Линкълн Чайлд
Границата Мохо (14)

ГЛАВА 13

Архипелагът Свети Килда се намира в крайните предели на Шотландия, отвъд Скай и Хебридите, и дори малката разпокъсана верига от острови, известни като Седемте сестри. Свети Килда е най-отдалечената част на Британските острови и представлява назъбени скалисти хълмове от кафяв камък, борещи се да се издигнат над морската пяна, мрачно, неприветливо и сурово място.

На Хирта, най-западната точка на сушата, на триста метра над бурния Атлантически океан, се издига гранитна скала. На върха се извисява дългият сив замък Гримолд, древен и несиметрично разположен манастир, кален от климатичните условия и атаките с катапулти. Замъкът е построен през тринадесети век от монашески орден, търсещ избавление от гоненията и нарастващата секуларизация в Европа. В продължение на много десетилетия в ордена се включвали и други монаси — картузианци и бенедиктинци, решили да намерят отдалечено място за богослужения и духовно съзерцание и да избягат от разгулния живот в английските манастири. Обогатена от личните дарения на новите членове, библиотеката в замъка Гримолд се разраснала и се превърнала в една от най-големите монашески сбирки в Европа.

В подножието на манастира живеели малко хора. Изкарвали си прехраната предимно с риболов и с обслужване на малкото земни потребности на монасите. Славата на манастира се разпространявала и там намирали убежище нови послушници и странници, В разцвета на средновековния манастир от него излизал път на поклонници, минавал през тревистия двор и през портите и после се виел надолу по скалите към малкото село и протока към Хебридите.

В днешно време пътят на пилигримите вече не съществува. Само тук-там се виждат грамади камъни, извисяващи се над мрачния скалист пейзаж. Селцето е обезлюдяло преди векове. Останал е само манастирът. Мрачната му, обветрена от бурите фасада е обърната право на запад, към студения Атлантически океан.

До дългата дървена маса в главната библиотека седеше посетител. Беше си сложил бели памучни ръкавици и бавно прелистваше страниците от тънък пергамент на голяма стара книга, сложена върху ленено платно. Във въздуха се въртяха прашинки и осветлението беше слабо, затова той присвиваше очи, за да разчете думите. До лакътя му имаше куп други текстове — илюстрирани ръкописи, древни и старопечатни трактати, подвързани с кожа. На всеки час идваше монах и взимаше книгите, които мъжът беше прегледал, донасяше други, казваше една-две думи и после се оттегляше. От време на време гостът спираше да чете и записваше нещо в тетрадката си, но докато денят преваляше, паузите ставаха все по-кратки и редки.

Късно следобед в библиотеката влезе друг монах. И той носеше книги и като останалите членове на ордена беше облечен в обикновено расо, завързано с бяло въже. Беше обаче по-възрастен от другите и вървеше почти като старец.

Мина по централната пътека, приближи се до масата на посетителя и внимателно остави древните писания върху бялото ленено платно.

— Dominus Vobiscum^[1] — усмихна се монахът. Гостът стана.

— Et cum spiritu tuo^[2].

— Моля, седнете. Ето ръкописите, които поискахте.

— Много сте любезен.

— Удоволствието е наше. Уви, напоследък тук рядко идват учени. Изглежда, материалните блага са станали по-важни от научната просветеност.

Посетителят се усмихна.

— Или търсенето на истината.

— Това често е едно и също. Добре го казахте. — Монахът извади меко платно от гънките на расото си и с обич изчисти от праха древните книги. — Вие сте Логан, нали? Доктор Джереми Логан, Кралски професор по средновековна история от Йейл?

Мъжът го погледна.

— Да, аз съм доктор Логан, но в момента съм в творчески отпуск.

— Моля ви, не мислете, че любопитствам, сине мой. Аз съм отец Бронуин, игуменът на манастира Гримолд. — Той седна в отсрещния край на масата и въздъхна. В много отношения работата ми е уморителна. Човек би помислил, че такъв древен манастир не е подвластен на вътрешна бюрокрация и дребни несгоди, но истината е точно обратното. И сме толкова отдалечени от населените места и животът ни е тъй прост и скромен, че до портите ни рядко идват нови послушници. Броят ни е намалял наполовина в сравнение с преди петдесет години. — Игуменът отново въздъхна. — Но в длъжността, която заемам, има и известна утеха. Така например аз се занимавам с всички библиотечни въпроси, а както знаете, библиотеката в замъка Гримолд е единственото ни и най-ценно притежание. Господ да ми прости за хвалбата.

Логан се усмихна.

— Затова естествено ми съобщават кой влиза и излиза от манастира, особено за хора с блестящи препоръки, хора като вас. Препоръчителните ви писма са наистина внушителни.

Доктор Логан наклони глава на една страна.

— Освен молбата ви да посетите нашата библиотека забелязах и включен маршрут.

— Да, недоглеждане от моя страна. Правя проучване в Оксфорд и трябваше бързо да замина. Боя се, че документите ми са се разбъркали. Не се опитвах да се изтъквам.

— Разбира се, че не. Не исках да кажа това, но се изненадах какви места сте посетили по време на кратката си творческа почивка. Например крепостта „Свети Урик“. В Нюфаундланд е, нали?

— На крайбрежието, на юг от Батъл Харбър.

— И следващата ви спирка. Манастирът Рот.

Доктор Логан кимна.

— Чувал съм и за него. Кейп Фарвъл, Гренландия. Отдалечено място като нашето.

— Но имат стара и изключително богата библиотека, особено в областта на местната история.

— Убеден съм. — Отец Бронуин се наведе напред. Дано ми простите за фамилиарността, доктор Логан, но както споменах, тук рядко идват гости и способностите ми да различавам социалните нюанси за жалост са закърнели. Най-изненадващото в посещенията ви е темпото. Библиотеките на онези места са огромни и са нужни седмици, за да прочетете всичко там. И във всяка се влиза трудно и се изискват много време и пари. Според маршрута ви обаче днес е едва третият ден от пътуването ви. Какво търсите, че налага такава бързина, разходи и труд от ваша страна, доктор Логан?

Ученият погледна игумена, а после се прокашля и наведе глава.

— Казах ви, включването на разписанието сред документите, които ви изпратих, беше недоглеждане.

Отец Бронуин се облегна назад.

— Да, разбира се. Аз просто съм стар и любопитен, не исках да си пъхам носа във вашите работи. — Свали очилата си, вдигна края на расото си, избърса стъклата и пак ги намести на носа си, а после сложи ръка върху древните, подвързани с телешка кожа томове, които беше донесъл. — Това са книгите, които поискахте. „Светски анекдоти“ от магистър Бийтън, около 1448 година, „Разни хроники и разкази“ от Колкухун от стотина години по-късно и, разбира се, „Полиграфия“ от Тритемий. — Игуменът леко потрепери, докато произнасяше последното заглавие.

— Благодаря, отче — отвърна Логан.

Бронуин стана и се сбогува.

Час по-късно първият монах се върна, взе ръкописите и старопечатните издания и прие писмената молба на Логан за още книги. Донесе ги след няколко минути и ги сложи върху чистото ленено платно.

Ученият премести книгите една по една пред себе си и започна да ги прелиства. Първата беше на средновековен английски, втората на местния диалект, а третата — лош превод на гръцко разговорно наречие. Никой от езиците не затрудни Логан. Той прочете с лекота страниците, но постепенно го обзе униние. Отмести настрана и последната книга, примига и разтри врата си. Трите дни изтощително пътуване до забравени от Бога места и трите нощи спане в студени стаи с още по-студени каменни стени започваха да му се отразяват. Той огледа солидно построената библиотека с римски сводест таван и тесни прозорци с грубовати, но очарователни стъклописи. Светлината на късния следобед проникваше косо през тях и изпъстряше стаята с мозайка от цветове. Според обичая монасите щяха да го приютят за нощта, пък и в радиус от много мили нямаше хотел, нито път, по който да замине. Сутринта нает риболовен траулер щеше да го върне в цивилизацията и после какво? Логан потиснато осъзна, че не знае къде да отиде.

Някой се прокашля в тишината. Доктор Логан се обърна и видя игумена. Отец Бронуин беше хванал ръце зад гърба си, гледаше го и се усмихваше добродушно.

— Не ви ли провървя? — тихо попита той.

Ученият поклати глава.

Игуменът се приближи до него.

— Бих искал да ми позволите да ви помогна, сине мой. Не знам какво търсите, но очевидно е нещо много важно, поне за вас. Аз може и да съм любопитен стар глупак, но съм от изповеднически орден. Умея да пазя поверените ми тайни. Нека ви помогна. Кажете ми какво търсите.

Логан се поколеба. Възложителят беше подчертал необходимостта от пълна дискретност. Но каква полза от дискретност, когато няма за какво да си дискретен? Той беше посетил три хранилища на ценни познания и няколко други с по-малко значение, без да има ясна представа какво търси. Все едно искаше да намери игла в копа сено. Не беше учудващо, че не откри нищо.

Логан внимателно погледна монаха.

— Търся местни разкази на очевидци за едно събитие.

— Разбирам. Какво събитие?

— Не знам.

Бронуин учудено повдигна вежди.

— Така ли? Това усложнява нещата.

— Знам само, че събитието е достатъчно значимо и необикновено, за да бъде записано в исторически или църковен текст.

Игуменът бавно заобиколи масата и седна, без да изпуска учения от поглед.

— Необикновено събитие. Какво? Чудо?

— Възможно е. — Логан отново се поколеба. — Но според мен чудото може да няма божествен произход.

— Или с други думи, произходът може да е сатанински.

Ученият кимна. Бронуин въздъхна.

— Това ли е цялата информация, с която разполагате?

— Не съвсем. Знам също периода и приблизителното място.

— Моля, продължете.

— Събитието се е случило преди около шестстотин години. И е станало там. — Той вдигна ръка и посочи към северозападната стена на библиотеката.

Игуменът видимо се стресна.

— Над водата?

— Да. Може би са го видели местни рибари, отдалечили се от брега. Или, ако денят е бил ясен, може да го е наблюдавал някой, който се е разхождал по скалите на брега.

Бронуин понечи да каже нещо, но после се отказа, сякаш промени решението си.

— Другите две манастирски библиотеки, които сте посетили, също се намират на брега, нали? И гледат към Северния Атлантически океан като нашия замък Гримолд.

Логан се замисли, после едва забележимо кимна.

Игуменът дълго мълча. Гледаше някъде покрай учения, Очите му се премрежиха, сякаш виждаха нещо далечно или вероятно отдавна отминало. Монахът отново влезе, взе няколко книги и после безшумно излезе. В прашната стара стая настъпи напрегнато мълчание.

Накрая Бронуин стана.

— Моля, почакайте. Ей сега ще се върна.

Логан не мръдна от мястото си. След десетина минути отецът отново дойде — внимателно носеше нещо с две ръце. Обемист правоъгълен предмет, увит в груб черен плат. Сложи го на масата и внимателно дръпна плата. Отдолу имаше оловна кутия, инкрустирана със златни и сребърни листа. Игуменът извади ключ от връвта на врата си и отвори кутията.

— Ти беше откровен с мен, сине мой, затова и аз ще те възнаградя със същото. Съдържанието на тази кутия от векове е останало една от най-големите тайни в замъка Гримолд. Отначало монасите смятали, че е много опасно да притежават писмен документ за събитието, разказано тук. По-късно, когато митът и легендата не били забравени, разказът станал твърде ценен и противоречив, за да бъде показан на някого. Аз обаче мисля, че мога да ви имам доверие, доктор Логан, макар и само за няколко минути. — Той бавно бутна кутията към учения. — Надявам се, че нямате нищо против, ако остана тук, докато го четете. Не мога да си позволя да изпусна документа от поглед. Положил съм клетва, когато ме избраха за игумен на манастира.

Логан не отвори веднага кутията, а се вторачи в златните и сребърни фигури, украсяващи капака. Въпреки нетърпението си се колебаеше.

— Има ли нещо, което трябва да знам, преди да започна? Нещо, което искате да ми кажете?

— Мисля, че това е достатъчно красноречиво. — Лицето на отец Бронуин се разтегли в усмивка — не точно мрачна, но не и съвсем приветлива. — Сигурно знаете легендата „Тук има чудовища“, доктор Логан?

— Да.

— Може да я намерите в белите петна на океаните в старите карти. — Игуменът млъкна и после съвсем леко и бавно потупа кутията. — Прочетете го внимателно, доктор Логан. Аз не се паля лесно, освен може би, когато отец Фредерик слага виното, но бих се обзаложил, че въпросният ужасяващ израз е произлязъл от този разказ.