Вал Макдърмид
Пътят на скелета (37)

34.

Маканеспи потри смъдящите си очи и примигна силно. Беше се взирал в екрана на компютъра толкова дълго, че чувстваше и мозъка си пикселизиран. Отново и отново бе гледал записите от двете камери от седемте дни преди убийството, и вече не беше сигурен дали може да вярва сам на себе си. Но едно беше сигурно. На себе си вярваше повече, отколкото на Тио Проктър, чието раздразнение бе нараствало успоредно с ентусиазма на Маканеспи.

Докато шотландецът разглеждаше записите до най-малка подробност, колегата му разпращаше писма по електронната поща и се обаждаше по телефона на полицейски служители, разследващи останалите убийства в предполагаемата им поредност. Първо се налагаше да обясни причините за интереса си — полуистината, че се е появила нова информация, свързваща въпросното убийство с други подобни случаи. После трябваше да намери детектив, който е работил по случая и помни нещо за него. После трябваше да го убеди да открие евентуално налични записи от камери за наблюдение сред доказателствените материали и да ги изпрати на Маканеспи и Проктър. Задачата изискваше дипломатичност и търпение, а обикновено в това беше силата на Проктър. Но беше очевидно, че му идва до гуша да играе ролята на молител. Маканеспи знаеше, че може скоро да очаква избухване.

Но дотогава смяташе да си мълчи. От време на време попадаше на нещо, което си струваше да бъде погледнато отново. Беше събрал една папка с кадри, които смяташе да огледа отново, когато приключи с бавното преглеждане на всички записи. Което според него щеше да се случи всеки момент.

Последните трептящи кадри преминаха по екрана и работата беше свършена.

Върна се към подбраните кадри и започна да ги прехвърля с кликване, за да разбере дали онова, което е видял, е действителност или внушение. Отхвърли два на първо гледане. При следващото отхвърли още един. Оставаха половин дузина. Пусна ги да се разпечатват на цветния принтер, който се намираше по-надолу по коридора, което му даде извинение да се поразтъпче. Взе разпечатките и тръгна към кафенето, където се разположи на маса в един от ъглите с бутилка кола и кутия шоколадови бонбони. Подреди разпечатките на масата и се замисли, лапайки бонбоните един след друг.

Когато изяде всички бонбони, Маканеспи събра разпечатките и тръгна обратно към офиса си.

— Виж това — каза той в мига, в който прекрачи прага.

Проктър го изгледа яростно и посочи телефонната слушалка, която притискаше към ухото си. Маканеспи започна невъзмутимо да подрежда разпечатките по бюрото си, после зачака.

— Ще очаквам да ги получа — каза Проктър. — Да, благодаря — той остави слушалката на мястото й и измърмори: — Не видя ли, че разговарям? — Но все пак стана и отиде до бюрото на Маканеспи, за да погледне. — Какво е това?

Шотландецът посочи първите три кадъра.

— Това е от сряда вечерта. Бях се съсредоточил върху жената; при всеки от тези кадри Симунович току-що е преминал. Следващите три са от четвъртък вечерта. Същото положение. Какво ще кажеш?

Проктър загледа внимателно разпечатките.

— В сряда тя е с шапка с широка периферия и слънчеви очила. В четвъртък е с друга, но пак голяма шапка, с други слънчеви очила и шал на врата. Всеки път носи развлечени, широки дрехи, които пречат да се разбере каква е фигурата й. Ако това е една и съща жена, тя държи да не бъде разпозната.

— Точно това мисля и аз — заяви тържествуващо Маканеспи. — Старателно дегизирана жена, която следи в три последователни вечери един мъж, който бива екзекутиран на четвъртата. Това трудно би минало за съвпадение.

— Ако това е една и съща жена — повтори Проктър. Вгледа се по-отблизо в разпечатките. — И ако изобщо е жена, Алан. Както сам каза преди, под всичко това спокойно може да се крие мъж.

Маканеспи изсумтя.

— Трябва да е доста слаб.

— Е, да, но не всички имат твоята фигура. Но да, сериозно, под тези надиплени платове може да се крие и мъж.

Маканеспи кимна.

— Предполагам, че съществува такава възможност, макар и неголяма. Но ако е жена, по-вероятно е на нея да е възложено следенето, не тя да е извършила убийството.

— И какво смяташ да правиш по този въпрос?

Маканеспи отново събра разпечатките.

— Смятам да разпечатам кадри от първите записи, а после ще отида да се видя с Кагни. Доколкото знам, в момента е в сградата. Трябва да се убеди, че тук се работи както трябва — той се приведе над бюрото и отвори кадрите от първите записи, които гледаха на Крит, после ги прати да се разпечатват.

Тръгна към вратата и като че ли се изненада, когато Проктър го последва.

— Нали трябва да се обаждаш по телефона? — попита той.

— Няма да допусна да ме изтикаш настрана — заяви Проктър. — Задачата ни е обща. Не се дръж като задник.

Маканеспи поклати глава, но не направи нов опит да се отърве от колегата си. Забърза по коридорите, после нагоре по ескалатора към залата за срещи, в която Кагни се разполагаше временно, когато се отбиваше тук. Пред вратата нямаше никой. Маканеспи просто почука и отвътре долетя подкана да влезе.

Кагни седеше сам в заседателната зала, беше окачил сакото си на облегалката на един стол. Беше запретнал ръкави, пред него стоеше отвореният му лаптоп.

— Делегация? — отбеляза той, повдигайки иронично вежди.

— Мисля, че може да сме попаднали на нещо — каза Маканеспи без излишни встъпления. Подреди разпечатките на масата пред себе си, принуждавайки Кагни да стане и да отиде при тях.

— И какво е това? — попита той, хвърляйки поглед на снимките.

— Струва ни се, че сме засекли едно и също лице на записите от три последователни вечери. Тя — а не е изключено да е и той — всеки път се движи на около пет-шест ярда зад Мирослав Симунович. Фактът, че е толкова наблизо, навежда на мисълта, че го следи. Никой друг не отговаря на изискванията. Ако това лице не е убиецът, то поне е човекът, който го е следил, така мисля аз — Маканеспи отстъпи крачка назад и посочи с красноречив жест резултатите от работата си.

— Интересно — каза Кагни. Хвърли поглед към Маканеспи и устните му се извиха в нещо, което можеше да е и усмивка. — Но образът не е такъв, че да можем да го пуснем в „Краймуоч“^[1]. Какво смятате да предприемете оттук нататък?

— Продължаваме да събираме и други записи от камери за наблюдение. Ще ги проверяваме много внимателно, за да видим дали това лице няма да се появи пак. И в края на краищата ще извадим късмет — каза уверено Маканеспи.

— Предпочитам да не разчитам на късмета — Кагни отстъпи от масата и се върна на мястото си. — Но ние не сме лишени от възможности. Няма причини точно вие да сте запознати с последните постижения в областта на дигиталния анализ, но ми се струва, че има начин да се подобри качеството на кадрите, които сте събрали. Има програми, които обработват подобни образи и могат дори да дадат прогнозни идеи за това как би могло да изглежда лицето под дегизировката. Могат да изчислят височината със сигурност, а може би дори да ни съобщят със сигурност какъв е полът на човека — той кимна полека. — Не предполагах, че ще се справите. Е, продължавайте да доказвате, че съм грешал. Намерете ми още кадри, които можем да подадем за обработка с тази програма. Пращайте всичко, което откриете на електронната ми поща — и той отново се съсредоточи в екрана пред себе си.

Навън, в коридора, двамата се спогледаха ухилено, вдигнаха ръце и удариха дланите си.

— Закрепихме се — заяви доволно Проктър.

Маканеспи го потупа по рамото.

— Да, и сега вече интересът ни в търсенето е личен. Хайде, Тио. Време е да cherchez la femme^[2].

— Или I’homme^[3]. Не забравяй, може да е някой кльощав дребосък.

— Както и да е, време е да cherchez.