Линкълн Чайлд
Границата Мохо (64)

ЕПИЛОГ

Крейн изми самобръсначката на струята гореща вода, погледна лицето си в огледалото на банята, прибра тоалетните принадлежности и отиде в спалнята. Бързо си сложи бяла риза, кафява вратовръзка и жълто-кафяв панталон, подобни на униформите във Военноморския флот. Взе големия червен пропуск от бюрото и го закачи на джоба на ризата си. След това огледа стаята за последен път, пусна тоалетната чантичка в куфара си и го вдигна от леглото. Като всичко останало, и куфарът му беше даден от интенданта и беше лек като перце. „Нищо чудно — помисли Крейн, — след като е почти празен“. Не беше взел нищо от „Буря в бездната“ освен стража, но след известно колебание предаде дори него на Макфърсън.

Макфърсън. Беше му се обадил преди няколко минути и бе казал да се отбие при него, преди да се отправи към администрацията.

Крейн се поколеба още малко, после излезе на юлската слънчева светлина.

Беше само от три дни във военноморската база „Джордж Стафорд“, на двадесет мили южно от Вашингтон, но вече добре познаваше разположението на малкия строго охраняван комплекс. Присви очи срещу ярката светлина, мина покрай моторния парк и механичната работилница и се насочи към подобната на хангар постройка, известна като Сграда 17. Показа пропуска си на въоръжения морски пехотинец, застанал на пост пред входа, но това беше чиста формалност, защото през последните няколко дни бе влизал и излизал тук толкова често, че всички го познаваха.

Сграда 17 беше ярко осветена. Нямаше вътрешни стени и в огромното помещение отекваше глухо ехо. В средата, охранявана от кордон командоси, имаше грамадна купчина изкривен метал — останките от Базата или поне безопасните части. Повечето бяха останали на морското дъно, защото бяха силно радиоактивни. Чудовищната плетеница приличаше на гигантски кошмарен ребус. Отначало, когато трябваше да помага в разпознаването и обозначаването на отломките, Крейн беше завладян от ужас, но сега гледката само го натъжаваше.

В отсрещния край на Сграда 17 бяха скупчени няколко кабинета. Крейн се приближи до първия и макар че нямаше врата, почука на стената от учтивост.

— Влезте — каза познат глас.

Обзавеждането на малката стая се състоеше от бюро, маса за конференции и няколко стола. Хюй Пионг вече седеше до масата. Крейн й се усмихна и тя свенливо отвърна на усмивката му.

Откакто бяха пристигнали в „Стафорд“, двамата прекарваха повечето си време заедно. Отговаряха на безброй въпроси, пресъздаваха събитията и обясняваха какво и защо се е случило на върволица учени, висши военни и неколцина загадъчни мъже в черни костюми. Времето заздрави връзката, която се беше зародила между тях в Базата. Крейн не знаеше какво го очаква в бъдеще — вероятно изследователска работа, но беше убеден, че по един или друг начин Хюй Пионг ще е част от живота му.

Макфърсън седеше зад бюрото и гледаше компютърния екран. В единия ъгъл бяха натрупани класифицирани документи, а в другия — чертежи и разпечатки. В центъра имаше кух куб от прозрачен плексиглас. Вътре се рееше стражът, потънал в пълно забвение.

Крейн предполагаше, че Макфърсън има приятели, къща в някое предградие и вероятно дори семейство. Но дори да имаше живот извън военноморската база, очевидно временно го беше зарязал. Всеки път, когато Крейн дойдеше в Сграда 17, Макфърсън беше тук — пишеше доклади или се консултираше с учени, морски изследователи. Отначало беше сдържан и официален, но с всеки ден ставаше все по-вглъбен. Напоследък непрекъснато гледаше видеокадри от последното спускане на Стъклено топче Три, отново и отново. Сега пак ги гледаше на компютърния монитор. Крейн се запита дали Макфърсън е главнокомандващият на базата и дали в края на краищата няма да му потърсят отговорност за трагедията.

— Може ли да седна? — тихо попита Крейн.

Макфърсън най-после излезе от унеса си.

— Да, разбира се. — Погледна Крейн, после Хюй. Събрахте ли си багажа?

Пионг кимна.

— Не ни отне много време.

— Ще оформят документите за излизане в администрацията. След като свършат и последните събеседвания, ще ви закарат на летището с кола. — Макфърсън бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си. Крейн предположи, че ще им даде да подпишат още формуляри, но той извади две малки черни кожени куфарчета и им ги връчи официално. — Има и още нещо.

Хюй отвори куфарчето си и затаи дъх. Очите и се отвориха широко.

Изпълнен с любопитство, Крейн също вдигна капака на своето куфарче. Вътре имаше официална грамота, подписана не само от най-високопоставените адмирали във Военноморския флот, но и от самия президент на Съединените щати.

— Не разбирам защо — почна Крейн.

— Какво има за разбиране, доктор Крейн? Вие с доктор Пионг определихте истинската същност на аномалията. Запазихте разум и хладнокръвие, докато други не можаха да го направят. Помогнахте ни да спасим живота на сто и дванадесет души. Правителството ви е задължено.

Крейн бавно затвори куфарчето.

— Затова ли искахте да ни видите?

Макфърсън кимна.

— Да. И да се сбогуваме. — Стана и се ръкува с тях. В администрацията ви чакат.

После отново седна и се втренчи в монитора.

Хюй стана и тръгна към изхода, после се обърна да изчака Крейн. Той се изправи бавно, вперил поглед в Макфърсън. На монитора се виждаше Королис, наведен над видеоекрана на Топчето, и Флайт, който работеше с пусковото устройство на дълбоководния робот. Звукът беше намален, но въпреки това Крейн чу напевния като на птица глас на стареца: „Това е бунище за оръжия, създадени от някоя войнолюбива междугалактическа раса.“

— Няма смисъл да го гледате — тихо каза той. Макфърсън се размърда и го погледна през рамо.

— Моля?

— Няма смисъл да го гледате. Всичко свърши.

Макфърсън не отговори и отново се вторачи в монитора.

— Трагично е, но приключи. Не трябва да се тревожите, че някой друг ще стигне до това място. Никое чуждестранно правителство не може да се приближи до работния обект, защото радиацията е много силна.

Макфърсън продължи да мълчи. Изглежда, се бореше с някакъв вътрешен конфликт.

— Досещам се какво ви измъчва — внимателно добави Крейн. — Мисълта, че в недрата на нашата планета са заровени оръжия, способни на пълно унищожение. И аз се безпокоя за това, но си напомням, че онзи, който ги е заровил там, притежава и силата да ги пази и да се погрижи никой да не ги докосва. Королис го разбра по трудния начин. Видеозаписът го доказва.

Макфърсън отново се размърда и сякаш взе решение. Погледна Крейн и каза:

— Не това ме тревожи.

— А какво?

Макфърсън посочи монитора.

— Чухте какво каза Флайт. Бунище за отпадъци, където никой повече не трябва да прониква.

— Да.

Макфърсън протегна ръка към клавиатурата и въведе команда. Видеокадрите се превъртяха. Участниците бързо се придвижиха назад. Той подаде друга команда и отново пусна записа. Крейн се заслуша в разговора. „Две черни дупки, движещи се в много тясна орбита една около друга с бясна скорост материя и антиматерия. Ако силата, която ги държи в орбита, бъде премахната, експлозията ще е умопомрачителна и ще унищожи Слънчевата система“.

Макфърсън спря записа, извади хартиена кърпа от кутията на бюротр си и избърса очите си. После тихо каза:

— И ние имаме сметище за ядрени отпадъци.

— Да, например планината Окотило. Ашър проучваше мястото. Така разбрахме.

— Ето какво не ми позволява да заспя нощем, докторе — прекъсна го Макфърсън. — Преди да изхвърлим старите оръжия, ние ги обезвреждаме.

Крейн се втренчи в него, опитваше се да проумее смисъла на думите му.

— Нима мислите, че — започна Хюй.

— Онова, което е заровено под границата Мохо? — попита Макфърсън. — Хиляди устройства. Активни. Невъобразими оръжия, черни дупки, съдържащи материя и антиматерия, свързани в лудешки орбити. За да обезвредиш оръжието, трябва само да съединиш всяка двойка черни дупки така, че да не се допират, нали? Ако е сметище, тогава защо това не е направено?

— Защото — Крейн усети, че устата му изведнъж пресъхна. — Защото оръжията не са изхвърлени от употреба.

Макфърсън бавно кимна.

— Искрено се надявам, че греша. Но мисля, че това място не е бунище.

— Смятате, че е активна складова база? — попита Крейн.

— Скрита на безполезна планета — добави Макфърсън, — докато…

Не довърши. Не беше необходимо.

Крейн и Пионг бавно вървяха в отекващия хангар. Спряха пред останките на Базата, после продължиха към охраняемия изход в отсрещната страна. Мислите на Крейн неудържимо се връщаха към разказа на очевидеца, оставен преди шестстотин години от Джон Олбарн, датския рибар. „В небето се появи дупка и през нея се показа гигантско око, обвито в бял пламък“.

Излязоха от сградата и тръгнаха по асфалта. Дневната светлина беше ярка и безмилостна. Слънцето представляваше огнено кълбо на идеално ясното синьо небе. Крейн вдигна глава и се запита дали някога отново ще може да му се радва като на примамлива, изпълнена с чудеса синева.