Линкълн Чайлд
Границата Мохо (60)

ГЛАВА 59

Крейн се вторачи в морския пехотинец на прага, само на петнадесет крачки от него.

На цели петнадесет крачки.

Ръцете му се свиха в юмруци. В главата му несъзнателно се оформи план. Погледна Вандербилт. Океанографът отвърна на погледа му и между тях премина мълчаливо разбирателство. Вандербилт едва забележимо кимна.

Очите на Крейн се върнаха на автоматичната пушка. Разбираше, че не може да стигне до нея, без да го застрелят. Но ако привлечеше вниманието на командоса, щеше да даде възможност на Вандербилт да пристъпи към действие.

Той направи крачка напред.

Агентът от Черни операции бързо се обърна към него, сякаш усетил намеренията му.

В същия миг в коридора се появи тъмен силует и се чу познат глас:

— Прибери оръжието.

Командосът се обърна. Зад него стоеше адмирал Спартан. На челото му имаше рана. Униформата му се беше втвърдила от засъхнала кръв. В дясната си ръка държеше тежък сив пистолет. Лицето му беше бледо, но изпълнено с решителност.

— Казах, прибери оръжието — тихо повтори той.

В продължение на един безкраен миг никой не помръдна, а после агентът от Черни операции рязко насочи пушката към Спартан. С едно-единствено плавно движение адмиралът вдигна пистолета и стреля. Изстрелът прозвуча оглушително в затвореното пространство. Морският пехотинец политна назад. Оръжието му изтрака на пода. Жената на стълбата изпищя.

Спартан не помръдна, продължаваше да държи на прицел безжизненото тяло. След това се наведе, взе автоматичната пушка и се обърна към Крейн. Вандербилт помогна на жената да се качи по стълбата и направи знак на Хюй Пионг да я последва.

Крейн отвори лекарската си чанта, за да извади марля и бинтове, но адмиралът махна с ръка.

— Къде бяхте? — попита Крейн.

— Заключен в каютата си.

— Как излязохте?

Спартан размаха пистолета и се усмихна мрачно.

— Знаете ли какво се случи?

— Знам достатъчно. Всички ли са в аварийната капсула?

— Всички от девета, десета, единадесета и дванадесета палуба. Общо сто и дванадесет души. Осмо ниво е наводнено. Никой от по-долните палуби не можа да го премине.

По лицето на адмирала пробяга гримаса на болка.

— Жизненоважно е да отведете тези хора оттук колкото е възможно по-бързо.

— Няма да спорим. Да се качваме на борда.

Спартан поклати глава.

— Аз оставам тук.

— Не можете. Няма гаранции, че спасителите ще пристигнат навреме. Королис е в Стъклено топче Три. Всеки момент може да стигне до границата Мохо. Един Господ знае какво ще стане тогава.

Адмиралът посочи с пистолета си към командоса.

— Идват и други като него. Ще спрат изстрелването на капсулата и ще ви попречат да напуснете Базата. Не мога да го допусна.

Крейн се намръщи.

— Но…

— Това е заповед, доктор Крейн. Спасете колкото можете повече хора. Качвайте се в капсулата.

Крейн се поколеба само миг, после застана мирно и козирува, въпреки че беше без униформа. Спартан също отдаде чест. Лицето му се разтегли в студена усмивка. Крейн се обърна и последва Вандербилт нагоре по стълбата.

— Докторе? — извика адмиралът.

Крейн погледна през рамо.

Спартан извади визитна картичка от джоба си и протегна ръка.

— Когато стигнете до „Кралят на бурите“, обадете се на този човек и му разкажете всичко.

Крейн погледна визитката. Там беше щампован печатът на Министерството на отбраната и надпис Колин Макфърсън, (203) 111–1011. Име и телефонен номер, нищо повече.

— Добре, сър.

— Успех.

Крейн за последен път кимна на адмирала и после бързо се изкачи по стълбата и се провря през люка. Озова се в малка отвесна тръба, осветена от неонови лампи. Стълбата продължаваше нагоре. От двете й страни имаше големи тръби. Отдолу се чу глухо изтракване — Спартан затваряше люка.

Крейн изкачи още двадесет стъпала и влезе в ниско овално помещение, слабо осветено в същото бледосиньо като тръбата за достъп. Пейките — пред всяка имаше предпазна преграда — бяха препълнени със седнали хора. Някои се държаха за ръце. Цареше тягостна тишина. От време на време някой казваше нещо шепнешком, Крейн забеляза познати лица. Брус, помощник-психиатърът. Гордън Стампър, техникът. Лаборанти, пекари на пица, монтьори, библиотекари, касиери от магазина, сервитьори — представители на всички социални групи и професии в Базата, с които беше работил или бе имал контакти през последните две седмици.

Отсъствието на двама души биеше на очи. Роджър Корбет и Мишел Бишоп.

Вдясно имаше малко контролно табло. Пред него седяха Вандербилт и някакъв учен, вероятно инженер, когото Крейн не познаваше.

— Къде е адмирал Спартан? — попита Вандербилт.

— Той ще остане.

Океанографът кимна, стана, затвори входния люк и се обърна към другия учен.

Над главите им се разнесе тихо бръмчене.

— Отделянето започна — съобщи мъжът пред командния пулт.

Вандербилт избърса ръце в престилката си и каза:

— Има петминутно предстартово броене, докато цикълът на херметизация завърши.

— След колко време ще сме на повърхността?

— За малко повече от осем минути след отделянето от купола. Поне така пише в документите.

Крейн преметна на рамо лекарската си чанта и тръгна покрай двете редици пейки да провери дали има ранени. След това се върна при централното командно табло. Хюй Пионг — седеше зад Вандербилт — му се усмихна, когато се настани до нея.

— Готова ли си? — попита той.

— Не.

В стената имаше малък кръгъл илюминатор. Изглеждаше същият като онзи, до който Крейн беше седял, докато се спускаше с батискафа. Той се наведе, погледна и видя стълбата, водеща надолу към херметизирания външен люк.

— Две минути — каза инженерът. — Налягането е добро.

— Питах се нещо — рече Хюй.

— Какво?

— Спомняш ли си, когато ми обясняваше за ППИО и планината Окотило? Каза, че има два вида контрамерки да се попречи на някого умишлено или неволно да нахлуе в подземните пещери, пълни с ядрени отпадъци. Пасивни мерки за сигурност и активни.

— Точно така.

— Разбирам какви може да са пасивните мерки — предупредителни знаци, изображения, гравирани върху метал, и други подобни неща. Но какви може да са активните контрамерки?

— Не знам. На медицинската конференция говориха малко за тях. Само споменаха за съществуването им. Предполагам, че тази информация е класифицирана. Той се обърна към нея. — Защо питаш?

— Стражите, които намерихме, докато копаехме към границата Мохо, са пасивни мерки, както ти каза, и само излъчват предупреждения. Чудех се дали има и активни контрамерки.

— Не знам — бавно повтори Крейн. — Уместен въпрос.

— Една минута — обади се инженерът. В тишината, която последва, Крейн ясно чу отсечения, равномерен ритъм на стрелба от автоматични оръжия.