Вал Макдърмид
Пътят на скелета (30)

27.

Завръщането в Дубровник не й напомняше толкова на пътуване във времето, колкото на движение по лента на Мьобиус. Градът, в който Маги се върна, не беше онзи, който бе напуснала, със следи от обстрел и разрушения, останали след бомбите, пробити покриви и надупчени от артилерията стени.

Той бе по-скоро такъв, какъвто тя го бе видяла за първи път, средновековните камъни сияеха под слънцето, предишната му красота бе възстановена почти без следа от станалото. Един случаен наблюдател не би добил усещане за времето, когато този град беше под обсада, когато пристанището не предлагаше сигурно убежище, когато анклавът бе запратен в някакъв минал живот, без вода и електричество.

Тя премина през портата „Пиле“, покрай францисканския манастир и тръгна надолу по „Страдун“ към старото пристанище — бе изминавала този път почти всеки ден, когато бе живяла тук. Беше само за четири месеца, но този период заемаше толкова важно място в паметта й, че сякаш ставаше дума за много по-голяма част от живота й. Гордееше се, че има известно участие във възстановяването на града. Бе помагала за събирането на пари, с които бяха вдигнати нови покриви, подменяни прозорци, с които бе плащано на каменоделци да поправят щетите. Сега кафенетата и баровете, магазините и ресторантите бяха отворили наново врати. Върнали се бяха и туристите, които се наслаждаваха на красотата и богатото минало на града, в повечето случаи без да съзнават, че всичко това е било на косъм от унищожението.

Когато стигна до пристанището, Маги спря, припомняйки си нощта, когато стоеше тук рамо до рамо с Теса и гледаше горящите лодки, опитвайки се да не ги приема като метафора на собствения си живот. Беше свързала живота си с Митя, убедена, че това е завинаги. Когато реши, че той я е напуснал, се беше почувствала като откъсната от котвата си, люшкаща се по вълните, изложена беззащитно на бурите, които можеха да се изпречат на пътя й. Но сега, когато вече знаеше, че той й е бил отнет, част от някогашната й сигурност се възвръщаше. Ужасно бе да си го признае, но мисълта, че е мъртъв в някои отношения бе по-поносима, отколкото убеждението, че я е изоставил.

Тя погледна часовника си и тръгна обратно по „Страдун“, насочвайки се към познатите червени покривки на кафене „Фестивал“. Последния път, когато бе видяла сградата с елегантните каменни арки, тя бе изтърбушена от обстрела, покрита със сажди, същинска развалина. Сега за Маги тя бе внушителен символ на онова, което бе спечелено отново.

Масите по улицата бяха пълни с туристи, хора, които с еднакъв ентусиазъм ядяха, пиеха и оглеждаха всичко около себе си. Маги премина покрай масите и влезе в сумрачната вътрешност на заведението, където шепа местни жители пиеха кафе. Сега вече не се чувстваше толкова уверена в себе си.

Бяха изминали почти двайсет години, откакто се бе виждала с човека, с когото щеше да се срещне днес, и нямаше никаква представа как ще изглежда той. Беше я уверил, че я е потърсил в Гугъл и че ще я познае от снимката й на уебсайта на университета. Тя се бе опитала да направи същото с неговото име, но Радован Томич упорито й убягваше. Радо, мъжът, в чийто апартамент бяха живели по време на обсадата, очевидно бе от онези дипломати служители на ЮНЕСКО, които не държаха на публичността.

Тя спря и се озърна. Тогава един шкембест мъж на средна възраст стана и тръгна към нея, разтворил ръце.

— Маги! — възкликна той. — Чудесно е да те видя отново. И преди да успее да му попречи, той я притисна в прегръдките си, плешивата му, потна глава се опря в бузата й, тлъстото му шкембе подпираше ребрата й. Той се отдръпна за миг, после я прегърна отново.

— Изглеждаш все така фантастично — каза той и я поведе за ръка към една ъглова маса. С годините беше усъвършенствал английския си, който открай време беше добър, но сега говореше почти без следа от акцент.

Времето не се бе отнесло милостиво с Радо, така си мислеше Маги, докато той се суетеше със салфетката си, а сервитьорът носеше чаши с вода и менюта. Прекалено много години се бе хранил на служебни разноски и бе пътувал в бизнес класа. Тя помнеше един строен, очарователен млад мъж, загорял, тъмнокос, с черни и пронизващи очи, напомнящи очите на птица, изваяни черти и високи, добре очертани скули. Сега скулите бяха потънали в тлъстина, очите — хлътнали в плътта, ниско подстриганата коса беше силно прошарена.

— Радвам се да те видя — каза тя, след като си бяха поръчали кафе.

— Когато получих съобщението ти, започнах да броя годините. Струва ми се, че за последен път те видях в Лондон през 1996-та. Митя беше там за някаква среща на върха на НАТО, а аз бях на заседание на ЮНЕСКО. Не мога да повярвам, че допуснахме да измине толкова много време от онази среща.

— Разбирам. А как се чувстваш отново в Дубровник?

Той изду устни в малка гримаса на недоволство.

— Не може да се каже, че сега тук е центърът на събитията. Но все пак съм тук само за шест месеца, замествам колега в отпуск по майчинство. Това е малко под нивото на толкова високоплатен служител като мен, но ме помолиха да го направя, защото познавам мястото. Но сега няма да говорим за това — лицето му стана сериозно. — Когато се свърза с мен, ти каза, че имаш новини за Митя. Предполагам, че новините не са добри?

Маги помълча, докато сервитьорът поднасяше кафетата, после поклати бавно глава.

— Боя се, че са възможно най-лошите — тя се взираше в чашата си, неспособна да срещне погледа на Радо. — Бил е убит, Радо. Аз мислех, че ме е напуснал. Мислех, че се е върнал в Хърватия, към онова, което бе оставил тук. Оказа се, че не бих могла да греша повече. Отишъл е да се катери за последен път, и когато стигнал върха, някой го е застрелял в главата.

— О, божичко — каза той ужасено. — Маги, това е ужасно — пресегна се през масата и стисна ръката й в меките си, пухкави лапи. — Горкото, мило момиче.

— Остави мен. Горкият, горкият Митя — каза тя с овлажнели очи.

— Полицията знае ли кой е извършителят?

Маги въздъхна.

— Не. И тъй като се е случило толкова отдавна, честно казано, не ми се вярва да има кой знае каква възможност да го открият.

— Това е ужасна новина. Но защо се върна тогава в Хърватия, Маги? Мислиш, че отговорът е тук, така ли?

— Мисля, че тук има някакви отговори, Радо, но не такива, каквито имаш предвид ти. Върнах се, за да разбера кой е бил Митя. Имам нужда да узная историята на живота му — тя плъзна пръсти по клепачите си, избърсвайки подозрителната влага. — Трябваше да го направя много по-рано. Но първоначално нямах нужда от това. Бяхме доволни от настоящето, достатъчно ни беше, че сме заедно. Никой от нас не се ровеше в миналото на другия. А после, когато той си тръгна, се боях да дойда тук, страхувах се от онова, което можех да открия. Но сега вече не остана нещо, от което да се боя. Най-лошото, което можеше да се случи, вече се е случило. Сега искам да науча цялата история. Онези частици, които той така и не сподели с мен. Защото имам нужда да знам всичко, което може да се узнае. Това е всичко, което ми е останало от него. Не е много да искам да познавам докрай миналото му.

Бърз проблясък на паника премина през очите на Радо.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да не разлайваш кучетата? Ако той не ти е казал нищо, вероятно го е направил, защото е преценил, че за теб така ще е по-добре.

— Не става така, Радо. Когато човек умре, губи привилегията на мълчанието. Всичко може да се докосне. Достъпът до всичко е разрешен. Искам да видя местата, по които е израснал, да говоря с хора, които са го познавали като малък. Знаеш ли какво?

Радо я изгледа въпросително.

— Какво?

— Дори не знам името на града, в който вие двамата сте израснали.

Той се изсмя кратко и рязко.

— Не беше град, Маги. Бяха просто няколко струпани на едно място къщи и обори. Не можеше да се нарече дори село.

— Все пак трябва да е имало име, Радо. Кажи ми името.

Радо изглеждаше притиснат до стената.

— То вече дори не съществува. Сърбите… — и той разпери примирено и безпомощно ръце.

— Все пак е имало някакво име. Как се казваше?

Той преглътна с усилие.

— Подрувец. Но ще ти е трудно да го откриеш на картата. От по-големите населени места най-близо се намира Липовац — той изкриви лице. — За нас това беше големият град с блестящите светлини.

Маги написа нещо на телефона си и го подаде на Радо.

— Така ли се пише? — той кимна. — Виждаш ли колко е смешно. Не стига, че не знам къде съпругът ми…

— Съпруг ли? Оженили сте се?

По лицето му премина сянка на тревога.

— Да, оженихме се. Не искахме да вдигаме шум около това. То само опрости живота ни от практична гледна точка. Та исках да кажа, че не само не знам къде е роден съпругът ми, но и не познавам нито един от старите му приятели, с изключение на теб. А и твоето семейство е напуснало селото, когато си бил четиринайсетгодишен и ти никога не си се връщал там. Така че не познавам някой, който би могъл да запълни белите петна — тя му се усмихна през сълзи. — Освен теб, Радо.

— Но ти сама го каза — аз напуснах селото, когато двамата с Митя бяхме едва четиринайсетгодишни. Знаеш, че на тази възраст човек е погълнат единствено от себе си. Помниш само онова, което е вълнувало лично теб.

— Не ти вярвам. Трябва да си познавал семейството му. Родителите му. Трябва да ги помниш.

Радо сипа захар в чашата си и започна да я разбърква.

— Разбира се, помня ги. Майка му правеше най-хубавия сладкиш с орехи, който съм опитвал някога. Баща му гледаше овце и кози. Обичаше да си попийва, но беше умен човек. Митя наследи неговия ум — той сви със съжаление рамене. — Това е всичко, което помня.

— Но нали после сте се срещнали отново, в университета. Трябва да сте разговаряли за живота си в Подрувец. За хора, които сте познавали. За децата, с които сте ходели на училище. Хайде, Радо. Сега вече няма смисъл да мълчиш.

Очите на Радо се стрелкаха из помещението, без да се спират върху нещо.

— Не крия нищо, Маги. Имахме други теми за разговор. Ти самата го каза, Митя не беше от хората, които живеят в миналото.

— Радо, работата ми е такава, че прекарвам повечето време със студенти, които си съчиняват оправдания защо докторската им дисертация закъснява с шест месеца. Или защо не са нанесли в работата си за защита на магистърска степен поправките, които сме обсъдили последния път. Познавам веднага, когато някой се опитва да се измъкне. А в момента ти увърташ по най-ужасен начин. Когато казах, че сме се оженили, доби такъв вид, като че ли си се озовал натясно. Каква е голямата тайна, Радо? Винаги съм подозирала, че е имал жена в родината си — и дори деца. Това е, нали? Можеш да ми го кажеш. Няма да ти се сърдя, че си го пазил в тайна толкова години. Защото сега знам, че той ги е напуснал, за да бъде с мен. И остана при мен, защото е искал да бъде с мен, а не с нея. До самия миг, в който някой е насочил пистолет към него и е натиснал спусъка. Затова искам да знам, Радо. Искам да знам истината.

Съзнавайки, че няма какво повече да каже, Маги млъкна рязко и се взря през масата в опустошеното лице на човека, който бе приятел на Митя от детските години.

Радо се изправи, извади портфейла си и хвърли на масата прекалено голяма банкнота.

— Хайде да се поразходим — каза той.

Маги го последва и двамата излязоха на „Страдун“. Той стисна здраво ръката и й каза:

— Дай ми една минута.

После, за втори път тази сутрин, тя тръгна към пристанището, този път заедно с него. Когато стигнаха до кея, той застана на самия му край, загледан в полюшващите се корабчета за разходка, закотвени там. Пусна ръката й и извади калъф за пури от крокодилска кожа. Измъкна една тлъста пура и се зае да я пали. Когато издиша облаче синкав дим, той като че ли се поуспокои.

— Права си — въздъхна той. — Тя се казваше Ябланка. Беше наша връстница, и двамата си съперничехме кой да излиза с нея, когато бяхме тринайсетгодишни. Мислех си, че харесва мен повече, но после ние се преместихме да живеем другаде и Митя остана с нея. И да, още преди да попиташ, мога да ти кажа, че тя беше красива. Не беше блестяща и смела като теб. Но беше много очарователна. Беше възпитана да държи на традициите. И Митя се ожени за нея. Докато той завърши университет, бе осъзнал, че я е надраснал. Но междувременно им се бяха родили двама сина, той обичаше момчетата и затова се опитваше да поддържа брака — Радо засмука пурата си, спечелвайки си няколко мига.

— И какво се случи после?

— После той срещна теб — отвърна Радо. — След като беше влязъл в твоя семинар в Международния университетски център, излязохме да пийнем по нещо. Той целият гореше. Никога преди не го бях виждал такъв. Не можеше да спре да разказва за умната, красива жена, която му вдъхнала страстно желание да разбере всичко, за което говорела. И всичко останало, нали ти е ясно.

— И какво? Никога повече ли не се прибра у дома?

Тонът на Маги беше предизвикателен — и това беше средство да държи мъката на разстояние.

— Не знам точно какво се е случило — отвърна Радо. — Знам, че той имаше намерение да се върне и да й каже, че с брака им е свършено. Но му попречи обсадата. После си намери оправдание, че чака ти да се прибереш в Оксфорд.

— След това ли се върна?

Радо въздъхна, издухвайки още дим над водата.

— Нали ти казах. Не знам какво се е случило. Той се върна от Подрувец в ужасно състояние. Беше гневен и разстроен. Не пожела да ми каже какво се е случило. Не знам къде е Ябланка сега, нито пък къде са момчетата. Преди две години брат ми отиде в Подрувец — имал работа наблизо и си казал, че ще прескочи заради старите времена. Но не намерил почти нищо. То е едно от онези села, които бяха погълнати от войната и така и не успяха да се възстановят — той дръпна отново от пурата, направи гримаса и хвърли недопушената половина във водата. — Каквото и да е станало с Ябланка, тя вече не е в Подрувец.

— Но може би там все още има някой, който може да ми каже къде да я намеря?

В погледа на Радо имаше повече съчувствие, отколкото надежда.

— Ако наистина си сигурна, че искаш отговори на въпросите си, това е мястото, на което трябва да отидеш.

По-късно Маги щеше да си спомня странната формулировка на отговора му. Но точно в този момент не я интересуваше нищо друго освен желанието да открие Ябланка Петрович и да запълни белите петна в житейската история на Митя. За първи път от дни насам тя вярваше, че ще успее да се докосне до скрития му живот. Сега вече й трябваше цялостната картина.

А Радо й бе казал къде може да намери ключа.

 

 

Падането на Вуковар стана причина за нов спад в духа ни. Междувременно ние самите бяхме преживели шест безкрайни седмици на обсада, но независимо от трудностите, пред които се изправяхме, повечето от сръбските бомби все пак бяха засегнали сгради, а не хора. Във Вуковар загубата на човешки живот беше потресаваща.

По-късно щяхме да узнаем, че между две хиляди и петстотин и три хиляди души са загубили живота си по време на деветдесетдневната битка за града. Освен това, през повечето време, докато бяхме под обсада, из планинските села и градчета е имало адски кланета, за които научихме едва след като бяха изминали много седмици. Но ние в Дубровник бяхме загубили по-малко от сто души. Не че бройката може да намали отделната загуба, мъката по отделния човек.

Но на 18 ноември, когато Вуковар падна, ние нямахме представа какви съдба ни очаква. На този ден бъдещето изглеждаше недвусмислено мрачно. Беше останала много малко храна и още по-малко вода.

Бяха отворени наново кладенци, извадени от употреба, за да допълват недостига на донесеното с лодките, но и така трудно се събираше по литър вода на човек дневно. Понякога плувах в леденостуденото ноемврийско море, сама или с Митя, просто за да си припомня какво е да се чувстваш чист. Но Теса разказа, че неин познат имал близка среща с труп в една от пещерите под Международния университетски център, което ме накара да изгубя интерес към морето.

Междувременно всички хотели в града бяха претъпкани с бежанци. А те бяха удобна мишена за сръбския обстрел. Хотелите имаха големи панорамни прозорци, за да обхванат великолепната гледка и така обитателите им ставаха отлично видими за врага. Нещастниците, избягали от други нападения, отново бяха обстрелвани, този път сред вихрушка от натрошено стъкло.

С всяка изминала седмица Митя ставаше все по-измъчен и уморен.

Но все пак, когато успееше да се добере до нашия апартамент, настроението му се подобряваше учудващо бързо. Стараех се да събирам разкази за интересни случки и необичайни събития, за да отклонявам мислите му от мъчителните задачи, свързани със защитата на града и контраатаките, които изпълваха останалото му време. Когато той не беше с мен, аз прекарвах повечето време в Международния център.

Продължавах да водя семинари и да давам консултации за всички, които проявяваха интерес към тях; и тъй като скуката беше не по-опасен враг от сърбите, учудващо много хора проявяваха такъв интерес.

Това ми помагаше да съхраня душевното си равновесие, а така разполагах и с цял набор от теми, с които да забавлявам Митя и да му помагам да насочва мислите си към света извън Дубровник. Мрачната страна на нашите разговори се дължеше на неговото желание да споделя с мен част от бремето, свързано с работата му. Знаех, че има много неща, за които не може да говори, но все пак той ми разказваше за онова, което се случваше в други части на града, събития, които не успявах да видя лично. Същевременно ми даваше възможност да разговарям с различни хора, и тези интересни интервюта впоследствие се превърнаха в основа на най-добрата ми книга.

Благодарение на това в крайна сметка се стигна дотам, че аз прекарвах известно време в кабинета на кмета. А това от своя страна ме накара да осъзная, че имам достъп до уникални канали, по които да търся помощ за обсадения град и неговите обитатели. Разполагах с Оксфорд, чиято мрежа от контакти и влияние достигаше до най-невероятни места.

Дубровник ме прие като своя. Време беше да отвърна на доброто с добро. Въпреки че за гражданите на Дубровник обсадата беше жестока и безмилостна, сърбите се дразнеха от факта, че действията им бяха нецивилизовани и нечовешки в очите на цивилизования свят.

Гневяха се, задето споменът за претърпяното от тях самите етническо прочистване, извършвано от хърватите и нацистите през Втората световна война, като че ли се бе изличил от нашата памет. Затова от време на време допускаха външни лица да влизат в Дубровник, в опит да докажат, че в този конфликт жестокостите не са дело само на едната страна. Например на сър Фицрой Маклийн, спуснал се с парашут в Югославия и поддържал връзката между Чърчил и водените от Тито партизани, беше позволено да премине блокадата. Но тогава той беше вече стар човек, влиянието му беше драстично намаляло. Когато се върна в Обединеното кралство, почти никой не му обърна внимание.

Все пак, тези посещения даваха на мен, както и на Теса, и на Кати Уилкс, която преподаваше философия в Оксфорд и също бе изненадана в Дубровник от блокадата — възможността да предаваме сведения на външния свят. Винаги, когато научавахме, че предстои визита на външни лица, започвахме трескаво да пишем писма на всякакви наши познати, разполагащи с контакти в политическите среди или с възможности за набиране на средства. Аз имах връзки с националната преса, и винаги успявах да приложа към пощата и една-две статии за живота под обсада. Някои от тях се появиха по страниците на „Гардиън“ и „Индипендънт“; дълго след това срещах хора, които ми казваха, че написаното от мен им е създало за първи път някаква представа за онова, което предстоеше да се случи на Балканите. И което бе по-важно, съумяхме да убедим приятели и колеги в Обединеното кралство да започнат набиране на средства за облекчение на положението на жителите на Дубровник и за възстановяване на града.

По онова време не можех да го знам със сигурност, но вече бяхме направили първите крачки, за да помогнем на града, който обичахме, да изцели раните си.