Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mount Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010)
Допълнителни корекции
ultimat (2010)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Забранена зона

ИК „Ергон“, 2009 г.

Редактор: Сергей Райков

ISBN 978–954–9625–36–3

История

  1. — Добавяне

Символите ни света обливат

като стрели, изстреляни от лък

към звездното небе,

подобно копия в плътта ни се забиват.

Като пожар из степите бушуват,

възседнали бизони.

Франклин Бърт

Един прозорец към апокалипсиса е предостатъчен.

Сюзан Райт и Робърт Л. Синшаймър,

Бюлетин по атомна физика

Въведение

Отвъд обширната зелена ливада долитаха звуци, толкова тихи, че човек би си помислил, че идват от граченето на гарвани в близката гора или от рева на магаре в стопанството от другата страна на мътната река. В пролетната утрин цареше почти пълен покой. Едва при по-внимателно заслушване човек си даваше сметка, че звуците всъщност са писъци.

Масивната административна постройка на болницата във Федъруд Парк се гушеше полускрита под вековни тополи. От задния вход бавно потегли линейка, чакълът на алеята заскърца под колелата й. Отнякъде се чу съскането на врата с пневматичен механизъм. Отстрани на сградата имаше малка бяла служебна врата. Когато наближи, Лойд Фоси зарови, без да се замисля, из джоба си за електронната карта. Опита се да си припомни мелодията на концерта за пиано в ми минор от Дворжак, но се отказа. Тук, в сянката на сградата, писъците се чуваха много по-ясно.

В стаята на сестрите звъняха телефони, из цялото помещение бяха разхвърляни листове.

— Добро утро, доктор Фоси — поздрави сестрата.

— Добро утро. Пак ли от Албукерк?

— Сутринта рано пристигнаха двама, един след друг — обясни тя. Разрови картоните с една ръка, с другата му подаде няколко. — А сега и този. Мисля, че вече сте го чули.

— Не можах да не подслушам. — Фоси отвори картона на новия пациент, опипа джоба си за химикалка, подвоуми се. — Този гръмогласният за мен ли е?

— Доктор Гарът го пое — отвърна сестрата. Вдигна поглед. — За вас е първият.

Някъде се отвори врата. Писъците отново се чуха, този път много по-силно, хор от тревожни гласове сякаш опитваше да ги заглуши. Вратата отново се затвори и в помещението зазвуча обичайното тихо жужене, характерно за работеща кантора.

— Искам да видя пациента — заяви Фоси.

Върна картоните на сестрата и взе една папка. Прегледа набързо данните за пациента — пол, възраст. В същото време се опита да възстанови акордите на андантето на Дворжак в главата си. Думите „Отделение за принудително задържане“ привлякоха вниманието му.

— Вие видяхте ли първия пациент? — попита той тихо.

Сестрата поклати глава:

— Говорете с Уил. Той го прие преди около час.

 

 

Отделението за принудително задържане имаше само един прозорец — от кабината на охраната към стълбището за Отделение 2 в мазето. Доктор Фоси натисна звънеца и бледото, космато лице на Уил Хартунг тутакси се показа зад плексигласовото стъкло. След това също толкова бързо се скри, вратата се отключи със силно изщракване, подобно на изстрел.

— Какво става, докторе?

Пазачът се намести отново зад бюрото си и избута встрани томче със сонетите на Шекспир.

— Всичко става, Уил — отвърна Фоси и погледна книжката.

— Много забавно, доктор Фоси. Пропилявате си таланта с тази лекарска професия.

Уил му подаде книгата за регистрация, подсмръкна силно. На отсрещната страна на стаята новопостъпилият санитар попълваше някакви картони.

— Разкажи ми за пациента, когото си приел тази сутрин, Уил.

Фоси се подписа в регистрационната книга и я върна на пазача. Стисна папката, която носеше под мишница. Уил вдигна рамене:

— Темерут. Не е от приказливите. — Пак вдигна рамене. — Нищо чудно, като се има предвид колко халдол е изгълтал напоследък.

Фоси се намръщи и отново отвори папката. Този път прочете причината за постъпване на пациента в болницата.

— Боже мили — възкликна, — сто милиграма за дванайсет часа!

— В Албукерк го нямат за нищо — обясни Уил.

— Добре, ще назнача лечение след първоначалния преглед. Дотогава никакъв халдол. Не мога да лекувам жива пихтия.

— В шеста е. Ще ви заведа.

 

 

На вътрешната врата с големи червени букви пишеше: „ВНИМАНИЕ, ЗАКЛЮЧВАЙ ВРАТАТА!“. Новият санитар им отвори; постоянно всмукваше слюнка през раздалечените си предни зъби.

— Знаеш какво мисля за настаняването в принудителното, преди да се произнесе диагноза — каза Фоси, докато вървяха по празния коридор. — Това може да създаде у пациента предварително лошо мнение за заведението, да го направи несговорчив.

Уил спря пред черна издраскана врата.

— Не съм на същото мнение, докторе. От Централната болница в Албукерк ни дадоха ясни указания по този въпрос. — Той отключи вратата и дръпна тежкото резе. — Искате ли да присъствам и аз?

Фоси поклати глава:

— Ще се обадя, ако стане раздразнителен.

Пациентът лежеше върху голяма болнична количка с ръце до тялото и изпънати крака. От вратата Фоси успя да види само дългия му нос и наболата брада по лицето му. Лекарят затвори тихо вратата и пристъпи внимателно — така и не можеше да свикне с меката постилка на пода, в която краката му потъваха почти до кокалчетата. Не сваляше очи от изпружения човек. Гърдите на пациента се движеха ритмично под широките обездвижващи колани. Глезените му бяха стегнати с друг ремък.

Фоси се изкашля и пристъпи още една крачка.

Пресметна наум — четиринайсет часа, откакто го бяха изписали от Централната болница в Албукерк. Възможно ли беше да е толкова спокоен от халдола?

Той отново се изкашля:

— Добро утро, господин…

Той погледна картона, за да прочете името.

— Доктор Франклин Бърт — обади се тихо пациентът. — Извинете, че не мога да ви подам ръка, но както виждате…

Изненадан, Фоси обиколи от другата страна на количката, за да види лицето му. Доктор Франклин Бърт, името му беше познато.

Той отново погледна папката и отвори на първата страница. Да: доктор Франклин Бърт, молекулярен биолог, д.б.н. Завършил медицинския университет „Джон Хопкинс“. Старши научен сътрудник в Секретния изследователски център на „Джиндайн“. Някой бе поставил въпросителни до графата с научната му длъжност.

— Доктор Бърт? — не повярва Фоси.

Сивите очи на пациента го погледнаха с изненада:

— Познаваме ли се?

Лицето беше същото — малко по-състарено, разбира се, малко по-мургаво, но все още забележително запазено, без бръчки от ежедневните грижи, които постепенно се натрупват с възрастта по челото и около очите. Главата му бе превързана от едната страна, очите — силно зачервени.

Фоси не можеше да повярва. Бе присъствал на лекция на този човек. Беше се възхищавал на този корифей на науката. Как можеше да е тук, завързан с каиши в тази стая с тапицирани стени?

— Аз съм доктор Лойд Фоси. Бил съм на ваша лекция в Йейл. След това поговорихме малко. За синтетичните хормони…

Искаше му се Бърт да си спомни.

След известно време професорът въздъхна, кимна леко:

— Да. Простете ми. Сега си спомних. Засегнахте темата за връзката на синтетичния еритропоетин с получаването на метастази.

Фоси сякаш си отдъхна:

— Поласкан съм, че помните.

Бърт се замисли, по устните му заигра едва забележима усмивка; накрая каза:

— Радвам се да ви видя като практикуващ лекар.

Фоси изпита непреодолимо желание да погледне папката, да прочете отново историята на заболяването, бележките от други лекари, за да намери някакво обяснение. Бърт обаче не сваляше очи от него и той знаеше, че професорът следи мислите му.

Най-сетне той се престраши да сведе очи към картона. Веднага ги вдигна, но все пак успя да прочете думите: „силна психоза… халюцинации и бълнуване… бърза невролептизация“.

Доктор Бърт го гледаше бащински. Със странно чувство на притеснение Фоси напипа пулса на стегнатата му под каишите китка.

Бърт примигна, навлажни устни. Въздъхна дълбоко:

— Карах на юг от Албукерк. Знаете къде работя сега.

Фоси кимна. Когато Бърт се зае с частно производство и престана да пише, започна да се говори за изтичане на мозъци в търговския сектор.

— Провеждаме опити върху поведението на шимпанзета. Лабораторията ни е малка, голяма част от средствата и материалите си доставяме сами. Дойдох от „Джиндайн“ в Албукерк за някои химикали. Между тях и един синтетичен продукт на базата на фенициклидин в газообразно състояние.

Фоси пак кимна. Фенициклидин в газообразно състояние. Нещо като райския газ, може да те накара да се хилиш с часове. Странно вложение на парите за научни изследвания.

Бърт погледна Фоси в очите и се подсмихна, може би дори леко му намигна.

— Измерваме степента на поглъщане през капилярите на белия дроб — продължи. — Както и да е, бях тръгнал обратно. Бях уморен и сигурно съм задрямал на волана. Изскочих от пътя при Лас Линас. Нищо сериозно. Стъкленицата с газа обаче се счупи.

Фоси изръмжа. Това беше правдоподобно обяснение. Той много добре знаеше до какво може да доведе поглъщането дори на малки количества райски газ при иначе съвсем нормален човек. Във високи дози той причинява агресивно поведение. Беше го наблюдавал лично. Това обясняваше и зачервяването на очите.

Двамата замълчаха. Фоси забеляза, че зениците са нормални, никакво разширяване. Цветът на кожата бе добър. Имаше лека тахикардия, но Фоси си даваше сметка, че ако е стегнат с колани в такава тапицирана стая, и неговото сърце ще бие малко по-бързо от обикновеното. Нямаше абсолютно никакви признаци за психоза, вманиачаване и други подобни.

— След това не си спомням много — продължи Бърт и по лицето му за пръв път се изписа умора. — Нямам документи, разбира се, само книжката. Амико, жена ми, е във Венис при сестра си. Нямам други роднини. Упоиха ме. Не мисля, че е много редно.

Фоси не се изненада. Непознат, пострадал при катастрофа, възбуден, може би дори агресивен, да твърди, че е известен молекулярен биолог. В кое претрупано с работа спешно отделение ще му повярват? Най-лесно им беше да го пратят в психиатрията. Фоси наду бузи и поклати глава. Идиоти.

— Слава Богу, че попаднах на вас, Лойд. Истински кошмар беше. Не мога да ви го опиша. Къде съм, между другото?

— Във Федъруд Парк, доктор Бърт.

Бърт кимна:

— И аз така си помислих. Сигурен съм, че ще уредите този малък проблем. Обадете се в „Джиндайн“, ако не ми вярвате. Вече трябваше да съм там, сигурно са започнали да се тревожат.

— Веднага ще се заема, доктор Бърт. Обещавам.

— Благодаря, Лойд.

Бърт присви леко очи.

— Има ли нещо? — попита веднага Фоси.

— Раменете. Изтръпнаха от тези колани.

Фоси се замисли за момент. Ефектът на фенициклидина сигурно вече бе отминал, също и на халдола. Освен това Бърт изглеждаше съвсем нормално.

— Сега ще ви освободя.

Бърт се усмихна с облекчение:

— Много благодаря. Не исках да ви карам насила. Знам правилата.

— Извинявайте, не можех веднага да го направя, доктор Бърт.

Фоси се зае с катарамата на гръдния колан. Щеше да уреди въпроса с няколко телефонни разговора. След това да посмъмри лекарите от спешното в Централната болница на Албукерк. Коланът бе здраво затегнат и той се замисли дали да не извика Уил на помощ, но отхвърли идеята. Уил беше педант, що се отнася до правилата за безопасност.

— Така е много по-добре — каза Бърт.

Изправи се неуверено в седнало положение и разкърши рамене.

— Можете да си представите какво е да лежиш неподвижно с часове. Преди две години, при една операция на кръвоносните съдове, се наложи да остана така десет часа. Истински ад.

Той размърда крака, които все още бяха вързани.

— Ще се наложи да ви направим някои изследвания, преди да ви изпишем — каза му Фоси. — Веднага ще извикам психиатъра, който ви е приел. Ако, разбира се, преди това не искате да си починете.

— Не. Благодаря. — Бърт заразтрива врата си. — Може и веднага. Ако минете някой път на изток, трябва да ми дойдете на гости. Да се запознаете с Амико.

Той прокара ръка по бузата си.

Фоси започна да нанася бележки в картона. Изведнъж чу кратко поемане на въздух, леко хриптене като стържене на шкурка. Погледна Бърт, който тъкмо си сваляше превръзката от главата.

Фоси бързо затвори папката:

— Сигурно сте се наранили при катастрофата. Ще ви сложим чиста превръзка.

— Лош алфа — промърмори Бърт, разглеждайки втренчено бинта.

— Моля?

Фоси се наведе, за да разгледа раната.

Франклин Бърт му нанесе рязък удар с глава в брадичката, след това пак падна на количката. Фоси си прехапа езика, отстъпи назад, устата му започна да се пълни с кръв.

— Лош алфа! — закрещя Бърт, задраска с нокти коланите на глезените си. — ЛОШ АЛФА!

Фоси падна и заотстъпва назад. Понечи да извика Уил, но приглушеният му вик се загуби в крясъците. Уил нахълта точно когато Бърт, при отчаян опит да се освободи, се стовари заедно с количката на земята. Започна да се мята, опитвайки се да измъкне крака от коланите.

Всичко ставаше прекалено бързо за Фоси. Уил и санитарят се бореха с Бърт, опитваха се да изправят количката. Бърт задраска китките си, започна да мята глава като куче, хванало заек. Изведнъж изплю струйка кръв, която се размаза по очилата на санитаря. Докато с мъка привързваха ръцете му, Уил отчаяно зарови из джобовете си за аларменото си устройство. Писъците обаче продължаваха и Фоси знаеше, че няма да спрат.