Линкълн Чайлд
Границата Мохо (29)

ГЛАВА 28

— Скруберите за пречистване от въглероден двуокис?

— Проверени.

— Сервоконтролерите и карданите?

— Проверени.

— Херметизация на преградата?

— Сто процента.

— Индикаторите за насочване по инерция?

— Зелени.

— Електромагнитният механизъм?

— На максимална степен.

— Сензорът за температурата?

— Проверен.

Томас Адкинсън се обърна към таблото с уредите и престана да слуша размяната на въпроси и отговори между лоцмана и инженера. Пултът му светеше в зелено. Прикрепените към долната част на Стъкленото топче роботизирани ръце бяха готови за работа.

Поредицата отекващи гърмежи извън корпуса беше спряла. Замени я слабо свистене. Входната плоскост отново беше запоена и всички следи от спойката се излъскваха. Ако някой новодошъл в Сондажния комплекс се разходеше около Топчето, щеше да види идеална гладка сфера без абсолютно никакъв признак, че вътре има трима души. Трима поставени изключително натясно и чувстващи се неудобно мъже.

Адкинсън се размърда неспокойно на малкия метален стол, опитваше се да си намери положение, в което да се чувства удобно през следващите двадесет и четири часа. Влизането и излизането от сферата отнемаше толкова много време — деветдесет минути подготовка за спускане и тридесет минути за изваждане след това — че екипажът трябваше да работи на три смени за максимална ефективност.

„Максимална ефективност, дрън-дрън“ — помисли Адкинсън. Господи, сигурно имаше по-лесен начин да си изкарва прехраната.

Комуникационната линия изчурулика.

— Стъклено топче Едно, говори Контрол на спускането — разнесе се безплътен глас от малкия високоговорител. — Какво е положението ви?

Лоцманът Гроув взе микрофона.

— Тук Стъклено топче Едно. Всички системи функционират.

— Прието.

За миг настъпи тишина, после се усети внезапно раздрусване. Сферата беше извадена от гнездото си и я придвижваха към шлюза. Последва усещане за уравновесяване и после за кратко рязко падане, когато скобите се отвориха и пуснаха кълбото в шлюза. Херметичните врати се затвориха с трясък. Като всички други звуци отвън, грохотът беше странно приглушен и отекваше по множество чудати начини.

Това се дължеше на необикновената конструкция на Стъкленото топче. Многопластовият външен корпус беше направен от титаниево-керамично-епоксиден карбид, а вътрешният — от армирана стомана. Двойните корпуси обаче бяха нещо обичайно за дълбоководните плавателни съдове. Сферата беше уникална с материала между двата корпуса. Адкинсън беше виждал чертежи и снимки. Там вътре имаше хиляди подпори — от единия корпус до другия, навсякъде подпори между подпори.

Проектантите на Стъкленото топче бяха почерпили вдъхновение от природата и за Адкинсън това беше най-странното. Той помисли, че се шегуват, когато му го обясниха. Невероятно сложното укрепване беше подсказано от кълвачите. Изглежда, мозъкът на всяка нормална птица, която непрекъснато чукаше по дърветата, за рекордно време би се превърнал в пихтия от ударите. Черепът на кълвача имаше два пласта с миниатюрни подпори между тях.

Адкинсън поклати глава. Кълвач. Господи. И все пак необходимостта да е затворен херметически в лъскавата метална топка се дължеше на високото налягане.

Налягането. Адкинсън положи усилия да не мисли за това.

— Стъклено топче Едно — изграчи комуникационната връзка, — говори Контрол на спускането. Излязохте от шлюза. Херметизацията е активирана.

— Прието — отговори Гроув, остави радиопредавателя и се обърна към инженера Хорст. — Какво е положението на Буболечката?

Хорст се беше навел над контролното табло, което се състоеше от три екрана, клавиатура и два малки гумени лоста.

— Скачва се.

Адкинсън го наблюдаваше лениво. Очите на Хорст бяха приковани в екраните. Там се виждаха три обекта, зеленикави изображения от сонар, по едно на всеки екран. Първият показваше Стъклено топче Едно, третият земекопната машина на тунела, а средният — океанския робот, известен като Буболечката. На борда имаше само една външна камера, предаваща в реално време, малка и безжична, с екран малко по-голям, отколкото на перископ — тя бе запазена за лоцмана.

— Скачвай — каза Хорст.

— Прието. — Гроув натисна няколко лоста на командния пулт и после завъртя голямо колело на деветдесет градуса по посока на часовниковата стрелка. — Изтласкването достигна седемдесет и пет процента.

От таблото му се чу чуруликане, последвано от тихо бръмчене, което сякаш се разнесе отвсякъде, без определен източник. Той почувства странно усещане в стомаха, когато сферата рязко потъна като балон, дръпнат внезапно за конеца.

— Пълно окачване — съобщи Хорст.

Гроув взе предавателя от подставката му.

— Контрол на спускането, тук Стъклено топче Едно, скачихме се с Буболечката. Спускаме се.

Хорст отново се залови с лостовете. Усети се още едно, по-леко дръпване надолу и после сферата започна плавно да се спуска към дъното на шахтата.

Адкинсън поклати глава. Колкото и странна да беше структурата на Стъкленото топче, методът на потапяне беше още по-необикновен. Той беше свикнал с подводниците и техните резервоари за баласт и подредени контролни уреди. Но на Топчето нямаше резервоари за баласт. Всякакви дупки във външната обшивка и дори малките илюминатори бяха изключени. Разполагаха с Буболечката, роботизирана дълбоководна капсула, която се намираше в тунела под тях, и се спускаха до мястото на копаенето. Капсулата беше свързана с Топчето със силно електромагнитно поле и когато потънеше, Буболечката повличаше надолу и сферата.

Преди потапянето барометричното равновесие на Топчето беше изравнено с това на Базата. И когато се отправеше към дъното на шахтата, магнитната връзка с Буболечката вършеше цялата работа. А щом стигнеше до края на тунела, Хорст, чиято задача беше да контролира Буболечката, просто прекъсваше магнитната връзка. Топчето отново се издигаше, търсеше барометрично равновесие с водата, докато не стигнеше до Базата, където се уравновесяваше и спираше.

Изглеждаше странно, но действаше безотказно по време на спусканията на все по-големи дълбочини. Дори имаше предпазен предупредителен механизъм. Ако Буболечката получеше механична повреда или имаше техническа неизправност, инженерът трябваше само преждевременно да прекъсне електромагнитната връзка и Топчето автоматично щеше да се издигне. На Адкинсън му беше неприятно да го признае, но системата беше гениална. Като се замислеше обаче, високото налягане не позволяваше друго решение. Отново налягането.

— Нула минус хиляда фута — съобщи Гроув.

— Електромагнитна връзка пет на пет — каза Хорст. Равномерна скорост на спускане.

Адкинсън облиза устни. Налягането не само ги принуждаваше да измислят нестандартни решения за работа на тази дълбочина, но и правеше самата операция бавна и мъчителна. Първо, тежката, автономна и неуязвима за нищо пробивна машина вкопаваше шахтата още двадесетина фута и оставяше морската вода да напълни уголемената дупка. След това укрепваха прясно изкопаната секция със стоманени обръчи, като използваха невероятно сложната и трудно управляема роботизирана ръка, прикрепена към долната част на Топчето. Адкинсън се занимаваше именно с това, както и с изсмукването на изкопаната тиня с вакуумно устройство и изхвърлянето й през широка тръба във входен канал в океанското дъно на стотина метра от Базата. Всичко трябваше да се извърши бързо и точно, инак камъните и утайката щяха да задръстят тръбата и, опазил Бог, да затрупат пробивната машина.

— Нула минус две хиляди фута — напевно докладва Гроув.

Разбира се, те бяха добре обучени и процесът бе твърде внимателно контролиран, за да се случи подобно нещо. Подготовката на Адкинсън, благодарение на някакво ексцентрично старче, беше особено трудна и мъчителна, неприятна и изтощителна.

В края на смяната им шахтата щеше да е станала по-дълбока със сто и няколко фута, право надолу под Базата, и здраво укрепена със стомана. И тъй като тунелът беше пълен с океанска вода, стоманените обръчи не бяха подложени на налягане.

За съжаление, същото не можеше да се каже за Топчето.

Адкинсън положи усилия да прекъсне тези мисли. Беше отегчен, това беше всичко. Мислите му често ставаха мрачни, докато се намираше на тази дълбочина. И атмосферата в Базата в момента не му помагаше. Някои хора се разболяваха, други се държаха като обезумели и се носеха слухове, че от тинята и скалите на шахтата от време на време се появяват много странни неща и се отправят към Стъклените топчета. Той неволно се запита дали по време на смяната му ще се покаже такова нещо. Обитателите на Базата ги наричаха „стражи“.

Но какво пазеха?

— Нула минус три хиляди фута — съобщи Гроув. Скоростта на спускане намаля.

Хорст се вгледа в екраните пред себе си.

— Буболечката забави скорост.

Гроув се намръщи.

— Нали не е като последния път?

„Последният път“ се отнасяше за мисията предишния ден, когато Буболечката необяснимо престана да реагира на командите в продължение на шестдесет секунди близо до най-ниската точка на шахтата. Адкинсън се зачуди кой идиот й е измислил този прякор. Буболечка навяваше представа за нещо малко и симпатично, но роботът изобщо не приличаше на буболечка и определено не беше симпатичен — беше си тромава чудовищна машина.

— Не, не е като последния път — отвърна инженерът. — Това е само температурен градиент. След една-две минути ще минем през него.

Адкинсън внимателно се премести на малката седалка и се помъчи да тласне мислите си в по-положителна посока. Днес беше нещо като празничен ден. През нощта пробивната машина беше проникнала през дъното на основния пласт — втория слой на земната кора. Те щяха първи да навлязат в океанския пласт — третата и най-дълбоката част на земната кора. Отдолу се намираше границата Мохо и онова, което ги чакаше там.

Адкинсън беше любопитен какво ще намерят. Знаеше само, че това е най-тънкият от трите слоя и най-малко проученият. В края на краищата дори океанският Сондажен проект не беше стигал толкова надълбоко. Не трябваше да забравя, че отиват там, където не е стъпвал човешки крак.

Той въздъхна, докато лениво си играеше със сложния пусков механизъм на роботизираната ръка, която, разбира се, се контролираше безжично, тъй като през обшивката на Топчето не проникваше хидравлика и електричество. Пътуването надолу щеше да мине много по-бързо, ако компанията беше по-интересна, но разговорът с Хорст и Гроув беше социалният еквивалент на гледане как изсъхва боя.

— Нула минус шест хиляди фута — каза Гроув.

„Майната ти“ — мрачно помисли Адкинсън.

Изминаха десет минути, през които тишината се нарушаваше само от обажданията по предавателя от Базата и неумолимото монотонно бръщолевене на Гроув. Адкинсън се оживи, когато най-после се приближиха до дъното на шахтата. Отново можеше да започне уморителната си работа — да получава полукръглите стоманени обръчи, спускани по кабел от станцията, да ги вкарва на местата им с безбройните малки лостове, контролиращи ръката на робота, и да ги заварява. Така времето щеше да мине бързо.

— Намали скоростта — заповяда Гроув.

— Слушам — отвърна Хорст и почука по малката клавиатура, прикрепена между лостовете. — Започваме плъзгане надолу.

Гроув взе предавателя.

— Контрол на спускането, говори Стъклено топче Едно. Приближаваме се към работния обект. Започваме разполагането на полезния товар.

— Прието, Стъклено топче Едно — обади се пискливият глас от високоговорителя. — Започва разполагане на полезния товар.

Гроув погледна Адкинсън. Това беше сигналът да се размърда. Адкинсън кимна и се залови да подготвя станцията си. Включи монитора на сонара на активен режим, за да наблюдава спускането на секциите на стоманената стена, внимателно хвана пусковия механизъм на автоматичната ръка, сви я, провери шестте малки лоста, които я контролираха, и започна да проверява изправността първо на големия мотор, а после и контролните уреди на малкото двигателно устройство.

Странно. Ръката реагираше мудно на движенията на пусковия механизъм.

Гласът на Гроув прекъсна мислите му.

— Спряхме — каза лоцманът и се обърна към Хорст. Какво става?

— Не знам. — Инженерът почука по клавиатурата си и погледна единия екран.

— Има ли предупреждение за опасна близост до пробивната машина?

— Не — отвърна Хорст. — Машината започна да работи по график и вече е изкопала четири фута.

— Тогава защо Буболечката спря?

— Нямам представа. Пръстите на Хорст летяха по клавиатурата. — Реагира на командите само от време на време.

— Господи. Само това ни липсваше. — Гроув удари с юмрук по преградата.

Лоцманът беше поносим, когато нещата вървяха добре, но ако станеше засечка, се превръщаше в непоносим досадник. Адкинсън силно се надяваше, че смяната им няма да бъде записана в книгите за рекорди.

— Можеш ли да увеличиш мощността? — попита Гроув.

— Вече е на максимума.

— По дяволите, по-добре.

— Ето — каза Хорст. — Отново се движи.

— Така повече ми харесва — отвърна Гроув. Тонът му пак беше нормален. — Хайде, Адкинсън, приготви се да…

— Мамка му! — възкликна Хорст. Внезапната тревога в гласа му накара Адкинсън да изтръпне от страх. Издига се!

— Кое? — попита Гроув.

— Буболечката. Вече не се спуска, а идва към нас!

Адкинсън се обърна към централния екран на инженера и през зеленикавия оттенък на сонара видя, че роботът се движи нагоре и сякаш увеличава скоростта си.

— Спри го! — извика Гроув. — Изключи го!

Хорст отчаяно тракаше по клавиатурата.

И после изведнъж се разнесе пронизителен сигнал за тревога.

— Предупреждение за сблъсък — каза безплътен женски глас. — Предупреждение за сблъсък.

— Нищо не става — изкрещя Хорст. — На седемдесет фута е и се приближава.

Стомахът на Адкинсън отново се сви от страх. Ако Буболечката ги блъснеше и повредеше външната част на Топчето, сложната мрежа от подпори, поддържаща структурната цялост, можеше да се наруши.

Той изведнъж се паникьоса и се заобръща наляво и надясно, свиваше и отпускаше пръсти и трескаво търсеше решение.

— Отменям мисията! — извика Гроув. — Хорст, прекъсни електромагнитната връзка. Отправяме се към повърхността.

— Прекъсната е, но въпреки това Буболечката се приближава. Сега е на петдесет фута и идва бързо!

— По дяволите! — Гроув грабна предавателя. — Контрол на спускането, говори Стъклено топче Едно. Прекратяваме мисията и се връщаме.

— Топче Едно, повтори! — изпращя предавателят.

— Буболечката се повреди. Извършваме аварийно издигане.

Адкинсън се хвана за седалката, отчаяно се мъчеше да се овладее. Имаше чувството, че се издигат болезнено бавно. Очите му се стрелкаха към екраните на Хорст. „По-бързо, мамка му, по-бързо.“

— Предстои сблъсък — съобщи мекият като коприна женски глас. — Предстои сблъсък.

— Двадесет фута! — изпищя Хорст. — О, Боже.

— Пригответе се за сблъсък! — изкрещя Гроув.

Адкинсън се хвърли върху командното си табло, вкопчи се в армираната преграда и стисна зъби. За един странен миг му се стори, че всички влудяващи звуци в сферата — воят на предупреждението за опасна близост и безумните викове на Гроув, са заглушени от продължителната агония на очакването. След това отдолу се разнесе силен трясък. Топчето се разтресе, люшна се, заскърца и застърга и после внезапно, стремително и неконтролируемо полетя нагоре. Адкинсън силно удари главата си в пода и пред очите му падна мрак.