Вал Макдърмид
Пътят на скелета (36)

33.

Карен виждаше как в погледа на Маги бавно изгрява разбиране. Най-сетне започваше да съобразява и да се насочва към ужасния извод.

— Какво се случи?

Карен оставаше безмилостна.

— Митя беше много добър в работата си — каза свещеникът. Като че ли се беше състарил пред очите й. Покашля се и преглътна с усилие. — Сърбите бяха на мнение, че трябва да си отмъщават на населените места, в които се бяха родили най-опасните им противници. Искаха да ги подлудят от мъка, за да не воюват толкова добре.

Той сякаш се криеше в себе си, взираше се не навън, а навътре. После продължи:

— Денят беше ужасно студен. Имаше малко сняг по земята, по дърветата, по покривите…

Вече се смрачавало, когато дошли. Три патрулни лендроувъра. Части на ЮНА, лицата на войниците били скрити под плътно прилепнали вълнени шапки. Спрели в центъра на селото и започнали да събират всички жители.

Свещеникът замълча, търсейки думи.

— Дотогава бе имало много случаи на избиване на мирно население. Не всички бяха сензационни, но бяхме чували за тях. В села и градове, понякога се бе случвало просто в някоя семейна ферма. Предполагали, че ще избият мъжете. Че ще ги съберат в някой обор или на полето и после ще ги застрелят. Хората плачели, войниците извличали насила всички от къщите им. После пристигнал камион. Войниците накарали всички да се качат на камиона и ги отвели на няколко километра от селото. Там има една ливада. Спрели в далечния й край и смъкнали насила всички деца от камиона. Майките пищели, бащите крещели, децата също. Оставили децата с няколко войници, които да ги задържат на едно място. Били четиринайсет деца. Най-голямото на единайсет, най-малкото било само на година и половина.

Прекосили с камиона обратно ливадата и го паркирали така, че децата да го виждат. Всички възрастни мислели, че ще ги застрелят пред очите на децата и внуците им. Но станало нещо по-лошо. Много по-лошо. Началникът на войниците изкрещял на възрастните да замълчат. А после казал:

— Това е заради Димитър Петрович. Той е враг на моя народ — и посочил към войниците в другия край на ливадата и допълнил: — Моите хора казват на децата да тичат към майките си.

И децата направили точно това. Две от по-големите взели на ръце най-малките и затичали с тях. Препъвали се в снега, бързали отчаяно да стигнат до майките си — гласът му изневери. Двете жени седяха като изваяни от камък и едва дишаха.

— И тогава войниците открили огън. Използвали главите на децата като мишени за тренировъчна стрелба. Алено върху бяло. Кървави взривове в снега — от ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи. — Били добри стрелци. Телата на децата били почти недокоснати. Невредими. Но главите — това било нещо друго. Молете се никога да не видите как изглежда дете, улучено с куршум от карабина в главата.

Настана дълго мълчание. После свещеникът проговори отново.

— Там са Паскал и Полдо. На ливадата. С дванайсетте си приятели.

Карен имаше желанието да разбие нещо. Или да направи дори нещо по-лошо.

— Какво стана с Ябланка?

Бегович прокара ръце по лицето си, като че ли го миеше.

— Войниците не пуснали никой да слезе от камиона, после ги откарали обратно в селото. Стояли и се смеели, докато гледали как всички хукнали с писъци обратно към ливадата.

Тогава вече бях напуснал Белград, но в този ден гостувах на свой колега в Липовац. Обадиха ми се късно през нощта и незабавно тръгнах насам. Никога не съм ставал свидетел на такава скръб. Хората бяха обезумели. На повечето им се беше случвало да загубят близък, но сега цялото село беше загубило бъдещето си. Ябланка поемаше вината за всичко върху себе си. Казваше, че вината е нейна, задето се омъжила за Митя, че трябвало да го освободи от обещанието му, когато заминал за Загреб, и тогава нищо от това нямало да се случи. Останах известно време с нея. Разговаряхме, молихме се. Когато си тръгнах, тя като че ли се беше успокоила.

Той се изгърби на стола.

— На сутринта сестра й я открила мъртва. Обесила се на тавана с два кожени колана, принадлежали на синовете й.

„Нищо чудно, че той никога не е говорил за миналото си.“

Карен беше чувала немалко ужасяващи истории, но нищо толкова страшно като това.

— Как е възможно тази история да не се е разчула? Знам, казахте, че не всички случаи на масови избивания са стигнали до пресата, но това би било новина за първа страница. Като Сребреница.

— Не говорехме за това — отвърна свещеникът. — Не и пред непознати.

— Не сте говорили за това? — повтори невярващо Карен. Как бе възможно такова зверство да не бъде огласено? Как са могли да не крещят за това навсякъде? Да се опитват да се доберат до всеки западен журналист?

— Не беше необходимо — каза той. — Не и след това, което направи Митя.

И така, аз бях изпратена в изгнание. Поне така се чувствах. Пътувах с претъпкан рибарски кораб покрай брега до Триест, а после ме чакаше дълго пътуване в пълни влакове до Обединеното кралство. Едва когато стъпих на италианска земя, разбрах под какъв стрес съм се намирала през последните три месеца. Умората ме връхлетя така, сякаш се блъснах в стена, и макар да бях убедена, че тъгата няма да ми позволи да спя изобщо, струва ми се, че по целия път от Триест до Лондон почти не съм била в будно състояние.

Върнах се в Оксфорд през един студен, мъглив януарски следобед. Не знам какво точно съм очаквала, но онова, което срещах, беше най-често недоумяващо безразличие. „Война? В това има някакъв старомоден чар… А сега да видим на кои студенти можете да бъдете научен ръководител.“ Мелиса, разбира се, слушаше с увлечение, но аз съзнавах, че интересът й се дължи най-вече на възможността името й да присъства в бъдещите ми научни публикации като съавтор. За първи път осъзнах колко силно изолиран може да бъде академичният свят. Взех решение никога да не допускам това да засегне и мен. И това решение е основната причина да включвам колкото може повече пътувания в работната си програма и да се боря за проекти за научни изследвания, които да отварят през мен прозорци към световете на другите хора.

Така или иначе, тогава нямах време за мрачни размишления над липсата на интерес на преподавателската маса в „Сколи“ към моето „приключение в Дубровник“, както се изрази един колега. Чакаха ме срещи и консултации с докторанти, имах и занимания с първокурсници на тема „Въображение и геополитика“; трябваше да подготвям предложения за публикации, освен това се надявах да успея да напиша и книга за връзката между краха на комунизма и експанзията на геополитическото мислене; трябваше да набирам средства и да привличам вниманието на хората, за да помагам на приятелите си, които останаха в Дубровник; а и всяка вечер трябваше да пиша на Митя.

Сега е трудно да си го представим, но през 1992 година електронната поща беше бавна и непредсказуема, а нямаше покритие навсякъде. Затова му пишех старомодни писма. Беше ми казал къде да ги изпращам — „Оттам винаги могат да ме открият“, беше казал той. „Нямам право да губя контакт с тях за повече от няколко часа — при никакви обстоятелства.“ Слагах номер в горния ляв ъгъл на плика, за да може той да чете писмата в правилна поредност, а и за да бъде сигурен, че никое не се е загубило. Никой от нас не разчиташе изцяло, че властите ще ни позволят да общуваме напълно свободно.

Писмата му до мен пристигаха нередовно. Случваше се да прекарам цяла мъчителна седмица, без да получа нито ред от него, а после пет-шест писма пристигаха едновременно, понякога им личеше, че са били най-малкото мачкани и подхвърляни насам-натам, ако не друго. Понякога в плика имаше само една страничка с няколко надраскани накриво реда — ясно доказателство, че са били писани късно през нощта на лошо осветление. Друг път пък идваха десетина и повече гъсто изписани страници, в които той даваше подробни описания на последиците от някакви жестокости, или пък описваше някакъв пейзаж или плановете си за някоя наша разходка в планините, когато Балканите престанеха да се саморазкъсват.

Всички писма ми бяха еднакво скъпи. Те символизираха цялостния характер на връзката ни. Бяхме заедно не само за секса, а защото се смеехме заедно, защото споделяхме интелектуална любознателност, заради политическите си възгледи, заради интереса си към онова, което ни заобикаляше. Ние бяхме бъдещето, не миналото. Бях се вкопчила в тези мисли и чувства. Те бяха единствената ми утеха, когато отсъствието му станеше трудно поносимо.

А ако бъдем честни, то беше трудно поносимо през повечето дни.

Съзнанието, че го няма край мен приличаше на вбесяващото, едва доловимо жужене на някаква машина, вибрация, която постепенно изпилява съпротивителните ти сили, докато изпиташ чувството, че си готов да извършиш някакво насилие, за да я накараш да спре. Спях лошо, а подозирам, че не бях и най-добрият научен ръководител на света. Не само сърцето ми, и умът ми беше другаде.

Междувременно в новините започнаха да се появяват сведения за потресаващите кланета, зачестили с ужасяваща редовност, откакто ЮНА бе започнала широкомащабна война срещу Хърватия. Имах чувството, че не минава и седмица, без да се случи поредната кървава баня в някое малко градче или село. За тези неща почти не научавах от Митя, но си мисля, че дори той не е осъзнавал по това време пълния обхват на кланетата, на които са били подложени неговите сънародници.

Знаех от писмата му, че болниците и клиниките имат отчаяна нужда от медикаменти и санитарни материали. Затова реших, че след края на семестъра ще закарам в Хърватия линейка, пълна с медикаменти. Не ставаше дума само за любовния ми живот, длъжна бях да проявя човечност. Успях да открия в югозападна Англия линейка на втора ръка и ние с Теса отидохме с автобус до Плимут, за да докараме оттам разнебитеното старо возило. Теса познаваше някакъв автомонтьор, който се съгласи да я стегне, а аз поех задачата да я напълня с материали.

Обикаляхме всички колежи в Оксфорд, представяхме молбата си на срещи на младши преподаватели, на колеги, пиещи своя портвайн след вечеря, на спортни и всякакви други клубове. Всъщност на всеки, който бе склонен да ни изслуша. Свързах се с фармацевтични компании и убеждавах колегите, преподаващи медицински дисциплини, да търсят сред контактите си всичко, което би могло да ни е от полза. Когато започна великденската ваканция, линейката ни беше натъпкана с медикаменти, превръзки и всякакви подобни материали.

Бяхме като болнична аптека на колела. Приятелят на Теса бе убедил свой приятел да нарисува гигантски червени кръстове на линейката, за да няма никакво съмнение, че сме на милосърдна мисия.

Не казах на Митя какво сме направили. Той знаеше, че пристигам, знаеше, че двете с Теса пристигаме с кола. Бяхме се разбрали да се срещнем на север, в Пула, близо до словенската граница, колкото бе възможно по-далеч от военната зона. Той ни беше обяснил как да стигнем до един малък ресторант на края на крайбрежната улица при пристанището. „Лесно е да се намери“, беше ми писал, „а там има и места за паркиране“.

По пътя имахме един-два неприятни момента с митничари, които се съмняваха в намеренията ни. Но нямаше нищо, което да не успеем да преодолеем с малко блъфиране. И най-сетне вече пътувахме по крайбрежието към Пула, и двете пеехме с пълно гърло.

Митя беше прав, открихме лесно ресторанта. Сърцето ми подскочи, когато го видях, седнал на една от масите на тротоара. Той вдигна очи, видя линейката и отклони поглед. После, осъзнал, че линейката е с десен волан и британски регистрационни номера, погледна отново.

И тогава разбра какво вижда. Скочи на крака и затича през улицата към нас, лицето му беше грейнало от усмивка на истинско щастие. Такъв си го спомням. Как тича към мен с разперени ръце, косата му се развява назад, усмихнат така, сякаш няма нито една грижа на този свят. Всеки би трябвало да носи със себе си такъв спомен.

Понякога това е единственото, което ни помага да продължаваме.