Вал Макдърмид
Пътят на скелета (45)

42.

Когато Карен и Хубавеца пристигнаха в Оксфорд, беше вече прекалено късно, за да чукат по вратите на възрастни дами. Настаниха се в евтин мотел в покрайнините на града; Джейсън явно едва се държеше на крака, когато си пожелаха лека нощ. Карен знаеше, че и тя би трябвало да се чувства така, но умът й не преставаше да тиктака като таймер на бомба от холивудски филм.

В мига, когато влезе в стаята си, тя се обади в спешното отделение на „Вик“. Дежурната сестра вече познаваше гласа й; Карен се беше обаждала всеки час, откакто напуснаха Къркалди.

— Няма промяна — каза тя със съчувствен тон. — Той е съвсем спокоен. Жизнените му показатели не дават повод за безпокойство. Доктор Пател каза да ви предам, че първата й работа утре сутрин ще бъде да дойде да го види, и че тогава ще ви се обади.

— Благодаря — каза Карен. Тогава осъзна, че от облекчение, че Фил е жив, бе забравила да разпита Ариана Пател за някаква дългосрочна прогноза. Колко дълго щеше да лежи той в болницата? Какви последици можеше да има от вътрешните му травми? Щеше ли да може да ходи отново нормално?

И щеше ли да може да работи отново в полицията след края на оздравителния процес? Все въпроси, от чиито отговори се нуждаеше. Животът й щеше да се промени, в това отношение нямаше спор. И Карен, която нямаше слабост към изненадите, държеше да е максимално подготвена за онова, което я очакваше.

Щеше да остане с Фил. Това беше ясно. Каквото и да се случеше с тялото му, сърцето и разумът му щяха да останат същите. Тя знаеше, че променящи живота сътресения като това понякога унищожаваха връзките между хората, но с тях нямаше да стане така. Тя нямаше да го допусне. Просто нямаше.

Карен смъкна дрехите си и ги хвърли на един стол. Тази сутрин, когато ги обличаше, светът беше различен. Случилото се с Фил очерта разделителна линия през живота й. Сега събитията щяха да се класифицират като случили се „преди нападението над Фил“ и „след нападението над Фил“. Карен нахлузи една тениска и си легна, издърпвайки завивките до брадичката си като послушно дете. Затвори очи, но това не промени нищо. Умът й продължаваше да функционира активно. Сърцето й все така се вълнуваше. И тогава телефонът й завибрира на нощното шкафче. Тя скочи, сграбчи го и го притисна към ухото си, без да погледне кой звъни.

— Карен? Ривър е. Току-що научих какво е станало с Фил.

До момента, в който чу гласа на Ривър, Карен не беше осъзнала колко много се нуждае от приятел.

— Трябваше да ти се обадя — каза тя.

— Няма значение. Как се справяш?

— Зле.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не откачай. Минава единайсет. Освен това не съм си у дома.

— Къде си?

— Поставиха го в изкуствена кома. Бих се побъркала ако трябва да седя до леглото му и да му пускам неговите дискове на „Елбоу“. Затова сега съм в Оксфорд.

— Генералът?

— Да. Бяхме заседнали на едно място, но после ми хрумна нещо.

— Което, разбира се, не можеше да почака — в гласа на Ривър се долавяше приятелско разбиране; нямаше и следа от упрек за поведението й, което повечето хора не биха разбрали.

— Когато той излезе от комата, ще трябва да изпита увереност, че животът продължава. И ако аз съм успяла да разреша тази голяма, стара загадка около убийството на Димитър Петрович, това ще му подейства ободряващо.

— Сигурно си права. С Хубавеца ли тръгна?

— Да. Той е доста разстроен заради случилото се с Фил. Казах си, че ще е по-добре да бъде с мен, отколкото да внимава да не се разплаче пред по-големите момчета.

Ривър се засмя.

— Мен не можеш да заблудиш. Радвам се, че не си сама. Виж, наистина нищо от това, което бих казала, не може да промени нещата към по-добро. Но ако искаш да говорим, на твое разположение съм по всяко време на деня и нощта. Ясно ли е?

— Да. Благодаря.

Ако някой поискаше от нея да обясни причината, щеше да й бъде трудно, но след обаждането на Ривър паниката като че ли започна да напуска Карен. Тя се нагласи по-удобно, прегръщайки една от възглавниците, сякаш тя бе гигантско плюшено мече. И въпреки убеждението й, че никога няма да заспи, реакцията на събитията от деня се задейства само след минути.

Когато се събуди, установи с учудване, че минава осем сутринта. Все още сънлива, тя изпълни набързо обичайните сутрешни ритуали — обади се по телефона, за да провери какво е състоянието на Фил („без промяна“); взе душ (водата течеше на гадна тъничка струйка); изсуши си косата (сешоарът беше убийствено горещ), облече се и слезе в залата, където закуската бе поднесена на блок маса. Джейсън вече беше там, ядеше корнфлейкс с аромат на кокос и пиеше портокалов сок. Ако се съдеше по опаковките край него, не бяха първи порции.

Карен си осигури чаша кафе и две кутии корнфлейкс с плодове и фибри, убеждавайки се, че това е здравословна закуска.

Джейсън я погледна с очакване.

— Нещо ново?

— Няма промяна.

Тя изсипа закуската в прекалено малката купичка.

— Това е добре. По-добре, отколкото да има влошаване.

— Винаги ли си толкова оптимистичен сутрин?

Карен доля мляко и заби лъжица в храната. Хубавеца изглеждаше засегнат, но поне мълча, докато тя успя да повдигне нивото на кофеина и захарта в организма си до приемлива степен. След като изгълта закуската си с целеустремеността на човек, който не желае да мисли за нищо друго, тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Извинявай — после извади бележника си и откри номера на мобилния телефон на Доротия Симпсън. — Обади й се и й кажи, че би искал да поговорите.

— Защо аз? — в погледа му припламна паника.

— Защото аз съм шефът и не искам да я предупреждавам, че разговорът може да е важен. В нейните очи ти си прост изпълнител. Затова няма да бъде нащрек.

— Добре — той набра номера. С изразителна мимика като неговата нямаше нужда да включва телефона на говорител.

Карен можа да прецени кога започна да се чува свободен сигнал и кога отсреща отговориха.

— Ало, здравейте, доктор Симпсън, обажда се детектив Мъри от Единбург. Запознахме се преди няколко дни в дома ви… Аха. А мога ли да разменя още няколко думи с вас, просто да изчистя още някои подробности?… Ами аз съм в Оксфорд, така че тази сутрин би било… Не сте ли? — разочарованието, изписало се по лицето му, едва не разплака Карен. — Тогава ние бихме могли да дойдем при вас… така ли? Чудесно. Къде можем да ви намерим?… Отлично. Ще дойдем много скоро.

Той затвори телефона, порозовял от задоволство.

— Звучеше така, като че ли си успял — каза Карен.

— Тя не си е у дома — отвърна той. — Затова попитах дали ще е удобно да отидем при нея там, където е. И се оказва, че е в „Сейнт Сколастика“. Ходи там на закуска два пъти седмично. Ще бъде в стаята на СП, каквото и да е това.

Карен му се усмихна лъчезарно. Дали пък не бе успяла най-сетне да го превърне в ченге?

— Браво. Какво чакаме тогава?

По пътя към колежа Джейсън попита:

— Какво е стая на СП?

— Стая на старшите преподаватели. Нещо като учителска стая.

Той поклати глава.

— Всички тези измислени наименования — приличат на някакъв таен код. Начин да ни оставят навън, на студа.

— Не си много далеч от истината, Джейсън — и тогава, за да постави черешката на тортата, се обади Джими Хътън, за да й каже, че са открили шофьора на белия джип БМВ.

— Тъпанарят се опитвал да качи джипа на ферибота за Ротердам при Нюкасъл — каза й Хътън. — Като че ли, ако не е в Англия, няма да го търсят.

Карен вече вярваше, че този ден ще бъде значително по-добър от предишния.

Откриха Доротия Симпсън сама в една дълга приемна, чиито прозорци гледаха към реката. Стаята беше обзаведена в стила на английските провинциални домове, с удобни на вид канапета и кресла, подредени около няколко ниски маси. В двете дълбоки прозоречни ниши имаше пейки, отрупани с възглавници, а на една голяма маса бяха подредени вестници и списания. Доротия ги поведе към тази маса, където очевидно беше чела един брой на „Лъндън Ривю ъв Букс“.

— Напоследък не мога да си позволявам да се абонирам за всички списания, които ме интересуват — каза тя. — Затова идвам тук два пъти седмично на закуска и след това прочитам всичко, което ме интересува — тя се отпусна на един тапициран стол със странични облегалки и въздъхна. — Не очаквах да видя и вас, госпожо главен инспектор.

— Кой би устоял на възможността да се разходи до Оксфорд? — попита Карен.

— Да, наистина — каза Доротия без следа от ирония.

Карен извади смачканото листче със списъка от чантата си.

— Искаме да открием лицето, с което генерал Петрович е заминал за Единбург. Предполагаме, че трябва да е бил някой от хората, с които е ходел да се катери, но досега не успяхме да разберем нищо. Разполагаме със списък на гостите в хотела, където генералът е отседнал в Единбург. Бил е на билдъринг. Нали знаете, катерене по сгради за удоволствие. Така или иначе, реших, че може да ни бъде от полза, ако разпитаме познатите му, за да видим дали някой няма да разпознае някое име от този списък.

Карен беше готова да се закълне, че носът на Доротия потрепна.

— Мислите, че този човек би могъл да бъде неговият убиец?

Карен се насили да се засмее непринудено.

— Нямаме причини да подозираме тези хора. В списъка няма нито едно име на чужденец. Не, ние просто се надяваме, че въпросният човек може да си спомни дали генералът не е говорил за някого, с когото да е ходил на билдъринг още в Хърватия.

— Показахте ли списъка на Маги?

— Тя не е тук тази сутрин — отвърна Карен. Не беше точно отговор на въпроса на Доротия, но тя се надяваше другата жена да не забележи това.

— Не, тя тръгна към библиотеката „Радклиф“ — каза Доротия. — Взела е ключове, за да се качи на покрива — било необходимо за дисертацията на една от докторантките й.

Доволна, че Доротия не започна да разпитва прекалено подробно за списъка, Карен разгъна листа.

— Предлагам да прочета имената от списъка, а вие ще ми кажете, ако някое от тях ви се стори познато.

Доротия кимна неуверено.

— Ще се постарая. Паметта ми вече не е толкова силна, колкото беше навремето.

— Не се безпокойте. Първото име е на някой си Кристофър Грийнфийлд — тя замълча, а Доротия повтори името и поклати глава. И продължиха по същия начин. Девет имена, никаква реакция. После Карен прочете:

— Елън Рипли.

Доротия наостри уши.

— Елън Рипли ли казахте?

— Да. Познавате ли я?

Доротия се изкиска.

— Не знаете ли коя е Елън Рипли?

Карен поклати глава.

— Трябва ли да знам?

— О, госпожо главен инспектор! „В космоса никой не може да чуе писъка ти.“ Не сте чак толкова млада, че да не помните Рипли, нали?

Карен се почувства като глупачка. Сега, когато я подсетиха, тя се сети за героичната лейтенант Рипли, култовата роля на Сигорни Уийвър. Още по-интересно бе това, че Елън Рипли бе едно от имената, които не бяха успели да проследят.

— Предполагам, че никога не съм мислела за нея с първото й име.

— Предполагам — отвърна Доротия. — А, честно казано, и аз самата вероятно нямаше да мисля така за нея, ако не беше фактът, че Митя все се шегуваше, че Теса е нашата Елън Рипли. Че се сражава с извънземни чудовища като Милошевич и Младич.

— Генералът е наричал Теса Миноуг „Елън Рипли“? — попита Карен, надявайки се да не й проличи как в стомаха й се надига внезапна възбуда. — И двамата са ходели заедно на билдъринг?

— Честно казано, не знам нищо за това. Струва ми се, че тя беше ходила на обиколки из шотландските планини и Сноудония с Маги и Митя, и други техни приятели. Но защо не попитате нея самата? Тази сутрин Маги смята да й направи специален подарък — да я вземе със себе си на покрива на „Радклиф Камера“. Казват, че гледката оттам била феноменална — Доротия хвърли поглед към стоящия до стената часовник. — Срещата им беше в десет. Сигурно вече се качват нагоре.