Линкълн Чайлд
Границата Мохо (46)

ГЛАВА 45

Мишел Бишоп седеше в подредения си кабинет и съсредоточено разглеждаше рентгеновата снимка на монитора. Тъмнорусите й коси бяха паднали над очите, брадичката й беше подпряна на внимателно лакираните й нокти. В Медицинския комплекс цареше абсолютна тишина.

Телефонът до лакътя й раздра тишината. Мишел подскочи на стола и вдигна слушалката.

— Медицински комплекс. Бишоп.

— Мишел? Обажда се Питър.

— Доктор Крейн? — Тя се намръщи. Гласът беше неговият, но напрегнат и задъхан, а не както обикновено спокоен, почти ленив. Бишоп изключи монитора и екранът угасна.

— Намирам се във временния лазарет на четвърта палуба. Отчаяно се нуждая от помощта ти.

— Хубаво.

— Всичко наред ли е? Струваш ми се уморена.

— Добре съм.

— Възникна криза. — Крейн млъкна. — Виж какво, все още не мога да ти кажа всичко. Но онова долу под нас не е Атлантида.

— И аз така предположих.

— Открих, че копаем към нещо изключително опасно.

— Какво?

— Не мога да ти кажа. Поне още не. Нямаме време за губене. Трябва да намерим начин да убедим Спартан да спре. Чуй какво искам да направиш. Събери учените и техниците, които познаваш най-добре. Трезво мислещите, а не военните. Разумни хора, на които имаш доверие. Хора с връзки. Сещаш ли се за някои имена?

Тя се поколеба.

— Да. Джийн Вандербилт, шефът на Океанографски изследвания. И тук, в Медицинския комплекс, има.

— Чудесно. Обади ми се на мобилния телефон, когато се съберат. Ще дойда и ще обясня всичко.

— Какво става, Питър?

— Разбрах защо хората се разболяват. Казах на шефовете, но те не искат да чуят. Ще го обясня още веднъж, когато събереш групата. Ако не можем да убедим Спартан, ще трябва да се обадим на повърхността, да им кажем какво става тук и да ги накараме да упражнят власт на по-високо равнище. Ще го направиш ли?

Бишоп не отговори.

— Мишел, знам, че не винаги сме били на едно мнение, но става дума за безопасността на Базата и може би за нещо много повече. Ашър умря и се нуждая от помощ от персонала — онези, които вярваха в него и идеите му. Хората на Спартан са само на дни, вероятно дори по-малко, от целта си. Ние сме лекари, положили сме клетва. Трябва да предпазим поверените ни хора или поне да се постараем. Ще ми помогнеш ли?

— Да.

— Колко време ще ти трябва?

Не много. Петнадесетина минути, може би половин час.

— Знаех си, че ще ме разбереш и ще ми помогнеш.

Тя прехапа устна.

— Спартан няма да спре копаенето, така ли?

— Познаваш го. Направих каквото можах, но напразно.

— Ако сам не вземе решение да спре работата, никой няма да може да го убеди.

— Трябва да опитаме. Обади ми се.

— Добре.

— Благодаря, Мишел.

Линията прекъсна.

В кабинета отново настъпи тишина. Бишоп седя неподвижно и гледа слушалката в продължение на шестдесет секунди, след това я остави на вилката. Изражението й беше замислено, почти примирено.