Линкълн Чайлд
Границата Мохо (38)

ГЛАВА 37

На пода на декомпресионния терапевтичен комплекс бяха разхвърляни отломки — празни пожарогасители, опаковки от бинтове и ръкавици за еднократна употреба. Капитан Терънс Королис обиколи всичко внимателно и предпазливо като котарак.

Пред вратата стояха двама командоси в униформите на „Черни операции“ и не допускаха никого. Друг пазеше стаята с контролните уреди. Королис намери шефа им Уобърн в чакалнята до хипербаричната камера. Уобърн разговаряше с техник в бяла престилка. Вратата на камерата беше отворена. В горния й край се виждаха следи от пожара — стигаха до покрития с черни сажди таван.

Уобърн видя Королис, кимна на техника и последва капитана в контролната стая. Королис изчака, докато Уобърн затвори вратата, и попита:

— Каква е последната информация?

Въпреки че накуцваше, Уобърн имаше мускулесто тяло и отривисти движения на военен.

— Предпазните вериги са били умишлено изключени, сър.

— А вътрешните пръскачки? Пожарогасителната система?

— Деактивирани в източника.

— Някакви предположения как е избухнал пожарът?

Уобърн посочи с палец към прозореца за наблюдение и чакалнята.

— Компресорът, сър. Техникът смята, че някой го е пипал.

— Как?

— Трансформаторът е бил изключен, докато компресорът е работел на максимални обороти.

Королис бавно кимна.

— И го е претоварил.

— Компресорът е прегрял и после е избухнал в пламъци. Да, сър.

— Къде би могло да бъде извършено това?

— Зад декомпресионния комплекс има килер с материали за поддръжка, забутан между две научни лаборатории. Всичко може да е било направено там.

— Отнело ли е много време?

— Техникът каза, че ако човекът е знаел какво прави, е отнело най-много две-три минути.

Королис отново кимна. Човекът беше знаел какво прави, и още как. Знаел беше как да прогори вътрешния корпус на купола с лазерната резачка. Добрият саботьор е обучен как да руши и взривява.

За Королис нямаше тайни в този вид подготовка.

Той се обърна към Уобърн.

— Има ли камери, насочени към килера?

Уобърн поклати глава и стоманеносивата му коса заблестя на изкуствената светлина.

— Не, сър.

— Добре.

Королис спря и погледна през прозореца за наблюдение. Техникът беше влязъл в хипербаричната камера и не се виждаше. Освен командосите в черни униформи нямаше други свидетели.

Той отново се обърна към Уобърн.

— Носите ли го? — Въпреки че вратата беше затворена, капитанът говореше още по-тихо.

Уобърн го погледна и леко кимна. Лицето му беше безизразно.

— Някой видя ли ви да го внасяте?

— Само нашите хора, сър.

— Отлично.

Уобърн се наведе до командното табло, бръкна отдолу, извади тънко куфарче от черна армирана пластмаса и му го даде заедно с ключа.

— Искате ли да продължим с разследването, сър? — каза Уобърн. — Да разпитаме учените дали са видели нещо необичайно или някого?

— Не е необходимо. Благодаря. Аз ще поема нещата и ще докладвам за разкритията си на адмирала.

— Добре, сър. — Уобърн отривисто козирува.

Королис го погледна и стисна устни, а после също отдаде чест и бързо излезе.

Жилищното помещение на Королис се намираше в специална секция на единадесето ниво, запазена за военните офицери. Той влезе, внимателно затвори и заключи и отиде до бюрото. Каютата беше слабо осветена. Другите имаха снимки в рамки или нощни лампи, а Королис имаше монитори за наблюдение и секретни наръчници.

Сложи пластмасовото куфарче, което му беше дал Уобърн, на лакирания плот и го отключи. Дръпна ципа, бръкна вътре и извади преносим компютър, силно обгорен от едната страна.

Стаята се изпълни с парливата смрад на изгоряла електроника.

Королис се обърна към контролното табло и включи пречистващия въздуха филтър на максималната степен. След това седна пред бюрото и придърпа клавиатурата към себе си. Вкара парола, за да включи менюто на личния си компютър, и после въведе втора, много по-дълга, за да влезе в секретна зона във военната мрежа на Базата, достъпна единствено за него. Зареди програма, каквато използваха инженерите, занимаващи се с възстановяване на аудиозаписи, и операторите на подслушвателни устройства, отвори списък от файлове и прегледа заглавията им. Намери онзи, който търсеше, и го зареди в програмата. На екрана се появи сложна картина. Преобладаваше звуков сигнал, записан с малък микрофон.

Королис включи в компютъра слушалки, настрои спектралния филтър на програмата да премахне страничния шум, увеличи звука и щракна бутона за възпроизвеждане на записа.

В слушалките се чу гласът на Крейн — забележително ясен, като се имаше предвид разделителната способност на подслушвателното устройство.

„Преди да умре, Ашър откри нещо. Знам, защото ми се обади по телефона. Каза, че всичко е в преносимия компютър. Трябва да го взема и да разбера какво е открил. Той отчаяно искаше да ми каже нещо, преди да издъхне. Повтаряше едно и също — пио.“

След това се чу друг глас. Звуковият анализатор на програмата го разпозна като гласа на Хюй Пионг. Лицето на Королис помръкна.

„Тайната е в компютъра му“ — продължи Крейн.

Королис щракна „мишката“ и спря записа, после затвори файла и излезе от програмата.

Стана и занесе повредения компютър на Ашър в отсрещния ъгъл на стаята, където имаше сив шкаф. Наведе се, щракна закопчалките, отвори го и извади обемист предмет — дегаусиращ магнит.

След това още веднъж провери дали вратата на каютата му е заключена и бавно и целенасочено, като внимаваше да стои далеч от своя компютър, доближи магнита до лаптопа и го прокара два пъти над вътрешния твърд диск. Въпреки че дискът беше оцелял от огъня, процедурата щеше да го обърка до неузнаваемост.

Питър Крейн и Хюй Пионг бяха сериозна заплаха за сигурността и Королис не можеше да им има доверие. Тази стъпка беше само началото. И той много добре знаеше какво да направи по-нататък.