Вал Макдърмид
Пътят на скелета (47)

44.

В мига, когато осъзна значението на онова, което каза Доротия, Карен скочи и хукна към вратата.

— Джейсън — извика тя през рамо, докато тичаше. Хубавеца се изправи несръчно и хукна след нея, настигайки я при колата. — Ти шофираш — извика тя.

Той се подчини. Докато преминаваха с висока скорост през вратите на колежа, Карен постави синята лампа на покрива и измъкна телефона от джоба си. На третия опит успя да напише „Радклиф Камера“ на навигатора в телефона си.

— Наляво — извика тя, когато наближиха края на улицата. — И после карай направо, докато не ти кажа да завиеш.

— Какво ще правим?

— Ще се опитаме да се намесим, преди да се е случило нещо много лошо. „Радклиф Камера“ е една доста висока сграда, Джейсън. А аз предполагам, че Маги Блейк е разпознала същото име, което и Доротия Симпсън разпозна в списъка на гостите на хотела, тъй като там горе с нея е Теса Миноуг. Направо и наляво. Не най-наляво, малко наляво.

Джейсън караше напред и натискаше клаксона всеки път, когато някой шофьор проявеше неблагоразумието да не им направи път. Стигнаха до светофар, при който нямаха право да продължат напред към новата библиотека „Бодлиън“ и Шелдониън Тиътър.

— Продължавай! — извика му Карен. — Ние сме шибаната полиция, можем да се движим навсякъде, където искаме, Джейсън.

— Тя ще я бутне отгоре, така ли?

— А ти как мислиш? — веднага щом минаха, без да се съобразяват със светофара, оставяйки след себе си хаос, Карен изключи лампата и каза: — А сега спри.

Колата едва бе спряла, когато тя изскочи от нея и хукна по подобната на коридор, облицован с бледожълт камък Кат Стрийт; от едната й страна бяха стените на библиотека „Бодлиън“, от другата — на колежа „Хартфорд“. Излезе тичешком на Радклиф Скуеър, едва не си изкълчи глезена по заоблените камъни на калдъръма и продължи да тича, извивайки глава нагоре, към балюстрадите, заобикалящи покрития с оловни плочи купол.

Надяваше се да види две фигури, облегнати на парапета, съзерцаващи гледката. Но онова, което видя в мига, когато вдигна очи, беше фигурата на жена, падаща с главата надолу покрай прозорците на трите горни етажа на сградата, разкъсвайки въздуха с писък, от който косите на Карен настръхнаха. После се чу глух удар, когато тялото се удари в земята.

Карен се закова на място, обзета от ужас.

Но Джейсън продължи да тича, право към тялото, което сега приличаше на грозна черна купчина. Веднага щом си възвърна способността да се движи, Карен извади телефона си и набра номера на „Спешна помощ“. Но не отиде при тялото, край което бе приклекнал Джейсън, а остана на място, опитвайки се да държи на разстояние нарастващата тълпа зяпачи.

Карен отдавна бе привикнала да върви срещу опасността. Затова тръгна целенасочено към широките, плитки стъпала към единствения вход и изход на сградата. Който и да слизаше от този покрив, тя щеше да го пресрещне на половината път.