Линкълн Чайлд
Границата Мохо (16)

ГЛАВА 15

Робер Лусо се дръпна от индустриалната газова печка, свали шапката от главата си и избърса изпотеното си лице с хавлията, затъкната в колана му. Потеше се обилно, въпреки че в кухнята беше хладно. А от дежурството му беше изминал едва половин час. Денят явно щеше да е дълъг.

Погледна часовника на стената. Три и половина. Суетнята около сервирането на обяда беше приключила и в кухнята беше тихо. Тишината обаче беше относително понятие. Лусо отдавна беше разбрал, че работата тук е съвсем различна от тази в камбуза на самолетоносачите, да не говорим за кухните на сушата. В Базата нямаше определен график за хранене и хората влизаха и излизаха почти непрекъснато. Работеше се на три смени и Лусо често поднасяше на някого закуска в осем вечерта или обяд в два през нощта.

Отново избърса лицето си и пусна хавлията. Напоследък непрекъснато се потеше, и не само в кухнята. Беше забелязал и други неща. Ръцете му леко трепереха и сърцето му биеше по-бързо, отколкото му харесваше. И постоянно се чувстваше уморен, но когато легнеше да си почине, не можеше да заспи. Не знаеше кога започна всичко това, но знаеше, че състоянието му бавно, но сигурно се влошава.

Покрай него мина сладкарят Ал Танър, подсвиркваше си „Каква очарователна вечер“. На рамото си небрежно беше преметнал фунията за крем като току-що застреляна гъска.

— Здрасти, Лузо — подвикна той.

— Казвам се Лусо — измърмори Робер. В една изискана кухня хората би трябвало да знаят как да произнасят френските имена. А може би го дразнеха нарочно. Само главният готвач Рено произнасяше името му правилно, но пък той рядко благоволяваше да нарече някого по име. Предпочиташе да ги привиква безцеремонно с показалец.

Лусо въздъхна и отново се обърна към печката. Нямаше време да фантазира. В момента трябваше да приготви сос бешамел. Главният готвач Рено щеше да сервира агнешки котлети със сос морне за вечеря, а бешамелът беше в основата му. Разбира се, Лусо можеше да прави бешамел и със затворени очи, но по трудния начин беше научил, че готвенето е като да бягаш маратон. Спреш ли, всички те изпреварват, а ако се застоиш твърде дълго, става невъзможно да ги настигнеш.

„Изцеди лука, прибави запръжката от масло и брашно.“ Докато работеше, почувства, че сърцето му отново се разтупква, гърдите го стегнаха. Може би се разболяваше. Лусо обаче смяташе, че има по-логично обяснение за изпотените длани и безсънните нощи — безпокойството. Едно беше да работи на самолетоносач с огромни хангари и неизброими отекващи коридори. На станцията беше съвсем различно. По време на дългия процес на проверка и безкрайните събеседвания той не се беше замислял какъв ще е животът в „Буря в бездната“. Заплащането беше фантастично, а идеята, че ще участва в секретен авангарден проект, беше опияняваща. Лусо беше прекарал пет години във флота и готвеше за адмирали, затова предположи, че няма да е по-различно да работи под водата.

Оказа се обаче, че нищо не го беше подготвило за „Буря в бездната“.

„Господи, колко ми е горещо!“ Той бавно добави запръжката към сместа от мляко, мащерка, дафинов лист, масло и лук. Докато се беше навел над тенджерата и енергично бъркаше, за миг му се зави свят и се наложи да отстъпи назад и задъхано да си поеме въздух. Не му достигаше въздух, това беше проблемът. „Стегни се. Смяната ти току-що започна и имаш страшно много работа“.

Танър излезе от килера — носеше голям пакет брашно за сладкиши — и спря, като го видя.

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Робер.

Танър се отдалечи. Лусо отново избърса лицето си с хавлията и продължи да бърка соса. Ако спреше сега, запръжката щеше да загори и трябваше да започне отначало.

За съжаление Лусо не предполагаше, че слънчевата светлина и свежият солен морски въздух ще му липсват толкова много. И самолетоносачите поне се движеха. И през ум не му беше минавало, че ще изпитва клаустрофобия, но животът в метална кутия без изход и океанът над главата ти. След известно време това започваше да ти въздейства. Проектантите на „Буря в бездната“ бяха свършили гениална работа по миниатюризацията и отначало, докато готвеше на „Върха“, в камбуза на единадесето ниво, той не забеляза това. После обаче го преместиха в кухнята на седмо ниво, в „Средата“, където беше по-тясно. Щом станеше оживено, в камбуза се натъпкваха толкова хора, че човек не можеше да помръдне. И точно там от няколко дни Лусо се беше почувствал зле. Когато се събуди сутринта, първото, за което се сети, беше предстоящата навалица по обяд. И веднага започна да се облива в пот, още на проклетата койка. Стисна здраво дръжката от неръждаема стомана на печката и в същия миг стомахът му се сви от спазъм. Отново му се зави свят и Робер обезпокоено разтърси глава, за да прогони усещането. Може би наистина се разболяваше. Вероятно от грип. Когато смяната му свършеше, щеше да се отбие в Медицинския комплекс. Независимо дали ставаше въпрос за заболяване, или нерви, там щяха да му помогнат.

Той с усилие продължи да бърка запръжката, като внимателно я дръпна от котлона и се опита да се съсредоточи, докато проверяваше гъстотата, цвета и аромата на соса. Забеляза „куриер“ — един от работниците, зачислени на „Дъното“, трапезарията в най-долната част на Базата. Човекът носеше висока купчина готови ястия. На „Дъното“ имаше малък камбуз и там често използваха куриери — те работеха и живееха в секретната част на „Буря в бездната“ и имаха необходимото ниво на достъп, за да носят готова храна в „Средата“ и на по-долните палуби.

И нещо друго притесняваше Лусо. Мерките за сигурност. Това беше по-очебийно долу, отколкото на „Върха“. Той винаги различаваше онези, които работеха в секретните зони. Те се събираха на маса отделно от другите, доближаваха глави и разговаряха тихо. Защо една научна експедиция трябваше да е толкова потайна? Поради цялата тази загадъчност Лусо нямаше представа каква е целта на мисията им, нито дали е постигнат някакъв напредък, и още по-малко — кога ще се измъкне оттук и ще се върне у дома.

„У дома.“

Изведнъж го завладя друга вълна на замайване, много по-силна от предишните. Той се олюля и отново се хвана за дръжката на печката. Това не беше нервен пристъп, а нещо друго, сериозно. Обзе го страх. Краката му се подкосиха.

Пак му се зави свят и изведнъж му причерня. Хората в кухнята прекъснаха работата си, оставиха ножовете, черпаците и дървените лъжици и се втренчиха в него. Някой му говореше, но звукът беше тих като шепот и Лусо не чуваше какво му казват. Протегна ръце, за да запази равновесие, но не можа да стигне тежката тенджера, пълна с бешамел, и се подхлъзна. Не усещаше нищо. Отново му се зави свят, още по-силно, и към ноздрите му се надигна неприятна миризма — на опърлено и на прегоряло ядене. Лусо се запита дали не халюцинира. Другите вече тичаха към него. Зрението му продължаваше да се замъглява. Той погледна надолу и учудено забеляза, че ръката му е блъснала бешамела и е паднала върху горящия котлон. Сини пламъци ближеха пръстите му, но той не чувстваше нищо. Заля го още една, последна вълна на световъртеж и после като одеяло го обви странен мрак. Стори му се напълно естествено да се отпусне на пода и да се отдаде на безпаметни сънища.