Линкълн Чайлд
Границата Мохо (36)

ГЛАВА 35

Последния път, когато бе слизал на седма палуба — преди по-малко от пет часа, — научното ниво беше в обичайното си състояние на дисциплинирано оживление. Но когато сега излезе от асансьора, Крейн неочаквано се озова сред хаос. Алармите свиреха пронизително. Чуваха се викове, ридания и писъци. Покрай него тичаха морски пехотинци, техници, лаборанти и учени. Всъщност цареше истинска паника.

Той спря един работник от поддръжката, облечен в задължителния оранжев комбинезон.

— Какво става?

— Пожар — задъхано отвърна мъжът.

Обзе го внезапен страх. Като подводничар се беше научил да се страхува от пожара под водата.

— Къде?

— В хипербаричната камера — отговори работникът, издърпа ръката си и побягна.

Страховете на Крейн се засилиха. Колкото и опасни да бяха пожарите, възпламеняването на кислород беше нещо много по-страшно.

Ашър.

Той хукна по коридора.

Задъненият проход, водещ към декомпресионния комплекс, беше пълен с аварийни и спасителни екипи. Докато си пробиваше път през тълпата, Крейн усети парливия мирис на пушек.

— Аз съм лекар! — извика той, провря се през люка и нахлу в контролната стая. Тясното помещение беше претъпкано с персонал от охраната. Пред командното табло седеше Хопкинс, един от младите компютърни специалисти. Зад него стоеше Королис. Той погледна Крейн и без да пророни дума, отново се вторачи в Хопкинс.

— Какво се е случило? — обърна се Крейн към младия специалист.

— Не знам. — От челото на Хопкинс се лееше пот. Пръстите му бързо препускаха по уредите. — Бях в коридора на патологията, когато прозвуча сигналът за тревога.

— Кога стана това?

— Преди две-три минути.

Крейн си погледна часовника. Ашър му се беше обадил преди по-малко от пет минути.

— Повикахте ли медици?

— Да, сър.

Крейн надникна през стъклената преграда на хипербаричната камера. Към отсрещната страна на люка се извиси пламък.

„Господи! Камерата продължава да гори!“

— Защо не е задействана пожарогасителната система? — извика той.

— Не знам — повтори компютърният специалист, все още трескаво работеше с уредите. — Неизвестно защо основните и резервните системи за пръскане са претоварени и не реагират. В момента извършвам аварийна декомпресия.

— Не! — извика Крейн. — Камерата е под максимално налягане!

— Пръскачките не работят и това е единственият начин да отворим люка и да угасим пожара — обади се Королис.

Крейн го погледна гневно.

— Лично аз нагласих налягането на двеста килопаскала. Ако рязко го намалите, ще убиете Ашър.

— Той вече е мъртъв — сухо каза Королис.

Крейн отвори уста да го наругае, но се отказа. Независимо дали Королис имаше право, или не, те не можеха да оставят огъня да продължи да гори. Ако пламъците стигнеха до резервоарите с кислород, цялата База щеше да бъде застрашена. Нямаха друг избор. Крейн се обърна, ядосано и отчаяно удари с юмрук по напречната преграда и излезе в чакалнята.

Около входа на хипербаричната камера се бяха събрали спасителни екипи — подготвяха пожарогасители и си слагаха кислородни маски. Малкият високоговорител над стъклената преграда на контролната стая изпращя и се включи.

— Пълна декомпресия след петнадесет секунди — чу се развълнуваният глас на Хопкинс.

Спасителните екипи за последен път провериха екипировката си.

— Декомпресията завършена — съобщи Хопкинс. — Ключалките се отварят.

Електронните болтове изщракаха и вратата на камерата се отвори. В чакалнята мигновено нахлуха топлина и черен пушек. Разнесе се смрад на парлив дим и изгоряла плът. Крейн неволно се извърна. Очите му се напълниха със сълзи. Зад него се чуха забързани стъпки, заповеди и пронизителното носово съскане на пожарогасителите.

Той се обърна. Екипите бяха влезли в цилиндъра и черните талази пушек се смениха с гъстата мъгла на пожарогасителна смес. Крейн се вмъкна в камерата и разбута спасителите. И изведнъж спря.

Ашър лежеше на пода, свит около преносимия си компютър. Криптологът Марис лежеше до него. Двамата бяха пълзели по пода в опит да избегнат пламъците и дима, но напразно. Дрехите на Ашър висяха на овъглени дрипи, кожата му беше почерняла и се белеше. Гъстата му прошарена коса беше изгоряла, рунтавите му вежди бяха опърлени и бяха останали само малки черни кичури.

Крейн коленичи до него. Изглеждаше немислимо Ашър да е жив. От ушите му течеше кръв — единственият признак на движение. Баротравмата, внезапното понижаване на налягането, беше пробила средното му ухо. Това обаче беше най-малкото поражение. Рязката декомпресия сигурно беше предизвикала масивна газова емболия и бе превърнала кръвта му във въглерод. А вдишването на пушек и дълбоките изгаряния трета степен.

Крейн прехапа устни. Внезапността на трагедията, загубата на приятел и на човешки живот го поразиха, но донякъде се зарадва, че Ашър е мъртъв. Сериозните наранявания и емболията в кръвоносната система щяха да му причинят невъобразими болки.

Спасителните екипи започнаха да излизат, талазите мъгла се разсейваха. Отвсякъде капеше пожарогасителна смес. Крейн нежно сложи ръка на рамото на Ашър.

— Сбогом, Хауард.

Внезапно очите на главния учен се отвориха.

За миг Крейн помисли, че това е контракция на мускулите след смъртта, дължаща се на уникален енергиен източник, наречен аденозин трифосфат. Но после очите на Ашър се завъртяха и се спряха на него.

— Течности! — без да се обръща, извика Крейн на медиците. — Физиологичен разтвор! Веднага! И компреси с лед!

Бавно и мъчително Ашър вдигна изгорялата си почти до костта ръка, хвана Крейн за яката и го дръпна към себе си. Обгорените му почернели устни помръднаха и от тях излезе прозрачна течност.

— Не говори — тихо и утешително каза Крейн. — Лежи неподвижно. Ще те закараме в Медицинския комплекс и ще те настаним удобно.

Ашър обаче отказа да лежи неподвижно и вкопчи пръсти в ризата на Крейн.

— Пио — прошепна той.

До Ашър се приближи медик от спешното отделение и се залови да сваля овъглените дрехи и да приготвя интравенозната система. Друг се наведе над отпуснатото тяло на Марис.

— Успокой се — каза Крейн на Ашър. — След миг ще те изкараме оттук.

Ашър го стисна още по-силно, крайниците му започнаха да се гърчат конвулсивно.

— Пио…

Ашър въздъхна и потрепери. Очите му се изцъклиха и от обгорялото му гърло се чу клокочещ звук. Пръстите му се отпуснаха и ръката му се свлече на пода.