Линкълн Чайлд
Границата Мохо (10)

ГЛАВА 9

Крейн отмести поглед от дигиталния джобен компютър, на който пишеше бележки, и попита:

— Това ли е всичко? Само болки в краката?

Мъжът в болничното легло кимна. Дори под чаршафите личеше, че е висок и строен. Цветът на кожата му беше нормален, очите му бяха ясни.

— Колко силна е болката по скала от едно до десет? Човекът се замисли.

— Зависи. Бих казал около шест. Понякога е малко по-силна.

Крейн записа в джобния компютър „нефибрилна миаглия“^[1]. Изглеждаше невъзможно пациентът да е получил лек удар преди два дни. Беше твърде млад, а и изследванията не показваха, че се е случило това. Имаше само първоначалните оплаквания — частична парализа и неясен говор.

— Благодаря — каза Крейн и затвори джобния компютър. — Ще ви уведомя, ако имаме още въпроси.

И се отдалечи от леглото.

Медицинският комплекс на „Буря в бездната“ разполагаше с техника, на която би завидяла всяка средно голяма болница. Освен спешно отделение, хирургични зали и двадесет и четири стаи за пациенти имаше многобройни помещения за различните специалности, вариращи от радиография до кардиология. Работните площи и залите за съвещания се намираха в отделен комплекс. Крейн също получи малък, но добре обзаведен кабинет с лаборатория.

От всички оплаквания, описани от доктор Бишоп, само три бяха по-сериозни и изискваха болнично лечение. Крейн разговаря с двама пациенти — четиридесет и две годишен мъж, страдащ от чувство за гадене и диария, и предполагаема жертва на сърдечен удар — и реши, че не е необходимо да ги хоспитализират. Доктор Бишоп несъмнено ги държеше за наблюдение.

Обърна се и кимна на Бишоп, която стоеше до вратата.

— Няма симптоми за КИП — каза Крейн, когато излязоха в коридора.

— С изключение на първите прояви.

— Видели сте ги, нали?

— Да. Той очевидно имаше краткотраен исхемичен пристъп.

Крейн се поколеба. Бишоп не беше казала почти нищо по време на прегледа на двамата пациенти и враждебността й беше очевидна. Тя не искаше да поставят под съмнение диагнозата й. Крейн трябваше да се постарае да е по-тактичен.

— Има многобройни симптоми, които се проявяват по подобен начин — дипломатично започна той.

— Специализирала съм в сърдечносъдово отделение и съм виждала много пациенти, получили удар. Знам какво е КИП.

Крейн въздъхна. Отбранителната й позиция започваше да го дразни. Вярно, никой не обича натрапници и може би тя го възприемаше като такъв. Фактът обаче беше, че медицинският екип бе направил само повърхностни изследвания и беше лекувал всеки случай на различна основа. Крейн беше убеден, че ако се задълбочат и направят по-обстойни изследвания, ще се появи общ фактор. И въпреки твърденията на Бишоп той можеше да се обзаложи, че става дума за кесонна болест.

— Не отговорихте на въпроса ми — каза Крейн. — Тук има ли хипербарична камера?

Тя кимна.

— Искам да сложим мъжа в камерата и да видим дали рекомпресията и чистият кислород ще облекчат болките в крайниците му.

— Но…

— Доктор Бишоп, Ашър ми каза, че в Базата се използва някаква секретна, непроверена технология за поддържане на атмосферното налягане. Това означава, че по всяка вероятност говорим за кесонна болест.

Тя не каза нищо, само се намръщи и отмести поглед. Нетърпението на Крейн нарасна.

— Говорете с Ашър, ако мнението ми ни ви харесва. Но той ме доведе тук, за да изказвам предположения. А сега, моля ви, нека сложим пациента в хипербаричната камера. — Крейн млъкна, за да й позволи да осмисли думите му. — Да посетим ли третия пациент?

Беше запазил за накрая най-интересния случай — жена с вцепенени и немощни ръце и лице. Когато влязоха в стаята й, тя беше будна. Заобикаляше я техника за наблюдение от най-ново поколение. Крейн мигновено долови разлика, щом забеляза безпокойството в жълтеникавите й очи и изтощеното й, линеещо тяло, сковано от тревога, и веднага разбра, че случаят е сериозен.

Отвори джобния си компютър. Дигиталният екран светна и показа историята на заболяването. „Сигурно е свързан с междинен сървър“ — помисли той и погледна обобщената информация.

Име: Филипс, Мери Е/И.

Пол: Ж

Възраст: 36

Прояви на заболяването:

Двустранна немощ/вцепененост на ръцете и лицето

В стаята влезе морски офицер — висок и слаб, със странни светлосини очи: бяха разположени съвсем близо едно до друго и като че ли беше кривоглед. На ръкавите му имаше нашивки на капитан трети ранг, а на лявата страна на яката се виждаше златният опознавателен знак на разузнавателните служби. Мъжът се облегна на рамката на вратата, без да поздрави.

Крейн отново се обърна към пациентката.

— Мери Филипс? — попита той с механично неутралния тон, с който отдавна се беше научил да разговаря с пациентите.

Жената кимна.

— Няма да ви отнема много време — усмихна се Крейн. — Тук сме да ви вдигнем на крака колкото е възможно по-скоро.

Тя отвърна на усмивката му. Лекото потрепване на устните й изчезна толкова бързо, колкото се беше появило.

— Още ли чувствате значително изтръпване и безчувственост на ръцете и лицето?

Мери Филипс мигна утвърдително. Крейн забеляза, че когато мига, очите й не се затварят напълно.

— Кога го усетихте за пръв път?

— Преди десетина дни. — Мери Филипс говореше с лек акцент от западните щати. — Не, може би преди две седмици. Отначало беше леко и не му обърнах внимание.

— На работа ли бяхте, когато изпитахте усещането?

— Да.

Крейн погледна дигиталния джобен компютър.

— Тук не пише къде е работното ви място.

— Защото няма връзка със заболяването, докторе — обади се мъжът на вратата.

Крейн се обърна към него.

— Кой сте вие?

— Капитан Королис. — Гласът му беше тих, приятен и мазен.

— Мисля, че работното й място има връзка.

— Защо?

Крейн отново се втренчи в пациентката, която обезпокоено отвърна на погледа му. Той реши, че не трябва да засилва тревогата й, и направи знак на Королис да излязат в коридора.

— Извършваме процедура по поставяне на диагноза — каза Крейн, когато болната вече не можеше да ги чуе. В диференциалната диагностика всеки факт е важен. Твърде възможно е причината за заболяването да се крие именно в работната среда.

Королис поклати глава.

— Не.

— Откъде знаете?

— Ще трябва да приемете думите ми на вяра.

— Съжалявам, но това не е достатъчно. — Крейн се обърна и се приготви да се върне в стаята.

— Доктор Крейн, Мери Филипс работи в секретна зона на Базата и върху класифициран аспект на проекта. Не ви е разрешено да задавате въпроси, свързани с работата й.

— Не можете — започна Крейн, но после млъкна. Едва сдържаше гнева си. Королис очевидно излъчваше властност. Или поне си мислеше така. Защо беше нужна цялата тази потайност в една научна експедиция?

В следващия миг обаче си напомни, че е новодошъл. Все още не знаеше правилата — явните и тайните. Нямаше да спечели спора, но по-късно щеше да повдигне въпроса пред Ашър. В момента трябваше да се опита да постави диагноза на пациентката.

Обърна се и без да каже нищо, отново влезе в болничната стая. Доктор Бишоп още стоеше до леглото. Изражението й беше заучено безразлично.

— Извинявам се за прекъсването, госпожице Филипс — каза Крейн. — Нека продължим.

През следващите петнадесет минути Крейн извърши подробен физически и неврологичен преглед и постепенно забрави за присъствието на Королис — дотолкова се задълбочи в състоянието на пациентката.

Случаят беше интересен. Двустранното вцепенение в горните и долните лицеви мускули беше ясно изразено. Когато я убоде, за да провери чувствителността й, жената показа значително намалена сетивност на нервите. Гъвкавостта и протягането на врата й не бяха засегнати, но Крейн забеляза, че усещането за температура е силно понижено в шията и горната част на торса. Учудващото беше, че пациентката имаше видимо и очевидно скорошно изнемощяване на мускулите на ръцете. Докато Крейн проверяваше рефлексите на сухожилията й и после реакцията на петите й, в съзнанието му започна да се оформя подозрение.

Всеки лекар мечтае да попадне на особено рядък или интересен случай, каквито са описани в медицинската литература, но това не се случва често. Въпреки всичко в прегледа досега Мери Филипс демонстрираше именно такова състояние. И Крейн, който често до късно през нощта четеше медицински списания, реши, че може би е разпознал подобен случай. „В края на краищата, вероятно е имало причина да ме повикат тук“ — помисли той.

Хрумна му да прегледа сливиците й. Те бяха видимо уголемени, жълтеникави и разделени на дялове.

„Много интересно“.

Крейн благодари на жената за търпението й, извади джобния си компютър и погледна изследванията на кръвта.

Бели кръвни телца (на мм) 3 100

Хематокрит (%) 34,6

Тромбоцити (на мм) 104 000

Глюкоза (мг/дл) 79

Триглицериди (мг/дл) 119

Скорост на утаяване на еритроцитите (мм/час) 48,21

— Какво мислите? — обърна се той към доктор Бишоп.

— Надявах се вие да ми кажете. Вие сте експертът.

— Не съм експерт, а само колега лекар, и търся съдействие.

Тя не отговори и Крейн почувства, че гневът му се завръща, този път по-силен. Ядоса се на необяснимата потайност, на намесата на капитан Королис и особено на неотзивчивата и докачлива доктор Бишоп. Реши да й натрие носа, като й покаже колко много знае.

Рязко затвори джобния компютър и попита:

— Мина ли ви през ума да направите изследвания за антитела, докторе?

Тя кимна.

— Вирусен хепатит тип А и С, сулфамиди в кръвта, имуноглобулин. Резултатите са отрицателни.

— Нарушения в моторните функции?

— Нормални двустранно.

— Ревматоиден фактор?

— Положителен. Осемдесет и осем единици на милиметър.

Крейн млъкна. На нейно място и той би направил същите изследвания.

— Пациентката не е страдала от артралгия, болки в ставите, анорексия или болестта на Рейно, симетрична гангрена на крайниците.

Крейн я погледна изненадано. Беше ли възможно и тя да е стигнала до същия невероятен извод?

Той реши да блъфира.

— Началното изнемощяване на мускулите на ръцете и загубата на сетивност в горната част на торса предполагат сирингомиелия^[2].

— Но липсва вцепенение в краката — веднага отвърна доктор Бишоп. — И имаше почти ненарушена гръбначномозъчна функция. Не е сирингомиелия.

Крейн се изненада още повече от дълбочината на познанията й и си каза:

„Време е да сваля картите си на масата“.

— А сетивни дефекти? Невропатия^[3]? И забелязахте ли сливиците й?

Бишоп продължаваше да го гледа безизразно.

— Да, забелязах ги. Уголемели и жълтеникави. Настъпи мълчание, после устните й бавно се разтеглиха в усмивка.

— Да не би да предполагате танжерска болест^[4], докторе?

Крейн се вцепени, след това много бавно се отпусна и осъзна, че не може да не отвърне на усмивката й.

— Точно така — малко унило каза той.

— Танжерска болест. Е, и сега какво? В станцията има стотина редки генетични заболявания? — Тонът й обаче беше мек и в гласа й не прозвуча упрек.

Той реши, че усмивката й може би дори е искрена.

В същия миг отекнаха пронизителни аларми и заглушиха класическата музика. В коридора блесна кехлибарена светлина.

Усмивката на Бишоп изчезна.

— Код „оранжево“ — каза тя.

— Какво?

— Спешен психиатричен случай — отговори тя и хукна към вратата.