Линкълн Чайлд
Границата Мохо (55)

ГЛАВА 54

Крейн неволно отстъпи назад и удари рамото си в металната стена на Базата. Гледаше и не вярваше на очите си.

Платформата, на която стояха, стърчеше на десетина метра над океанското дъно, където беше вградена основата на Базата. Пейзажът беше странен, почти лунен. Морското дъно рязко се издигаше и снишаваше в неземни малки хълмове, долини и вълнообразни хребети, отчасти залети от вода. Всичко беше обагрено в тъмношоколадов цвят и на слабата светлина от купола блестеше със загадъчно и зловещо сияние. Всъщност всичко бе покрито с тиня — противно воняща тиня.

Но не това привлече ужасения му поглед, а гледката горе.

Куполът, който обграждаше и предпазваше Базата, се извисяваше в лека извивка, докато не се скриеше от поглед. По обшивката бяха заковани отвесни тежки скоби, издигащи се право нагоре по металната повърхност. Близо до върха на Базата се виждаше тесният мост, водещ към Приемната на Коритото, по който Крейн беше минал преди седмица. Отдолу беше една от масивните тръбообразни спици, които като кухи шишове свързваха купола и Базата. Крейн беше видял и нея.

Само че сега спицата изглеждаше съвсем различна. Там, където се срещаше със стената на станцията, извираха бурни потоци разпенена вода — източникът на страховития грохот. От дупка в спицата за налягането се изливаше буен водопад със смъртоносната сила на автоматен откос. Докато Крейн гледаше, пробойната сякаш се разшири и струята морска вода стана по-силна.

Макар и зашеметен от поразителната гледка, Крейн мигновено осъзна няколко неща. Независимо дали се дължеше на структурен дефект, или на саботаж, това беше експлозията, която беше чул. И въпреки обичайната делова атмосфера в Базата нещата съвсем не бяха наред. Ако Контрол върху пораженията все още не знаеха, всеки момент щяха да разберат.

Изведнъж всичките му надежди се превърнаха в страхове.

Той инстинктивно се обърна към люка, сякаш искаше да се върне и да предупреди работниците в Сондажния комплекс за опасността, но си спомни, че аварийният люк е еднопосочен и връщането е невъзможно. Освен това морското дъно беше почти изцяло закрито от черна вода, която се стичаше като дъжд около тях от разширяващата се пробойна. След няколко минути малката платформа под краката им и изходният люк щяха да бъдат под водата.

Изведнъж почувства болка в ръката, погледна и видя, че Хюй Пионг я е стиснала и се е втренчила нагоре във въртящия се калейдоскоп от вода. Лицето и косата й бяха мокри от пръските. Той внимателно измъкна ръката си.

— Хайде. Не бива да оставаме тук.

— Не мога — прошепна тя.

Беше казала същото и преди малко.

— Нямаме избор — отвърна Крейн.

Очите им се срещнаха и тя наведе глава.

— Страхувам се от височини.

Той се вторачи в нея. „По дяволите!“

Крейн пое дълбоко дъх и после, като се мъчеше да не обръща внимание на бурята от вода отгоре и на студения смразяващ дъжд, който валеше около тях, сложи ръка на рамото й и нежно я погледна в очите.

— Стегни се, Хюй. Трябва.

— Но…

— Аз съм плътно зад теб. Обещавам.

Водата се стичаше по лицето й. Тя дълго го гледа, а после преглътна и кимна.

Крейн я обърна към сивия метален корпус на Базата и сложи дясната й ръка на най-долната скоба.

— Изкачвай обръчите един по един.

За миг Хюй остана неподвижна и той се запита дали страхът не я е парализирал. Но после, бавно и предпазливо, тя сложи лявата си ръка на следващата скоба, изпробва здравината й, надигна се и сложи левия си крак на по-горната.

— Точно така — насърчи я Крейн. — Браво.

Пионг преодоля още няколко обръча и той също започна да се катери. Металните скоби бяха студени и коварно хлъзгави. Мирисът на мръсна трюмна вода дразнеше ноздрите му.

Качваха се бавно. Мълчанието се нарушаваше само от сподавените стонове на Хюй. Бученето се усили и Крейн се осмели да погледне нагоре. От пробойната се лееха огромни стени от вода, извиваха се в спирали надолу. Отвсякъде се издигаше лека мъгла от ситни пръски. Осветена от слабите натриеви лампи, тя изглеждаше неземна и странна, коварно красива.

Кракът на Пионг се подхлъзна и обувката й мина в опасна близост до лицето му. Тя писна и се притисна до обръчите.

— Не мога. Не мога!

— Успокой се — каза Крейн. — Дишай дълбоко и бавно и не поглеждай надолу.

Хюй кимна, без да обръща глава, вкопчи се в скобите и продължи да се катери.

Вече бяха изминали десетина метра. Буйните потоци се засилваха и обливаха ръцете и лицата им. Крейн знаеше, че колкото повече се приближават до дупката, толкова по-силен ще става пороят.

След още една-две минути катерене Пионг спря. Беше се задъхала.

— Трябва да си почина.

— Добре. Хвани се здраво и се облегни на обръчите. Справяш се отлично. — Той тайно се зарадва на кратката почивка. Дишаше тежко и пръстите го боляха от стискането на студените метални скоби.

Предполагаше, че са пред Бариерата. Обшивката на Базата се простираше във всички посоки като огромна сива монолитна скала от метал. Крейн погледна надолу, между краката си. Правата линия скоби, които вече бяха изкачили, чезнеше в пръските вода и мъглата. Едва забеляза малката платформа, където бяха излезли — беше като точка под него. Още по-надолу, докъдето виждаше, морското дъно беше залято от неспокойния, бурен океан.

— Не те попитах нещо — изкрещя Крейн, за да надвика рева на водата.

— Какво? — Хюй не откъсваше очи от металните обръчи.

— Къде ще влезем отново в Базата?

— Не съм сигурна.

Дъхът му секна.

— На горните нива има един, може би два входни люка, но не знам на кои етажи са.

— Така ми се пада. — Той избърса очите си и изтръска водата от косата си.

Оставаха им още тридесетина метра. Крейн неспокойно погледна нагоре към повредената спица за налягането. Огромната хоризонтална тръба, почти закрита от водопадите, които се изливаха от разкъсаната обшивка, беше само два етажа над тях. Лавината вода беше толкова плътна, че Крейн не можеше да види дали е пробита и самата База. Погледът му проследи скобите нагоре. За щастие, те бяха закрепени с болтове близо до отвесния край на станцията, на разстояние от спицата. Въпреки това вълните черна морска вода обливаха обръчите над главите им.

Щеше да е дяволски трудно да се изкатерят.

Мускулите му започваха да се схващат. Ако веднага не започнеха да се катерят, нямаше да успеят.

— Хайде — извика Крейн.

Продължиха бавно нагоре. Силата на водата се увеличаваше. Проливният дъжд се сипеше върху тях почти хоризонтално и с нарастваща ожесточеност.

Крейн едва виждаше краката на Хюй сред пръските.

— Внимавай! — изкрещя той. — Дръж се здраво, преди да направиш следващата крачка!

Понечи да добави още нещо, но солената вода нахлу в устата му и той се закашля.

„Издърпай се. Опри се на крака. Протегни ръка към следващата скоба. Отново се издърпай“. Опита се да не мисли за нищо друго освен за катеренето, потопи се в ритъма му. Водата вече извираше право срещу него, пълнеше очите и ушите му, дърпаше пръстите му и се опитваше да го отскубне от скобите. Беше изгубил представа на каква височина са се покатерили и беше невъзможно да прецени, защото водата го обливаше, заслепяваше го и го смразяваше. Имаше чувството, че целият свят е вода. Главата му се замая.

Крейн се вкопчи в следващия обръч. Ръката му започна да се изплъзва и той се хвана по-здраво, извърна лице от водата, пое дълбоко дъх и се изтегли нагоре. „Трябва да сме срещу спицата — помисли си. — Пороят не може да продължи още дълго“.

Изведнъж се чу писък. Разнесе се точно над него, но бучащият рев на водата почти го заглуши. След миг нещо го удари силно по главата и раменете. Ударът беше толкова внезапен и неочакван, че Крейн едва не пусна скобата от изненада. На врата му увисна нещо, което се хвърляше и мяташе. Той стоеше заслепен, давеше се във водовъртежа, бореше се да се задържи за обръчите.

След това чу още един вик, този път в ухото си, и изведнъж всичко му стана ясно. Пионг се беше подхлъзнала и в отчаян опит да се спаси беше успяла да се вкопчи в него, преди да полети към бездната.

— Хюй! — изкрещя той.