Линкълн Чайлд
Границата Мохо (32)

ГЛАВА 31

За разлика от просторния Медицински комплекс горе, временният лазарет на четвъртата палуба беше малък и напомни на Крейн за миниатюрната ниша в подводницата „Спектър“, където беше работил близо година. Въпреки малките си размери в момента лазаретът беше отчайващо пуст. Крейн очакваше, че ще настани там тримата мъже от Стъклено топче Едно, но от екипажа не беше останало почти нищо. Сферата беше запечатана в дебела пластмасова обвивка и прибрана в шкаф с ниска температура, за да бъде анализирана по-късно.

Той въздъхна и се обърна към Бишоп.

— Благодаря, че слезе. Съжалявам, че ти изгубих времето.

— Не бъди глупав.

— Познаваше ли някого от тримата?

— Хорст. Имаше проблем със съня и временно спиране на дишането и два пъти дойде на консултация.

— Аз така и нямах възможност да се запозная с тях.

Крейн поклати глава.

— Не се самонаказвай, Питър. Вината не е твоя.

— Знам, но се чувствам безпомощен. Такава трагична и напразна загуба.

Тежеше му не само смъртта на тримата, но и фактът, че не бележи никакъв напредък. Бяха направили почти всички известни изследвания — сканиране с компютърен томограф, ядреномагнитен резонанс, електрокардиограми и пълна кръвна картина, но не бяха открили нищо. Всяка нова теория и обещаваща посока на анализ бяха довели до задънена улица. Нищо не се връзваше. Крейн спазваше всички правила на диагностиката, но въпреки това проблемът оставаше нерешен. Имаше чувството, че ненормалното положение в Базата излиза извън познатите граници на медицинската наука.

Размърда се неспокойно и смени темата на разговора.

— Как вървят нещата горе? Тук съм толкова зает, че не ми остана време да проверя какво е състоянието на пациентите ти.

— През последните двадесет и четири часа има два нови случая. Единият се оплаква от силно чувство за гадене, а другият е получил аритмия.

— Сложи ли му холтер?

— Да, за едно денонощие. И готвачът Лусо отново изпадна в пристъп, този път по-лош.

— Прие ли го за лечение?

Бишоп кимна.

— Горе-долу това е всичко. Всъщност напоследък Роджър има повече работа от мен.

— Защо?

— Седем-осем души ходиха при него. Оплакваха се от общи психични смущения.

— Какви?

— Обичайните. Проблеми със съсредоточаването, краткотрайна загуба на паметта, промяна на личността. Роджър смята, че са локализирани изблици на натрупан стрес.

— Разбирам. — Крейн се колебаеше дали да оспори мнението му без още изследвания. Опитът му на подводници „стелт“ и работата с мъже и жени под постоянно напрежение не водеше към такова заключение. Освен това по време на прегледите преди влизането в Базата сигурно бяха отстранени всички съмнителни личности. — Разкажи ми нещо повече за случая с промените в характера.

— Един от библиотекарите в мултимедийния център. Саможив, затворен и стеснителен човек, но снощи се сбил два пъти на Таймс Скуеър. Бил пиян и агресивен и крещял нецензурни думи.

— Много интересно.

— Защо?

— Защото пациент от секретната зона показва подобни промени в личността. — Крейн млъкна и се замисли, — Изглежда, броят на психичните случаи започва да превишава физиологичните.

— Е, и? — Бишоп очевидно не беше убедена. — Всички ли полудяваме?

— Не, но може би това е общият фактор, който търсим. — Той се поколеба, преди да продължи. — Чувала ли си историята на Финеас Гейдж?

— Звучи като творба на Натаниъл Хоторн.

— Истинска е. През 1848 година Финеас П. Гейдж бил отговорник на екип каменари, който прокарвал релсов път за железопътна компания във Вермонт. Веднъж станала случайна експлозия. Взривната вълна вкарала в главата му железен прът, дълъг метър и двадесет, тежък седем-осем килограма и с диаметър почти три сантиметра.

Бишоп направи гримаса.

— Какъв ужасен начин да си отидеш от този свят.

— Точно това е интересното. Той не умрял. Дори не изпаднал в безсъзнание въпреки факта, че прътът унищожил по-голямата част от челните дялове на мозъка му. След няколко месеца дори се върнал на работа. Само че не бил същият като преди. Преди злополуката Гейдж бил работлив, приветлив, учтив, пестелив и вещ по деловите въпроси, но след това станал груб, лекомислен, нетърпелив, развратен и неспособен да носи отговорност.

— Като някои от първите пациенти, претърпели радикална резекция^[1].

— Точно така. Гейдж е първият, доказал връзката между челния дял на мозъка и човешката личност.

— За какво намекваш?

— Не съм сигурен, но започвам да се питам дали проблемът ни тук не е неврологичен. Докараха ли електроенцефалографа?

— Да, сутринта. И вдигнаха страхотна олелия, защото заел половината Корито.

— Да го използваме тогава. Искам да направя електроенцефалограми на пет-шест от най-сериозните случаи. Симптоматичният комплекс няма значение. Всъщност ще смесим психичното с физиологичното. — Крейн се протегна и разтри кръста си. — Пие ми се кафе. А на теб?

— Разбира се. Ако нямаш нищо против да ми донесеш. — Тя се намръщи и посочи с палец към вратата.

— А, да. — Той беше забравил за морския пехотинец, поставен на пост пред временния лазарет. По заповед на Спартан мъжът беше придружил Бишоп до класифицираната секция и щеше да я придружава всеки път, когато излезеше от стаята. Тя очевидно не беше доволна, че има детегледач. — Ей сега ще се върна.

Крейн излезе от лазарета, кимна на командоса и тръгна по коридора. Все още се чувстваше странно, че има почти неограничен достъп до цялата База. Въпреки че оставаха множество затворени врати, през които средното му ниво до класифицирана информация не му позволяваше да влиза, по време на медицинските прегледи през последните двадесет и четири часа се беше нагледал на достатъчно лаборатории, технически средства, кабинети, жилищни помещения на екипажа и работилници.

Същото се отнасяше и за местата за почивка. Кафенето на четвърта палуба и масите и столовете стигаха само за десетина души. Крейн обаче установи, че печеното месо е хубаво като онова, което поднасяха в кафенето на Таймс Скуеър.

Влезе, отиде до бара и поръча, благодари на жената, сложи малко мляко само на своето кафе, защото Бишоп обичаше нейното черно, и тръгна към вратата, но звукът на повишени гласове го накара да спре.

Около маса в отсрещния ъгъл на кафенето седяха няколко мъже с различни професии — двама в задължителните бели престилки на учени, третият в работен комбинезон на техник и четвъртият в униформа на офицер с нисък ранг. Бяха доближили глави и тихо разговаряха, когато Крейн влезе. Той не им обърна внимание и предположи, че обсъждат трагедията със Стъклено топче Едно, но за краткото време, докато поръчваше кафетата, разговорът очевидно беше прераснал в спор.

— Откъде знаеш? — попита по-високият учен. — Това е изключителна възможност за човечеството, най-важното откритие, правено досега. Окончателното доказателство, че не сме сами във вселената. Не можеш да го пренебрегнеш и да заровиш главата си в пясъка.

— Знам какво видях — троснато отвърна техникът. И какво чух. Хората говорят, че не трябва да го намираме.

Ученият се изсмя подигравателно.

— Не трябва да го намираме?

— Да. Станало е случайно. Още е рано.

— Ако ние не го извадим, ще го направи някой друг кресна офицерът. — Нима искаш китайците първи да пипнат технологията и да я превърнат в оръжие?

— Каква технология, по дяволите? — отново повиши тон техникът. — Никой няма абсолютно никаква представа какво има там долу!

— Господи, Чъки, говори по-тихо — каза вторият учен и нервно разбърка кафето си.

— Аз работя със стражите — рече първият учен. — Знам на какво са способни. Това може би е единственият шанс да общуваме с друга форма на живот!

— А аз току-що приключих с опаковането на останките на Стъклено топче Едно — сопна се Чъки. — Вижте какво стана. Сферата е смачкана до неузнаваемост. Трима от приятелите ми са мъртви. Казвам ви, не сме готови за това. Работим върху неща, които не разбираме.

— Случилото се със Стъклено топче Едно е ужасно — каза първият учен — и има за какво да скърбим. Но не позволявайте на скръбта да ви заслепи и да не видите по-важния въпрос — защо сме тук долу. Без риск няма напредък. Посетителите очевидно искат да ни помогнат. Могат да ни научат на толкова много неща.

— Откъде знаеш, че искат да ни научат на нещо? — попита техникът.

— Ако видиш колко красиви са маркерите.

— И какво от това? И черната пантера е красива, до момента, в който те разкъса.

Ученият го погледна пренебрежително.

— Сравнението е неуместно.

— Да бе! Предполагаш, че те са дружелюбно настроени. Мислиш, че знаеш всичко. Нека да ти кажа нещо. Природата не е дружелюбна. Собствената ни планета е пълна с форми на живот, които се опитват да се убият една друга! — Чъки отново повиши тон.

— Не обвинявай други за недостатъците на нашата планета — каза първият учен.

— Може би те са заровили такива неща на планетите в цялата вселена. — Чъки пребледня и ръцете му се разтрепериха. — Ние ги разкриваме и те изпращат сигнал до господарите си, които ще дойдат и ще ни унищожат. Много ефикасна система за премахване на потенциални конкуренти.

Вторият учен поклати глава.

— Не мислиш ли, че изпадаш в параноя?

— Параноя? Тогава ти ни обясни какво става тук! Злополуките? Проблемите, за които никой не иска да говори? — развика се техникът.

— Успокой се — изръмжа сержантът.

Чъки скочи и блъсна стола си назад.

— Защо хората умират? Защо се разболяват? Защо аз се разболявам? Защо с главата ми нещо не е наред.

Крейн тъкмо се готвеше да се приближи до тях и да се намеси, когато техникът изведнъж млъкна, дръпна напред стола си и отново седна. Дишаше тежко. Офицерът сложи ръка на рамото му, за да го укроти.

В кафенето беше влязъл Королис, придружен от двама военни в черни униформи и ботуши.

За миг настъпи тишина. Чуваше се само затрудненото дишане на Чъки.

Королис насочи светлите си разногледи очи към Крейн и на лицето му се изписа неодобрение. След това прикова вниманието си към малката група около масата, като се вторачваше във всеки, сякаш се опитваше да ги запомни. И после, бавно и целенасочено, се обърна и излезе, без да пророни дума.