи аз бях свързаното лице за него.

— Но не и в официалния смисъл на думата — отбеляза Теса.

— Напротив, съвсем официално. Съжалявам, Тес. Знам, че беше редно да ти кажа, но ние не искахме да вдигаме шум около това. Просто така беше по-лесно той да получи право за пребиваване.

Теса се вцепени, лицето й заприлича на каменно.

— Оженили сте се? Кога?

— Няколко седмици след като той се пренесе окончателно тук. Помниш ли, че бяхме наели една малка вила в западна Ирландия? Тогава се оженихме. Някакъв негов познат от ООН осигури необходимите документи — тя подсмръкна и започна да върти тежкия сребърен пръстен на средния пръст на дясната си ръка.

— По дяволите, Маги. Защо не си ми казала? Мислех, че между нас няма тайни.

— Не казахме на никого. Не искахме да се вдига шум. Искахме да имаме нещо, което да си е само наше, това е — тя стисна горната част на носа си и потръпна. — Точно сега и това ме кара да мисля, че съм го предала. Когато той изчезна, така и не си позволих да тъгувам истински. Налагаше ми се да се държа така, като че ли… — нали разбираш, случват се и гадости. Случва се да те напусне мъж. Но това не беше случайна връзка. Той беше мой съпруг. Не го направихме безотговорно, а когато той изчезна, аз приех, че е отхвърлил обетите, които положихме, и от това много ме боля.

Теса отново прегърна Маги и я притисна към себе си.

— Милата ми, горката — тя я погали по косата с угрижено и натъжено изражение.

Всеки има своите тайни, мислеше си Карен. Тайни и лъжи.

После си напомни, че има работа, която трябва да бъде свършена.

— Все още търсим начин за положително разпознаване — поде тя. — Безсмислено е да предполагаме какво може да се е случило на онзи покрив, докато не разберем, дали убитият е генерал Петрович или някой съвсем друг човек. И след като нямаме контакт с кръвен роднина, ще се наложи да изберем друг подход. Имате ли все още вещи на генерала, по които може да има следи от негова ДНК? Четка за коса? Четка за зъби? Нещо от този род?

Маги се намръщи.

— Той никога не е ползвал четка за коса, просто приглаждаше косата си — по лицето й трепна подобие на усмивка, породена от някакъв спомен. — Изхвърлих неговия накрайник на електрическата четка, след като минаха две години, беше прашен и неприятен за гледане. Казах си, че когато се върне, просто ще му купя нов.

— Разбираемо — каза Карен. — А нямате ли други негови вещи, дрехи, които е носил, нещо подобно?

Маги се замисли, после се изправи неуверено на крака.

— Електрическата му самобръсначка. Тя е в едно чекмедже в банята, където я е оставил. Не съм я чистила — и се отправи към вратата.

— Джейсън — каза Карен. — В плик, с етикет, моля.

Той стана и последва Маги, опипвайки джобовете си за плик за доказателствен материал. Теса погледна Карен право в очите и попита:

— Вие сте почти сигурни, че това е той, нали?

— Занимавам се с тази работа от доста време, и доколкото се простира моят опит, най-простото обяснение най-често се оказва правилното. Детектив Мъри все още се подвежда по романтични представи за хора, които обръщат гръб на досегашния си живот, за да не понесат вината за нещо, което не са направили. Вярно е, случва се хора да избягат. Но ние сме социални животни. За повечето от нас е непоносимо да се измъкнем от живота на хората, които са ни най-близки и най-скъпи, и никога да не се върнем. Наблюдаваме тези неща постоянно в програмите за защита на свидетели. Все някой решава да види старата си баба на осемдесетия й рожден ден. Или да присъства на мач на любимия си отбор, който играе на финала за купата. Или на първото причастие на внучката си. Имайте предвид, това са все хора, за които е почти сигурно, че тяхна поява в обсега на предишния им живот би имала много тежки последици. И все пак го правят. А съдейки по това, което и двете ми разказахте за връзката им, не мога да си представя, че генерал Петрович ще напусне жената, която е обичал, без дори да прати някоя коледна картичка, за да я увери, че е добре.

Теса повдигна едното си рамо.

— Той обърна гръб на живота си в Хърватия, какъвто и да е бил той, преди да се запознае с Маги. Бях там през голяма част от времето, докато сраженията все още продължаваха. Запознах се с много негови бойни другари, хора, с които беше в приятелски отношения. Но така и не се запознах с някой, който да е бил част от живота му преди Дубровник. Като че ли бе прекъснал връзките си с миналото, за да може да бъде с Маги. Ако е могъл да направи това веднъж, несъмнено би могъл да го направи и втори път, нали?

— Не знам. Не го познавам. Но няма смисъл да се занимаваме с хипотези. Ако получим проба от негова ДНК, ще имаме отговора след около един ден — Карен я изгледа преценяващо. — Какво искахте да кажете, когато Маги ви прекъсна?

Теса примигна бавно.

— Колко странно! Наистина не мога да си спомня. Нали знаете как става, шокът води до необичайни изблици. А после забравяш какво си искал да кажеш, също така бързо, както си проговорил — тя отправи към Карен ленива усмивка. — Мислех най-вече, че ще трябва да бъда тук, до Маги.

„Да бе, да. Много умела лъжкиня“, каза си Карен. Но все пак — лъжкиня. Онова, което тя криеше, можеше и да няма нищо общо със смъртта на Димитър Петрович. А можеше да е дори много тясно свързано с тази смърт. Рано или късно Карен трябваше да намери начин да разбере какво е то.

— Ще се наложи да съберем сведения за всичко, с което се е занимавал по времето, когато е изчезнал — каза тя.

— Пожелавам ви успех. Вие можете ли да си припомните какво сте правили през една определена вечер преди осем години?

Теса като че ли се забавляваше, доста странно за жена, която току-що е научила, че един от добрите й приятели е мъртъв. Може пък заявената й привързаност към генерал Петрович да не е била чак толкова голяма. А може и да е била прекалено голяма. От онези привързаности, които човек трябва да прикрива.

— От доста време работя по студени досиета. Разработили сме техники, с които помагаме на хората да си спомнят — отвърна Карен. — Стимулираме паметта им с важните новини от онова време. Музикални класации. Предавания по телевизията. Ще се учудите, ако разберете какви спомени изплуват. Разбира се, ще имаме въпроси и към вас, тъй като сте го познавали.

Преди Теса да успее да отговори, Джейсън и Маги се върнаха. Той държеше във вдигнатата си ръка запечатан найлонов плик, на който беше надраскано описание на съставните части на самобръсначката в него.

— Готово, шефе.

— Благодаря. Още нещо, професор Блейк. Ние всъщност не знаем как е изглеждал генерал Петрович. Питам се дали не можете да ни дадете негова снимка? Това може да ни бъде от полза при разпитите на потенциални свидетели.

Маги притисна ръка към устата си. Преди тя да успее да отговори, Теса каза:

— Искате ли да ви пратя няколко снимки по електронната поща? Мога да го направя, когато се прибера у дома.

Карен стана.

— Това би било идеално, благодаря. Ще се свържем с вас веднага, щом имаме резултат — независимо от това дали е положителен или отрицателен. А междувременно, професор Блейк, ще ни бъде от полза, ако започнете да си записвате онова, което си спомняте за последната седмица, преди генерал Петрович да изчезне. Впоследствие ще вземем от вас пълни показания, но ако си запишете онова, което си спомняте, това би улеснило нещата — тя извади визитна картичка от джоба си. — Това е картичката ми. Ако си спомните нещо, което може да ни помогне да разберем какво се е случило на онзи покрив, моля ви, обадете се веднага. И още веднъж, искрено съжалявам, че трябваше да ви донеса такава лоша новина.

Маги изглеждаше десет години по-възрастна от момента, когато Карен я заговори при къщичката на портиера. Тя въздъхна тежко.

— Хората казват, че е по-добре да си наясно, нали? За да можеш да сложиш край?

Карен кимна.

— Така е, доколкото знам.

По лицето на Маги се изписа презрение.

— Това са глупости. Познанието унищожава надеждата. През последните осем години ме крепеше надеждата. А как ще се справям с дните си сега?

 

 

Първоначално беше почти възможно да се повярва, че все пак бихме могли да избегнем истинска война. В откраднатите часове, които Митя откъсваше от деня си, за да бъде с мен, научих, че и в Югославската народна армия имали свои проблеми. Излизаше, че не всички техни войници са готови да влизат в сражения със съседите си. Генералите от ЮНА заплашвали със сурови санкции дезертьорите и запасняците, които не се отзовавали на повиквателните. А федералните власти в Белград продължаваха да настояват, че няма да има нападения над Дубровник.

Лежахме прегърнати в леглото на някоя хотелска стая — трябваше да бъде хотел, защото аз не можех да заведа Митя у Варя, а той не можеше да ме заведе в казармата — и обсъждахме възможностите за война и за мир. Съзнавам, че това не звучи особено романтично. Но именно идеите ни бяха сближили. За двама ни беше едновременно ужасяващо и увлекателно да се намираме в самия център на онова, което се случва, когато идеологията прелее в действителния живот.

Надеждата, че е възможно някак конфликтът да бъде избегнат, умря една седмица след началото на мобилизацията. Артилерията на ЮНА подложи на тежък обстрел селата на югоизток от града. Стана ясно, че имат намерение да започнат от най-южния край на Хърватия и да продължават нагоре. Мелиса ми изпращаше поредица все по-настоятелни мейли, искаше от мен да сложа край на всичко и да се спасявам. Предполагам, че спокойните ми откази са я докарвали до безсилна ярост.

През онази нощ Митя каза:

— Още не е късно да си тръгнеш, Маги. Мога да ти осигуря безопасно пътуване — такава перспектива явно не го радваше, но виждах, че говори искрено.

— Не мога — отвърнах. — Направила съм своя избор. Не мога да те оставя.

Той ме притисна по-здраво към себе си.

— Разбирам те. Но започнат ли сраженията, няма да имаме много възможности да бъдем заедно. Аз съм военен, Маги. Започне ли война, съм длъжен да отивам там, където ме изпращат. Да правя това, което ми нареждат.

— Знам. Но нали си в разузнаването? Няма да бъдеш на фронтовата линия. Ще бъдеш тук и ще си вършиш работата. И аз също ще бъда тук. Когато намериш свободно време, аз ще те чакам.

— Не е редно да водиш такъв живот — за първи път, откакто го познавах, долових в гласа му гняв. — Какво стана с твоя феминизъм? Внезапно реши да станеш покорна женичка, която чака мъжа да я удостои с присъствието си, така ли?

Бях шокирана.

— Не, нямах предвид това. Каквото и да стане, ще си намеря някакво полезно занимание. Няма да чакам и да се занимавам с някакво проклето ръкоделие като Пенелопа. Онова, което се опитвам да кажа, е че след като открих всичко това, след като открих теб, няма да си тръгна. Не ме интересува цената, Митя, аз… — спрях рязко. В края на краищата бяха минали само девет дни. Засега и двамата избягвахме да кажем „обичам те“.

„Обичам тялото ти, обичам, когато правим това, обичам да съм тук с теб“ — засега казвахме само такива неща, но не бяхме разкривали чувствата си.

— Знам — каза той, отпускайки глава на рамото ми. — И аз чувствам същото.

Чувствах ударите на сърцето му под ръката си. Две думи, но бях ги казвала само два пъти през живота си. Вярвам, че човек не бива да казва неща, които не мисли, дори това да го улеснява. Но сега беше време да го кажа.

— Обичам те, Митя.

— И аз те обичам, Маги. Именно затова искам да заминеш. Тук няма как да те защитя. Войската в Дубровник наброява по-малко от петстотин души. Не можем да защитаваме петдесет хиляди, просто е невъзможно. Трябва да мога да си върша работата, без да се тревожа за твоята безопасност.

— Неприятно — отвърнах аз, — но това не зависи от теб. Ще остана, Митя, решено е. Ще ти се наложи да привикнеш с мисълта, че имаш някой, който те обича.

Тогава не се замислих, че най-вероятно аз не съм единствената. Не бяхме споделяли много подробности за дотогавашния си емоционален живот. Но по-късно не можех да не се питам дали, когато избра мен, не е обърнал гръб на живот, в който са присъствали дом, деца и съпруга. Никога не каза нещо, което да подсказва, че може да е така. Независимо от това, когато той си отиде, аз си казвах, че може би съм поддържала у себе си една съзнателна слепота. В положението, в което се намирах, аз предпочитах да мисля, че не е обичал истински нито една жена преди мен.

И така, ние се врекохме един на друг, когато бомбите започнаха да падат над южна Хърватия. Два дни по-късно югославският флот постави начало на дългата блокада на морските пътища към Дубровник. Започвахме да се превръщаме в остров. Скоро щяхме да бъдем под обсада.