Вал Макдърмид
Пътят на скелета (17)

15.

Глазгоу беше много различен от онзи град, в който Маги бе прекарала една ужасна януарска седмица в годината, преди да замине за Дубровник. Беше посрещнала Новата година във Файф, със семейството си и със стари приятели от ученическите години, после прекоси страната, за да участва в годишната конференция на Британския географски институт, където се почувства като много дребна рибка в много голямо езеро. Мрачната бетонна сграда, подслонила студентското общежитие, беше по-потискаща от всички места в Лондон или в Оксфорд, където бе живяла, и всеки път, когато излезеше през вратата, навън я посрещаше някакъв вид валеж.

Беше 1990-та, седмицата, предвидена за първите събития, отбелязващи статута на града като Европейски град на културата за тази година. Маги почувства как неволно й се натрапва една стара шега — че е виждала повече „култура“ в кофичка с кисело мляко. Градът изглеждаше сив и мрачен, а всички съвременни сгради говореха за архитекти, които не са давали и пет пари за хората, които ще населяват произведенията им или ще ги гледат. Това я озадачаваше. Навсякъде около нея имаше стари сгради, които свидетелстваха за една естетика, изгубена някъде през годините — внушителни жилищни сгради с фасади от пясъчник, впечатляващото каре от сградите на университета, проектирани в духа на викторианската готика, стройната, бяла църковна камбанария, която се издигаше над елегантния Парк Дистрикт, кулите на колежа „Тринити“. Как бяха могли хората да обърнат гръб на всичко това и да произвеждат кутии от стъкло и бетон, изцяло несъобразени с човешкия начин на живот? Маги бе започнала да мисли, че е време и географите да започнат да анализират въздействието на грозотата върху начина на живот на градските жители.

Но очевидно от онова време в града се бе състояла революция. Маги прие с нежелание поканата да проведе семинар в тукашния университет, тъй като предното й посещение просто потвърди убеждението, че единственият шотландски град, годен за живеене, е Единбург. Все пак фактът, че й предстоеше да навърши петдесет, я накара да реши, че е време да направи рекапитулация на изминалите години и да се изтръгне от обичайните коловози, утъпкани в живота и мисленето й.

Затова прие. И сега се радваше, че го е направила. Градът бе разкрасен от край до край заради предстоящите Игри на Британската общност. Дори белите линии на уличните маркировки бяха подновени. Хотелът й се намираше на самия бряг на река Клайд, срещу впечатляващи съвременни сгради, подслонили двата разнояйчни медийни близнака — „Би Би Си Скотланд“ и Шотландската телевизия. След вечеря, тъй като не валеше, а едно от нещата, които Маги обичаше най-много, бе да се разхожда вечер из някой град, тя тръгна по крайбрежната улица. Кафявата вода се плискаше лениво, надигната от прилива, разкривявайки отраженията на редица ефектни жилищни и офис сгради на двата бряга на реката. Имаше и нови мостове, единият, наречен от местните „Кривия мост“, защото прекосяваше един завой на Клайд под ъгъл, друг, за пешеходци, бе прехвърлен над водата в чест на новото хилядолетие. Ако не я виждаше със собствените си очи, Маги би отказала да повярва, че тази блещукаща крайречна панорама е част от Глазгоу.

Равномерният шум от неспирното движение по магистралата, преминаваща по Кингстън Бридж, служеше за фон на мислите й. След толкова години тя можеше да не мисли съзнателно за Митя в продължение на дни, но този паметен рожден ден, дал повод около нея да се съберат хората, на които държеше най-много, го бе извадил отново на преден план в съзнанието й, дори ако не беше нежеланата намеса на приятелката й през уикенда.

С разума си Маги разбираше защо той я бе напуснал точно по този начин. Той познаваше и нея, и себе си достатъчно добре, за да съзнава, че тя ще използва всички оръжия, с които разполагаше, за да го задържи, и че част от него искаше тя да го задържи. Тя щеше да бъде като воденичен камък на шията му, принуждавайки го да я влачи със себе си, докато най-сетне търканията разкъсат връзките и го освободят. Това би бил ужасен, разрушителен процес и за двамата. Беше всъщност много по-милостиво той да си тръгне така, както бе сторил.

И все пак… Тя не можеше да разбере докрай, не можеше и да прости последвалото мълчание, което отекваше през годините.

Тъй като не й бе казал категорично, че си тръгва завинаги, той я бе осъдил на надежда. Тъкмо това й се струваше жестоко, а Митя не беше жесток човек. Затова и си оставаше необяснимо.

След като той си замина, някои нейни приятели я бяха подтиквали да отиде да го потърси. Да се върне в Хърватия, да се възползва от контактите си, за да го издирва — като че ли беше военнопрестъпник като Милошевич или Караджич. Тя беше обмислила такъв вариант. Дори си бе представяла едно окончателно изясняване на отношенията в някое малко планинско селце, беше се виждала как го обвинява, че я е изоставил, пред жена му и цял куп деца с гарвановочерни коси, с неговите очи и устни. Но в крайна сметка прецени, че гордостта й няма да понесе нещо подобно. Нямаше съмнение, че той бе нанесъл рана на самочувствието й. Но самоуважението й нямаше пробойни под ватерлинията. Това беше достатъчно, за да чувства, че достойнството й е оцеляло. На косъм.

Донякъде бе очаквала той да заеме място в хърватската политика, в по-голям мащаб. На всеки няколко месеца пускаше името му в Гугъл, за да види няма ли да се появи някъде.

Но нито веднъж не успя да открие нищо. Може би годините, прекарани в Оксфорд, го бяха научили, че може да води спокоен живот; да чете, да размишлява, да обработва земята си, да се катери по планините с приятели. Може би бе избрал именно такъв живот, но вместо да бъде с нея, бе предпочел да е заобиколен от семейството си и от хората, сред които бе израснал.

Понякога зовът на отечеството ставаше неустоим. Самата тя никога не бе изпитвала подобно нещо. Беше живяла прекалено дълго далеч от Шотландия, за да иска да се върне. Но го бе наблюдавала у много хора. Тази година, годината на референдума, бе наречена също и „година на прибиране у дома“, и тя познаваше много хора от академичния свят, които бяха събрали багажа си и се бяха пренесли обратно, на север от границата, неспособни да приемат, че страната им ще избере своята съдба без тяхно участие.

Онова, в което Маги не можеше да повярва, бе, че я е разлюбил. Не можеше да вярва, че е побягнал от нея, мислеше по-скоро, че е отишъл при нещо, от което е имал по-голяма нужда. И тази вечер, както ставаше много често, когато се разхождаше край вода, й се искаше той да бе до нея. В Дубровник двамата често се бяха разхождали край морето, ритъмът на стъпките им хармонираше с ритмичния плисък на вълните.

По-късно, в Косово, винаги се опитваха да намерят река или езеро, край което да се разхождат в мигове на отдих от сраженията и страха. А в Оксфорд, разбира се, имаше две реки, Чаруел и Айсис. Тази разходка по речния бряг в Глазгоу щеше да му достави удоволствие — така си мислеше тя, докато наближаваше тъмния свод под моста на „Джамайка Стрийт“.

„Някакво осветление би било добра идея“, мислеше си Маги, когато мракът я погълна. Благодарение на отблясъците от вездесъщите светлини на града се виждаше къде вървиш, но някой по-непривикнал на градския нощен живот би могъл да се почувства притеснен.

Сякаш за да подчертае мислите й, един едър мъжки силует се появи в дъното на сводестия проход и препречи достъпа на светлина. Без следа от безпокойство Маги отстъпи встрани, оставяйки достатъчно свободно място, за да се разминат.

Но той направи същото, заставайки пред нея, вместо да се насочи към освободеното от нея пространство. След още няколко крачки двамата застанаха лице в лице. Тя се опита да го заобиколи, но той разпери ръце, за да й попречи да мине.

Сега вече у Маги се събуди тревога.

— Извинете — каза тя с най-повелителния си тон.

— Виж ти, виж ти. Ами че това е професор Блейк! Как сте, професоре? — каза той. Акцентът беше местен, но някак преувеличен; звучеше грубо и заплашително.

— Кой сте вие? Какво искате?

Опасността не беше нещо непознато за Маги, но това тук беше по-обезпокоително, защото се намираха на стотици мили от всякакви военни зони, в центъра на град, в който нивото на престъпността бе спаднало незапомнено ниско.

— Само малко информация, и ако я получа, никой няма да пострада.

— Сигурен ли сте, че сте попаднали на човека, който ви трябва? Аз съм просто професор по география.

Той пристъпи по-близо. Тя долови мирис на пот, дъхът му миришеше на чесън.

— Точно вие сте човекът, който ми трябва. Къде е Димитър Петрович?

Сърцето й подскочи в гърдите.

— Не знам за какво говорите — отвърна тя, а гласът й звучеше по-уплашено, отколкото би искала. Направи крачка назад, после още една. Трета крачка щеше да й осигури достатъчно разстояние, за да се обърне и да побегне. Нападателят не приличаше на човек, който би могъл да тича много бързо.

Вдигна крак за тази решаваща трета крачка и едва не падна, защото нечия ръка се опря здраво в кръста й.

— Не бързай — изръмжа нечий глас зад нея. — Отговори на въпроса.

Маги се извърна рязко. Човекът зад нея не беше толкова едър, но също бе разперил ръце, препречвайки пътя й за бягство.

— Пуснете ме да мина — каза тя, а надигналият се гняв успя да победи страха.

— Не и докато не отговориш на шибания въпрос — каза дебелият мъж зад нея. Близостта му излъчваше заплаха.

— Казах вече, не разбирам за какво говорите. А сега ме пуснете да мина, в противен случай, кълна се, започвам да крещя.

— Крещи си, колкото си искаш. Това е Глазгоу. На никой не му пука — сега ръката му беше вече на рамото й, тежка, плашеща.

И тогава дойде спасението. Шляпането на подметки, тежко дишане, и след миг до тях застана трети мъж.

— Добре ли си, момиче? Тези типове досаждат ли ти?

— Мамка му — каза дебелият, обърна се рязко и тръгна тежко обратно в посоката, от която беше дошъл. Другият избута Маги така, че тя залитна, мина бързо покрай нея и затича, за да догони приятеля си.

Останала сама с дотичалия мъж, Маги почувства как физическата слабост я залива като вълна. Гласът на мъжа я върна към действителността.

— Добре ли сте? Направиха ли ви нещо? — искрената загриженост в гласа му я трогна.

— Не са ме докоснали. Само ме уплашиха, това е всичко.

— Накъде сте тръгнали? Ще ви изпратя.

Мъжът тичаше на място, сякаш и той преживяваше някаква реакция на разигралата се кратка драма.

— Отседнала съм в един хотел при кея „Брумило“, близо до изложбения център. Благодаря за предложението, но мисля просто да си взема такси за в случай, че тези двамата все още се навъртат някъде наблизо.

— Добре. Но съгласете се поне да ви изпратя до централната гара. Оттам ще можете да си вземете такси от пиацата.

— Ще се оправя — отвърна тя и почти бе склонна да си повярва. Беше преживяла оръдейни обстрели, бяха стреляли по нея с пушки и пистолети. Бе виждала последиците от кланета и масови изнасилвания. Нима не можеше да се справи със заплахите на двама мъже на средна възраст под някакъв мост в Глазгоу?

— Няма да стане — отвърна човекът. — Мама ме е възпитала както трябва. Няма да ви изпусна от поглед, докато не ви видя седнала на сигурно място в таксито и толкова.

Така и стана. Седнала на ръба на задната седалка в таксито, тя се взираше навън, в нощта. Какво, по дяволите, ставаше?

Първо Теса, сега тези бандити. Защо внезапно всички бяха започнали да се интересуват от Митя? И защо всички мислеха, че тя знае къде е той?

 

 

Когато попитах Варя какъв е дрескодът за „Прото“, тя ме изгледа не по-малко стъписано от Фабиан.

— „Прото“? — смехът й беше рязък, като излайване. — В „Прото“ човек не само яде големи риби, но и плува сред тях. Не мисля, че познавам човек, който някога е вечерял в „Прото“.

Изводът ми беше, че явно става дума за най-тежко официално облекло. Само че не носех със себе си официални дрехи, камо ли пък строго официални. Порових се из ограничения си гардероб и измъкнах една черна рокля без ръкави, с дълбоко деколте. В Оксфорд тя не ми стоеше много добре, но след пристигането си в Дубровник бях свалила няколко решаващи килограма, докато привикна към необичайната храна. Щеше да ми свърши работа, ако успеех да намеря някакъв хубав шал, който да сложа на раменете си и да завържа над деколтето.

На следващата сутрин минах през пазара на „Гундуличева поляна“, който беше само на няколко преки от тесните стаички, в които преподавах. Както обикновено, в Стария град цареше оживление; половин Дубровник се беше запътил към пазара за прясна храна, мед и вино, или пък се връщаше оттам. Знаех, че на пазара на няколко сергии се продават бродирани покривки за маса и шалове, и се надявах да успея да намеря нещо пъстро и весело — точно обратното на представата ми за „Прото“.

Удивих се на ограничеността на предлаганата стока, но предположих, че хората са напазарували рано, отнасяйки най-добрата стока от сергиите. Успях да открия един обикновен шал от аленочервен тюл, с пискюли и изрисувани по него златни завъртулки — изглеждаше по-скъп, отколкото беше всъщност.

Ако държах да знам какво съм говорила пред студентите през този ден, трябваше да намеря някой от тях и да го попитам. Чувствах се като тийнейджър, главата ми се въртеше, усещах някаква празнота в стомаха. По това време вече знаех колко смешно е да се чувстваш така заради някакъв мъж — военен, за бога — когото при това едва познавах. Но упреците, които си отправях с надеждата да дойда на себе си, бяха безполезни.

Отвън „Прото“ не изглеждаше много по-различно от повечето ресторанти в Стария град. Каменна сграда на един ъгъл с маси, притиснати до стените, елегантни двойки се привеждаха един към друг над изпотени чаши, пълни със студено далматинско вино. Влязох и в мига, когато казах, че съм поканена от полковник Петрович, оберкелнерът се поклони дълбоко и ме поведе по мраморните стъпала към една потънала в зеленина тераса. Беше топла септемврийска вечер, светлината тъкмо беше започнала да се отлива от небето, а той стоеше в единия край на терасата, облечен в ослепително бяла риза и тесен панталон от парадна униформа, черен, с тънки червени кантове отстрани.

Може и да съм ахнала.

Той ме посрещна на половината път и целуна и двете ми ръце, поемайки ги в своите. После, докосвайки с ръка потната ми талия, ме съпроводи до масата ни.

— Благодаря ви, че дойдохте, доктор Блейк — каза той, докато келнерът поставяше пред нас менютата.

— Аз благодаря за поканата, полковник Петрович.

Той поклати глава.

— Моля ви. Приятелите ми ме наричат Митя — и отново ми отправи онази убийствена усмивка. — Надявам се, че ще бъдем приятели.

— И аз се надявам на същото, Митя — отвърнах с най-хубавата си усмивка. — Между другото, моите приятели ме наричат Маги.

И така започна всичко. Над супата от морски дарове, с много миди и домати, над октопода на скара и крем карамела, ние говорехме, говорехме и говорехме. От фокализиране до Фуко, от следите от разсед на земни пластове в пейзажа до разседите в балканската политика, успявайки да обхванем такъв диапазон от теми, който обикновено предполага по-отдавнашно и по-близко познанство от нашето. Смяхме се, изненадвани от присъствието на комичното на най-невероятни места. И през цялото време аз не откъсвах поглед от лицето му, изучавах равнините и очертанията му. И двамата се стреснахме, когато келнерите започнаха да разчистват масите около нас по онзи демонстративен начин, който показва недвусмислено, че е време да си вървиш. Чувствах се замаяна и очарована от разговора. Не ми се искаше той да свършва.

Излязохме на слабо осветената улица — нашите стъпки бяха единствените, които отекваха по улицата в посока към портата „Пиле“.

— Аз съм с кола — каза той, когато минавахме покрай стоянката за таксита.

— Не съм далеч, ще се прибера пеш — казах. — Обичам нощния въздух.

— В такъв случай ще ви изпратя — настоя той. — Почакайте за миг — той прекоси тичешком улицата, упътвайки се към един голям мерцедес. Шофьорът отвори прозореца си, Митя му каза няколко думи, после се върна при мен.

— Шофьорът ми никак не обича да тръгвам сам нанякъде — каза той със съжаление, тръгвайки редом с мен, като внимаваше да запази разстояние от няколко инча между двама ни. — Убеден е, че някой побъркан сърбин ще се опита да ме убие — той се засмя тихо. — Придава ми прекалено голямо значение.

Така стигнахме до темата, която и двамата бяхме успели да избягваме цяла вечер.

— Ще има ли истинска война? — попитах аз.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си.

— Не виждам как бихме могли да я избегнем. Вуковар е под обсада. Югославската народна армия го обстрелва ежедневно. Хора умират по улиците, а ние не сме в състояние да попречим на това. Сърбите искат да смажат града и да завземат прилежащата територия. Знам, че това е в другия край на страната, но е наивно да се мисли, че всичко ще приключи там. Милошевич иска Велика Сърбия, която да ни погълне и да ни превърне в роби.

— Нима в такъв случай вие не би трябвало да се занимавате с вашите военни работи, вместо да водите географки на вечери в изискани заведения?

Не се шегувах. Искрено се интересувах от отговора на този въпрос.

Той отстъпи на няколко крачки с елегантната си, танцова походка и се обърна с лице към мен, разперил ръце, вървейки заднешком, за да съхрани разстоянието помежду ни.

— Вие какво си мислите? Че аз… какво, свиря на лира като император Нерон, докато Рим гори пред очите ми? Маги, аз по цял ден се занимавам с „военни работи“. Прехвърляме до безкрай едни и същи планове и диспозиции — той повиши тон, вълнението му беше очевидно. — Опитваме се да призовем с магическа пръчица повече войски, повече оръжие, повече артилерия. Всеки ден анализираме последните данни от разузнаването и резултатите от тези анализи говорят, че най-вероятно сме загубени. Но все пак се готвим. По-готови от това не можем да бъдем. Сега трябва просто да чакаме.

— Не може ли да предприемете нещо? Не можете ли да пренесете сраженията на тяхна територия?

Предположих, че въпросът ми е глупав, но не знаех какво друго да кажа.

— Те са несравнимо повече и на брой, и като бойна сила. Могат да разчитат и на запасняци, и на въоръжение. Нашият единствен шанс е да съхраним моралното превъзходство. Да бъдем „добрите“. Така че, когато дойде време да искаме помощ, хора като вашето правителство да кажат „тези хървати заслужават помощта ни“. — Той притисна молитвено длани. — Междувременно аз се опитвам да се убедя, че имаме бъдеще, за което трябва да се готвим. Затова и се опитвам да намеря хора, които да ми помогнат да разбера как да направя това — той се поклони със замах, после отново тръгна редом с мен. — Разбира се, по-добре е, когато тези хора са не само умни, но и красиви.

— Евтинко — заявих аз. — Очаквах нещо по-добро.

— Е, аз съм прост войник — отвърна той с театрално преувеличен акцент.

— Не съвсем — опитвах се да говоря с циничния тон на опитна жена, но стомахът ми се свиваше. Копнеех той да посегне и да ме докосне, да ме прегърне, за да преминем отвъд духовното, да се опознаем по по-примитивен начин.

Той замълча, все така с ръце в джобовете. Вървяхме през нощния град, тишината се нарушаваше от време на време само от излайването на някое вързано куче или от долетял през някой прозорец говор от телевизор.

— Страхувам се от онова, което очаква страната ми — каза той след малко. Говореше тихо и сериозно. — Ние сме малко винтче в голямата машина на чуждата политика. Онова, което мислехме, че познаваме, си отиде. Не знаем какво бъдеще ни очаква. Единственото, което знам, е че ще трябва да преминем през тежки времена.

Моментът не беше подходящ за безлични фрази. Посегнах и пъхнах ръка в неговата. Вървяхме в мълчание още няколко минути, докато стигнахме до къщата на Варя.

— Живея тук — казах аз. Не исках да се разделяме, но нямаше друга възможност. Измъкнах ръката си и се обърнах с лице към него. За миг си помислих, че ще ме целуне.

Но не, той просто сведе глава и каза:

— Благодаря ви за една прекрасна вечер. Разговорът с вас ми достави голямо удоволствие.

— На мен също. А и вечерята беше великолепна.

Той направи крачка назад и каза:

— Очакваше се животът да стане по-лесен след края на комунизма. А сега нямам чувството, че е по-лесно.

Лицето му беше в сянка; нямах представа какво говорят изразителните му очи.

— Може би ще успеем да се видим пак?

— Би било жалко, ако не успеем. Но сега се налага да отида, за да се заема отново със своите „военни неща“. Лека нощ, Маги.

Той се обърна, тръгна бързо надолу по улицата и изчезна зад ъгъла. Аз се облегнах на олющената стена на Варината къща, коленете ми бяха омекнали внезапно, така че едва успявах да се задържа на крака. За първи път, откакто бях пристигнала, си казах, че може би не е било разумно да идвам в Дубровник.