Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (1)

Пролог

В един юнски следобед на 1790-а година Саймън Рътър — ловуващ треска рибар, попаднал в щорм и бурен прилив. Неговата лодка тип „дори“^[2] била претоварена с риба, той не можел да поддържа курса и бил принуден да се насочи към обвития в мъгла остров Рагид^[3] на около шест мили разстояние от брега.

Докато чакал да се оправи времето, рибарят решил да огледа пустинния остров. Във вътрешността му, далеч от скалите, дали името на острова, той открил голям дъб, на чийто най-нисък дебел клон били привързани старинна макара и въжета. Право под него земята се разтваряла в падина. Макар да се знаело, че островът е необитаем, Рътър открил ясни свидетелства, че някой го е посещавал години преди самия него.

Тъй като любопитството му се възбудило, Ритър привлякъл на помощ един от братята си и се завърнал след няколко седмици, натоварен с кирки и лопати. Двамата мъже намерили падината и започнали да копаят. На метър и половина дълбочина открили платформа от дъбови греди. Измъкнали ги и продължили да копаят, още по-възбудени. В края на деня били прокопали почти седем метра, минали през слой дървени въглища и глина и стигнали до нова дъбова платформа. След това братята се върнали у дома, решени да продължат разкопките, след като мине ежегодният пасаж от скумрия. Ала седмица по-късно братът на Рътър се удавил, след като дорито му се преобърнало при нещастен случай. Шахтата била временно изоставена.

Две години по-късно Рътър и група местни търговци решили да обединят усилията си и да се върнат към загадъчното място на остров Рагид. След като започнали отново разкопките, те скоро стигнали до редица вертикални дъбови греди и хоризонтални дъбови свръзки, които изглеждали като крепеж на засипана шахта. Не е известно до каква дълбочина е успяла да копае групата — повечето предположения се свеждат до около трийсет и три метра. На тази дълбочина те стигнали до плосък камък, върху който бил издълбан следният текст:

Най-първо — ще Излъжеш

И прокълнат — ще Плачеш

Най-лошо — трябва да Умреш

Камъкът бил разкъртен и извлечен на повърхността. Заговорило се, че изваждането му е разкъсало някаква пломба, защото мигове по-късно, без всякакво предупреждение, в шахтата нахлул силен поток морска вода. Всички копачи избягали — с изключение на Саймън Рътър. Наводнената шахта — както била наименована тя — взела първата си жертва.

Около Наводнената шахта се породили множество легенди. Но най-правдоподобната твърдяла, че около 1695-а година, малко преди мистериозната си смърт, английският пират Едуард Окъм заровил огромното си съкровище някъде по бреговете на щата Мейн. Шахтата на остров Рагид изглеждала като подходяща кандидатка за това място. Малко след смъртта на Рътър се понесли слухове, че съкровщето е прокълнато и че всеки, който се опита да го вземе, ще бъде сполетян от прокобата, изписана върху камъка.

Направени били множество несполучливи опити Наводнената шахта да бъде осушена. През 1890-а година двамина от бившите съдружници на Рътър създали нова компания и събрали средства, за да финансират прокопаването на втори тунел, на около четири метра южно от самата шахта. Всичко вървяло добре до прокопаването на първите трийсетина метра, след което решили да опитат и да прокарат хоризонтален проход под самата Наводнена шахта. Планът им бил да пробият отдолу към съкровището, ала веднага щом поели нагоре към шахтата, проходът бързо започнал да се наводнява. Хората едва се спасили с бягство.

В продължение на трийсет години Шахтата си останала непокътната. Тогава, през 1831-а година, минният инженер от щата, Ричард Пакхърст, основал Спасителната експедиционна компания „Бат“. Тъй като бил приятел на един от търговците — съдружници на Рътър, Пакхърст успял да събере ценна информация за предишните разкопки. Той установил своя платформа над входа на Наводнената шахта и монтирал голяма парна помпа. Скоро разбрал, че не може да пресуши шахтата. Без да губи самообладание, той докарал примитивна въглекопачна техника, която установил върху самия вход на Шахтата. Сондата преминала под първоначално установеното дъно и се натъкнала на гредоред на дълбочина около петдесет и седем метра, където резецът й бил спрян от нещо, което не можел да преодолее. След като изтеглили разкъсаната сондажна тръба, в нея намерили останки от белезници и везни. В ядката имало още маджун, цимент и голямо количество влакна. Те били анализирани и се установило, че са от т.нар. „манилова трева“, или кокосови тъкани. Това растение, което расте само в тропиците, често се използвало като укрепващ материал в корабите, който да предпазва товара от разместване. Малко след това откритие Спасителната експедиционна компания „Бат“ фалирала и Пакхърст бил принуден да напусне острова.

През 1840-а година била създадена Бостънската спасителна компания, която предприела прокопаването на трета шахта в близост до Наводнената. След като прокопали едва двайсет и два метра, неочаквано попаднали на стар страничен тунел, който изглежда водел към Наводнената шахта. А прокопаната от компанията шахта се напълнила моментално с вода и се срутила.

Без да се плашат от случилото се, предприемачите изкопали нова, много голяма шахта на десетина метра разстояние, която станала известна като Бостънската шахта. За разлика от по-ранните тунели, Бостънската шахта не била вертикална, а прокарана косо в склона. След като на около двайсетина метра се натъкнали на скалист хребет, те продължили надолу още петнайсет метра, при това на много висока цена — като използвали скъпи свредла и взривове. После прекарали хоризонтална галерия под предполагаемото дъно на Наводнената шахта, където намерили крепежен материал и продължение на първоначалната затрупана шахта. Въодушевени, продължили да копаят надолу, за да разкрият стария забой. На около четирийсет и три метра се натъкнали на друга платформа, която оставили временно непокътната, като междувременно завързали спор дали да я вдигнат. Ала същата нощ лагерът бил разбуден от силен тътен. Копачите изскочили и видели, че дъното на Наводнената шахта било пропаднало в новия тунел с такава сила, че кал и вода изригвали на десетина метра височина от гърлото на Бостънската шахта. В тинята намерили метално резе, каквото би могло да се използва в обкован морски сандък.

Още десетина шахти били прокопани през следващите двайсет години при опит да се достигне до помещението на съкровището; всички те или били наводнени, или се срутвали. Още четири компании, основани за търсене на съкровища, банкрутирали. В няколко случая след излизането си работниците се кълнели, че наводняването не било случайно, че строителите на Наводнената шахта били създали дяволски механизъм за наводняване на евентуално прокопани странични тунели.

Гражданската война донесла кратък отдих в копането. Но през 1869-а година новосъздадена компания за търсене на съкровища получила правата да копае на острова. Майсторът-сондьор Ф.К.Ренч забелязал, че равнището на водата се повдигало и спадало съобразно приливите и предположил, че Шахтата и водните й капани би трябвало да са свързани с морето посредством прокопан наводнителен канал. Ако този тунел можел да бъде открит и затворен, Шахтата би могла да бъде осушена и съкровището да бъде безопасно прибрано. Ренч прокарал общо повече от дузина проучвателни галерии на различна дълбочина в близост до Наводнената шахта. Много от тях се натъкнали на хоризонтални тунели и каменни „тръби“, които били взривени в опит да се спре водата. Ала така и не бил намерен тунел към морето и Шахтата си останала наводнена. Компанията свършила парите и като всички свои предходнички оставила машинарията си кротко да ръждясва на соления въздух.

В началото на осемдесетте години на миналия век консорциум от индустриалци от Канада и Англия основали „Златотърсачи“ ООД. На острова били доставени мощни помпи и нова сондажна техника, ведно с парните котли, които да ги задвижват. От компанията опитали да пробият няколко отвора в Наводнената шахта и най-накрая, на 23 август 1883-а година стигнали дъното. Резецът на сондата се натъкнал на желязната плоча, която петдесет години по-рано сломила Паркхърст. В резеца били монтирани още няколко диамантени елемента, а парата в котлите била вдигната до максимум. Този път сондата минала през желязото и се врязала в блок от по-мек метал. След като била извадена ядката, в нея била открита дълга, тежка спирала от чисто злато, както и изгнило парче пергамент, върху което могли да прочетат две полуразбираеми фрази: „коприна, южно вино, слонова кост“ и „Джон Хайд гние на бесилката в Дептфорд.“^[4]

Половин час след това откритие един от най-големите парни котли експлодирал, при което загинал един ирландец-огняр, а повечето от издигнатите от компанията постройки били изравнени със земята. Тринайсет души били ранени, а един от собствениците — Езикиъл Харис ослепял. „Златотърсачи“ ООД било сполетяно от съдбата на предшествениците, т.е. от банкрут.

Годините малко преди и след 1900-а са свидетели на още три компании, опитали късмета си с Наводнената шахта. Тъй като не успели да повторят откритието на „Златотърсачи“ ООД, тези компании използвали новоконструирани помпи в комбинация с произволно поставени подводни заряди, в опит да запечатат и да осушат наводнения остров. При най-големия си капацитет помпите били в състояние да намалят водното равнище в някои от централните шахти до около 20 фута при отлив. Копачите, изпратени долу да изследват състоянието на шахтите се оплаквали от наличието на вредни газове; неколцина припаднали и трябвало да бъдат изтеглени на повърхността. В началото на септември 1907-а година, когато още работела последната от трите компании, един човек изгубил едната си ръка и двата си крака в резултат на преждевременно взривил се заряд. Два дни по-късно свиреп североизточен вятър помел острова и разбил основната помпа. Работата била изоставена.

Въпреки че не се появили повече компании, отделни копачи и ентусиасти от време на време опитвали късмета си в проучвателните тунели. По това време първоначалното местоположение на Наводнената шахта било изгубено измежду безбройните наводнени странични шахти, дупки и тунели, които просичали сърцевината на острова. Най-сетне островът бил изоставен във владение на орлите-рибари и храстите диви череши, като самата му повърхност била неустойчива и опасна, отбягвана от жителите на градовете от материка. През 1940 година Алфред Уестгейт Хач старши — млад, заможен нюйоркски финансист, довел семейството си на лятна почивка в Мейн. Научил за острова и, заинтригуван, проучил историята му. Документацията била непълна; нито една от предишните компании не си била направила труда да води точни архиви. Шест години по-късно Хач купил острова от търговец на недвижими имоти и се преместил със семейството си в Стормхейвън.

Както и мнозина преди него, А.У.Хач старши, бил обсебен от Наводнената шахта и бил разорен от нея. Само за две години финансите на семейството били източени и Хач се принудил да обяви личен банкрут; той се пропил и починал малко след това, като оставил А.У.Хач младши, тогава деветнайсетгодишен, като единствена опора на семейството.