Вал Макдърмид
Пътят на скелета (41)

38.

Четирите дни, запълнени с издирване и проверяване на некачествени записи от наблюдателни камери, оставиха Алан Маканеспи с остра болка зад лявото око и уста, обложена от безброй чаши кисело кафе. Крепеше го единствено новооткритата решимост да покаже на Уилсън Кагни, че не бива да го отписва като провалил се чиновник. Не му беше съвсем ясно как новият му шеф бе успял да влезе под кожата му. Но беше успял.

Ентусиазмът, с който той се бе заел с тази задача, не се прехвърли на Проктър, който като че ли постепенно пренасяше възмущението си от Кагни към своя партньор. Маканеспи препрати няколко нови кадъра на уелсеца, който незабавно замърмори.

— Докато свършим тази работа, ще ми трябват нови очила — изхленчи Проктър. — От кой случай са тези?

— Четвъртият поред. На Тенерифе. Струва ми се, това са последните. Освен ако си успял да издириш още нещо?

— Изстрелях си всички патрони. Има няколко страни, в които вече не мога да отида на почивка, за да не ме арестуват на паспортния контрол — шегата беше слабовата, но поне напомняше донякъде на хумора, присъстващ преди в повечето им разговори. Проктър се взря в екрана. — Това със сигурност е жена. Вижда се, когато вятърът опъва горната дреха по тялото й.

Той посочи слабите рамене и ясно очертаните бедра и гърди.

— Съгласен съм. Бях почти сигурен след записите от Мадейра, но сега вече според мен не остава никакво място за съмнение.

— Изпрати ли кадрите на жената, която се занимава с дигитална реконструкция?

Маканеспи кимна.

— Казах й, че вероятно това ще са последните данни, които получава от нас, така че може да започва с компютърната възстановка. Да се надяваме, че в двайсет и трите кадъра, които й пратихме, не се съдържат прекалено противоречиви данни.

— Да, защото ако на тези кадри е запечатан човекът, който следи, а не убиецът, може да става дума за различни личности.

— Знаеш ли какво, когато умреш и отидеш в Рая, през цялото време ще обясняваш на свети Петър какви подобрения може да се въведат там. Приличаш ми на човешко въплъщение на метеорологична прогноза — черни облаци на хоризонта — Маканеспи поклати отвратено глава. — Мисля, че ще е интересно да се види какво ще направи тя. Никога досега не съм виждал тези прогнозни реконструкции. Няма ли да е удивително, ако принтерът изплюе някоя картинка и всички кажем: „О, тя ли била?!“

Проктър изсумтя.

— По-вероятно е да кажем „Това като че ли е рисувано от Пикасо“ или „Кой да предположи, че Хилари Клинтън е серийна убийца?“

Пристигането на нов мейл спаси Маканеспи от необходимостта да отговаря.

— Виж ти, виж ти, това вече е неочаквано.

— Кое?

— Мейл от очарователната Карен Пири, главен инспектор от криминалната полиция. Питам се какво има да ни каже?

— Ако отвориш мейла, няма да те застрашава преждевременна смърт от напрегнато очакване.

— Господи, ти си жив образец на уелско чувство за хумор — измърмори Маканеспи, отваряйки мейла. Докато четеше писмото на Карен, на лицето му се изписваше все по-голяма изненада.

— По дяволите — каза той. — Как така, мамка му, ние не сме знаели за това?

— За кое?

— Слушай. „Драги господин Маканеспи, току-що се върнах от пътуването си до Хърватия, където открих сведения, за които предполагам, че не са ви известни. В началото на 1992 година сръбска военна част нападнала родното село на Димитър Петрович, Подрувец. В предполагаем опит да си отмъстят за ефикасната работа на генерал Петрович, сърбите избили всички деца в селото, включително и двамата сина на генерал Петрович. Впоследствие жена му се обесила. Можете да получите потвърждение на тези сведения от селския свещеник, Урош Бегович. След време Петрович успял да научи кой е бил командирът на сърбите. Събрал малка група верни войници и за да си отмъсти, предприел нападение, в резултат на което били убити командирът и четиридесет и шестима негови роднини.“

Четиридесет и шест? Боже мили, не е обичал половинчата работа, а? „Преди около осем години се носели слухове за това клане. Следователно изглежда вероятно не само това, че Петрович попада в категорията «военнопрестъпник» и че действително може да е станал жертва на някой, който е взел закона в свои ръце, а и че независимо от различния подход при извършване на убийството, може да е една от първите жертви на убиеца, когото вие търсите. И в този ход на мисли, минавало ли ви е през ум, че промяната в почерка на убиеца може да се дължи на някаква съвсем проста причина — например защото убиецът не е имал редовен достъп до амуниции, за да зарежда пистолета си? Очаквам да споделите с мен резултатите от изследванията си и предлагам да се видим отново, за да обсъдим как да си сътрудничим занапред. С уважение… дрън-дрън.“ Мамка му. „С уважение“? Тази жена не е каква да е.

Проктър гледаше стъписано.

— Петрович е оглавил масова екзекуция?

— Така твърди тя. Как, за бога, някаква дребна дебелана успява да прескочи за пет минути до Хърватия и да изрови нещо, което целият Международен трибунал е пропускал да отбележи в продължение на години? Имаш ли представа как ще ни дере Кагни заради това? — Маканеспи отпусна глава в ръцете си, привел рамене.

— Това не е наша отговорност — настоя по навик Проктър. — Ние можем да разследваме единствено случаи, към които е било привлечено вниманието ни. Ние с теб никога не сме били длъжни да изкопаваме сведения за събития, останали неизвестни.

Маканеспи вдигна помътен поглед.

— Доста сериозно събитие, за да бъде пропуснато, като се вземе предвид, че от нас се очакваше да държим под око Петрович.

— Да, но не ставаше дума за активно търсене, за наше текущо задължение, нали? Искам да кажа, да, имаше някакъв интерес преди осем години, когато той изведнъж изчезна от поглед, но нека бъдем честни, от години никой не се беше замислял за него, докато Пири не пусна искането за търсене на името му в криминалния архив.

Маканеспи въздъхна.

— Е, какво, означава ли това, че играта се променя? Какво ще кажеш, дали да не го включим в списъка на жертвите и да не организираме заседание?

— Мисля, че просто трябва да продължим с нашите търсения и да не обръщаме внимание на Пири.

Маканеспи беше прекалено уморен, за да води спорове.

Но нещо тайничко му подсказваше, че Пири няма да се остави толкова лесно да бъде игнорирана.

Приключих с тази работа.

Имах такива внушителни представи за онова, което щях да направя.

Бях готова да пиша за Босна, за Косово, за моето нараснало разбиране на историята и политиката на региона, от гледна точка на лични преживявания.

Оказва се, че всъщност съм изживяла живота си от погрешната страна на огледалото. Не съм в състояние да напиша нищо, което би си струвало да се чете, не мога да кажа нищо, което си струва да бъде чуто. А това е едно много тежко състояние за представител на академичната общественост.

Приключих с тази работа.