Линкълн Чайлд
Границата Мохо (59)

ГЛАВА 58

Крейн претърси девета палуба за двадесет минути. Обикновено оживена по всяко време на денонощието, сега тя приличаше на запустял град. Кинотеатърът представляваше гробище от празни седалки. В библиотеката нямаше никого. Магазинът беше затворен. Прозорците бяха тъмни, а масите в кафенето — празни и самотни. Крейн откри един работник, който спеше в мултимедийния център, и един техник в Медицинския комплекс, където се отби, за да си вземе лекарската чанта. Изпрати и двамата на дванадесета палуба.

Влезе в празното перално помещение и грабна още една хавлия, след това се върна на Таймс Скуеър и още веднъж огледа заведенията. Тишината беше зловеща. Във въздуха се носеше миризма на печено кафе и от едното кафене се чуваше музика. Имаше и друг звук слабо скърцане, идващо от осма палуба, точно под него. Това неволно му напомни за времето, прекарано в подводници, и за странното, почти зловещо стържене на резервоарите за баласт, докато се пълнят с морска вода. Тръгна нагоре по стълбите и мислите му се върнаха към Мишел Бишоп. Не искаше да повярва, че тя е саботьорът, но от друга страна, разбираше, че вероятно това е единственото обяснение защо не бе организирала учените и не му се беше обадила, както беше обещала. Някой ден може би щеше да се опита да разбере мотивите й, но в момента нямаше представа защо го е сторила.

Замисли се за последния им разговор по телефона.

„Спартан няма да прекрати копаенето, така ли?“ — беше попитала Бишоп. Едно нещо поне беше болезнено ясно — не беше задала този въпрос от чисто любопитство.

Стигна до дванадесета палуба и бързо тръгна по вече утихналите коридори. Площадката за аварийната капсула представляваше голяма камера в съседство с Компресионния комплекс. Крейн влезе и видя, че двадесетина души са се наредили пред метална стълба, монтирана в отсрещната стена — водеше до тежък люк в тавана. Отгоре се процеждаше слаба синкава светлина.

Вандербилт стоеше до стълбата и контролираше качването на борда. Хюй Пионг беше до него.

— Имаше ли хора долу? — попита Вандербилт.

— Само двама.

Океанографът кимна.

— Тогава това са всичките. Проверката на другите три палуби вече приключи.

— Колко общо са хората?

— Сто и дванадесет. — Вандербилт кимна към опашката, виеща се към стълбата. — Щом се качат и последните, започваме процедурите по изстрелването.

— Къде е Стампър?

— Той и екипът му вече са в капсулата. Не могат да направят нищо повече за пробойната.

Крейн се обърна към Хюй Пионг.

— Защо не си на борда? — Махна влажната хавлия от раменете й и сложи сухата.

— Чаках те.

Наредиха се на опашката. Докато чакаха, Крейн установи, че в съзнанието му отново се промъкват мисли за Мишел Бишоп. Тя беше последното, за което искаше да мисли в момента, и за да се разсее, той се обърна към Хюй.

— Какво щеше да ми казваш?

Тя се беше увила в хавлията. Погледът й беше унесен.

— Моля?

— Каза, че си разкодирала емисията, по-дългата, първата, получена от границата Мохо.

Пионг кимна.

— Да, но това е само теория. Не мога да я докажа, но обяснява нещата.

Бръкна в джоба на престилката си и извади джобен компютър, от който капеше вода.

— Намокрил се е и не знам дали ще работи — каза Хюй, но когато го включи, малкият екран светна. Тя написа поредица команди. Отвори се прозорец с бинарни числа.

— Това е — каза тя. — Дигиталният поток, който доктор Ашър е запаметил като initial.txt и не е успял да разкодира. Докато те чаках, пробвах различни криптографски атаки, но без резултат. Шифърът, изглежда, няма нищо общо с математическите изрази, които Ашър е разкодирал.

Опашката постепенно намаляваше. Пред тях оставаха десетина души.

— И? — каза Крейн.

— Тъкмо щях да се откажа, когато си спомних какво ми каза за ППИО. Те използват не едно, а няколко вида предупреждения — изображения, символи, текст. Замислих се и реших, че онзи, който е заровил посланията под границата Мохо, може би също е използвал няколко вида предупреждения и вероятно не всичките са забранени математически изрази, затова започнах да експериментирам. Първо опитах да просвиря посланието като аудиофайл, но нямаше резултат. След това се запитах дали не е графично изображение и го разложих по различни начини. Заинтригуваха ме повтарящите се двойки единици в първата половина на редицата и ги разделих на две равни части. Ще забележиш, че първото изображение е оградено от единици. Съотношението между единиците и нулите в двете изображения е абсолютно еднакво. Изглежда, посланието трябва да бъде разделено наполовина.

Пионг почука с писеца по екрана. Бинарният ред се появи отново, този път разделен на две.

100000011100000000000000000001
100000000000011100000000000001
100000000000000000000000000001
100000000000000000010000000001
100000000000000000000000000001
100000110000000000000000000001
100000000000000000000000110001
100000001000000000000000000001
100000000000000000000000000001
100000000000000000000011000001
100000000000000000000000000001
100000000000000000000000000001
100000000000001000000000000001
100000000000001000000000000001
100000000000000000000000000001

Тя погледна Крейн.

— Виждаш ли нещо различно в сравнение с горното изображение?

Той се вгледа в екрана.

— Единиците са събрани заедно.

— Именно. — Хюй очерта групите с писеца.

— Това говори ли ти нещо?

Крейн поклати глава.

— Не.

— На мен обаче ми говори. Мисля, че това е изображение на нашата слънчева система. — Тя посочи. — Центърът е слънцето. Заобиколено е от вътрешните планети. И се обзалагам, че ако провериш в звездните карти, ще откриеш, че са в позициите си отпреди шестстотин години.

— Времето на заравянето.

— Точно така.

— А какво представлява второто изображение? Изглежда хаотично като шум.

— Да, всъщност е абсолютно хаотично. Проверих.

Крейн се намръщи и загледа обърканата плетеница от единици и нули. После изведнъж му хрумна смразяваща кръвта мисъл.

— Смяташ ли, че означава Армагедон, краят на света?

Пионг кимна.

— Мисля, че това е друг вид предупреждение. Ако безпокоим онова там долу — Гласът й заглъхна.

Той се втренчи в нея.

— Слънчевата система ще се взриви.

— В прекия и преносния смисъл.

Вандербилт помагаше на една жена да се качи към аварийната капсула. Хюй пристъпи напред и се хвана за стълбата, но Крейн я спря.

— Браво!

Тя се обърна към него.

— Защо?

— Да се криеш в лабораторията и да имаш присъствието на духа не само да работиш върху проблема, но и да го решиш — Той поклати глава.

В същия миг вратата на камерата се отвори и на прага застана морски пехотинец с щурмова пушка AR-15.

Погледът му обходи Крейн, Пионг, Вандербилт и жената, която прекрачваше прага на люка.

— Дръпнете се от стълбата — изрева той.

Крейн се обърна към него.

— Евакуираме станцията и отиваме за помощ.

— Няма да има евакуация. Всички трябва да слязат и да се върнат на работните си места, а аварийната капсула да бъде обезопасена.

— По чия заповед? — попита Вандербилт.

— На капитан Королис.

— Королис е болен — заяви Крейн.

— Аз съм старшият учен тук — рече Вандербилт. — И поемам командването, след като долните нива са недостъпни. Евакуацията ще продължи.

Командосът насочи оръжието си срещу тях и каза с абсолютно монотонен и безизразен глас:

— Имам заповеди. Всички да напуснат аварийната капсула.

Крейн отмести поглед от дулото на пушката и се втренчи в очите на агента от Черни операции. Бяха твърди като кремък и безчувствени. Нямаше никакво съмнение, че заплахата е сериозна.

Жената на стълбата се вцепени, после захлипа и започна да слиза.