Линкълн Чайлд
Границата Мохо (21)

ГЛАВА 20

В каютата настъпи тишина. Крейн седеше неподвижно, опитваше се да проумее значението на думите на Ашър.

— Помисли, Питър — каза главният учен. — Знам, че е трудно да го възприемеш.

— Не вярвам — отвърна Крейн. — Сигурен ли си, че няма някаква грешка?

— Няма грешка. Човечеството няма технология, способна да вкара механично устройство под земната кора, да не говорим за устройство, което излъчва сложен сигнал. Знаеш, че поради рязката промяна на скоростта на сеизмичните вълни, която става в Мохо, подслушвателните устройства на повърхността на Земята не са нито достатъчно чувствителни, нито технологично развити, за да уловят определени видове вълни, идващи от земната кора. Но Средноатлантическият хребет е много на плитко в тази част на океана. Това и дълбочината на дупките от сондите на „Кралят на бурите“ е довело до случайното откриване на сигнала, който в други условия щеше да бъде заглушен.

Крейн не каза нищо, само неспокойно се размърда на стола.

— Разбира се, непосредствената цел на правителството е да копаем до източника на сигнала и да разберем какво представлява. Отне ни доста време да осъществим проекта и да монтираме необходимата техника. Голямата дълбочина прави нещата изключително трудни. Базата е построена за други цели и не е предназначена за работа на такава дълбочина. Затова е куполът около нея.

— Колко време по-точно продължи подготовката?

— Двадесет месеца.

— Какво? — изуми се Крейн. — Дори „Дженерал Мотърс“ не могат да проектират най-елементарен прототип на кола за двадесет месеца.

— Това показва колко сериозно гледа на проекта правителството. Но така или иначе, копаем вече месец и работим трескаво. Постигнат е значителен напредък. Под Базата е изкопана отвесна шахта. Проникнахме в мантията и сега копаем към източника на сигнала.

— Как е възможно? Скалите не са ли разтопени на тази дълбочина?

— Имаме късмет, че на океанския хребет кората е относително тънка. Геотермалните стойности са ниски. Радиогенното отделяне на топлина е много по-малко, отколкото на континенталната земна кора. Данните за първичните и вторичните сеизмични вълни показват, че литосферата под нас е дебела само около четири километра. Разбира се, „само“ е относително понятие.

Крейн поклати глава.

— Трябва да има някакво логично, земно обяснение. Вероятно става дума за руско или китайско устройство. Или за природно явление. Ако съм научил нещо от курса по морска геология, то е, че знаем съвсем малко за състава на нашата планета, с изключение на най-тънкия външен пласт.

— Не е руско, нито китайско. И се опасявам, че прекалено много неща не се връзват, за да е природно явление. Например геологията на сблъсъка. Нормално е за нещо, заровено толкова надълбоко в земята, да очакваш да откриеш сериозни геологични дислокации — подводен вариант на метеоритен кратер. В случая обаче седиментните пластове над аномалията са почти в съвършен синхрон с околната основна скала. Представи си дете, което копае дупка в пясъка, пуска мидена черупка вътре и отново я затрупва с пясък. Няма земно обяснение за това.

— Трябва да има — настоя Крейн.

— Не. Боя се, че истинското обяснение е там долу. Бяха извадени някои да ги наречем артефакти. — Ашър кимна на мълчаливия мъж с лабораторната престилка.

Човекът се приближи до отсрещната стена, наведе се и отключи голям пластмасов куфар. Извади нещо оттам, изправи се и го даде на Ашър.

Крейн го погледна с любопитство. Предметът беше с формата на куб и поставен в метална кутия. Ашър се вторачи в очите му.

— Не забравяй какво ти казах, Питър. За прага. — Главният учен внимателно издърпа защитната кутия и предложи куба на Крейн.

Кубът беше кух и направен от прозрачен плексиглас. Всеки ръб беше грижливо пломбиран.

Вътре имаше нещо. Крейн взе куба от ръцете на Ашър, вдигна го пред очите си и ахна.

В мъртвата точка на куба се рееше малък предмет, не по-голям от плочка домино. Излъчваше лазерен лъч светлина, тънък като молив и ослепително бял, към тавана на стаята. Колкото и да беше невероятно, предметът нямаше определен цвят, а no-скоро представляваше сияние от багри, трептящи във всички оттенъци на дъгата — златисто, виолетово, тъмносиво, жълтеникавокафяво и други цветове, каквито Крейн не беше виждал, нито си бе представял, че съществуват, и всички се променяха постоянно. Излизаха някъде дълбоко от предмета н се извисяваха от ядро в средата, като че ли малкият артефакт пламтеше със странен вътрешен огън.

Крейн обърна куба от всички страни, после пак се втренчи в предмета вътре. Накъдето и да завъртеше куба, артефактът оставаше в мъртвата точка. Крейн се вгледа, търсеше скрити жички или магнити, но кубът беше от обикновена прозрачна пластмаса. Нямаше фокуси.

Той го разклати — отначало леко, после силно. Блестящото пулсиращо нещо в средата леко подскачаше нагоре и надолу, но винаги се връщаше точно в центъра и спокойно продължаваше да се рее там. Тънкият лъч бяла светлина сочеше право нагоре.

Крейн огледа куба още по-отблизо, отворил уста от любопитство. Забеляза, че ръбовете на артефакта с размера на плочка от домино всъщност не са ясно определени, че се заострят и после отново се заглаждат, сякаш масата и формата му са в постоянно състояние на движение. Нещото сякаш пулсираше.

Осъзна, че някой му говори, и вдигна глава. Ашър беше застанал до него, усмихваше се и бе протегнал ръка. Крейн за миг се поколеба, после с нежелание му върна куба. Главният учен го сложи в металната кутия и го даде на помощника си, който го прибра в куфара.

— Какво е това, по дяволите? — попита Крейн.

— Не знаем какво точно е предназначението му.

— От какво е направено?

— Неизвестен материал.

— Опасно ли е? Възможно ли е това да е източникът на проблемите тук?

— И аз си зададох същия въпрос. Всички си го зададохме. Не, безвреден е.

— Сигурен ли си?

— Първите анализи, които направихме, бяха да проверим дали излъчва радиация, но не открихме такова нещо. Предметът е абсолютно инертен. Всички следващи тестове потвърдиха това. Поставих го в плексигласовия куб, защото е трудно да го държа на едно място по друг начин. Това нещо винаги се намира в точния център на помещението, където се рее.

— Къде го намерихте?

— Откриха го, докато копаеха шахтата, заедно с още десетина. Засега. — Ашър млъкна за миг. — В началото работата ни беше само да копаем, колкото е възможно по-бързо, в параметрите за безопасност, надолу към източника на сигнала. — Той посочи куфара. — Но после, когато започнахме да намираме тези неща. Ами, нещата се усложниха.

Ашър седна, наведе се напред и продължи да шепне заговорнически:

— Те са необикновени, Питър, по-забележителни, отколкото изглеждат. Преди всичко са неразрушими. Устояват на всякакви поражения, на които ги подложихме в контролирана среда. Поглъщат някои видове въздействия като например радиация, и отразяват други. И още нещо. Действат като кондензатори.

— Кондензатори? — повтори Крейн. — Искаш да кажеш акумулатори?

Ашър кимна.

— С каква енергия?

— Не можахме да измерим максимума. Когато включим проводници, стрелките на най-мощните ни измервателни уреди отиват на червено.

— И каква беше стойността?

— Един билион вата.

— Какво?! Това малко нещо? Складира хиляди гигавата енергия?

— Може да го сложиш в кола и ще ти даде достатъчно електричество, което да захрани двигателя й до края на живота й — сто хиляди мили. Има и нещо друго. — Ашър бръкна в джоба на престилката си, извади малък кафяв плик и му го даде.

Крейн го отвори и извади листа вътре. Беше компютърна разпечатка, няколко кратки реда цифри.

0000011111001010001101011001110010000101
0001001100010100011010011000010000000000
0000011111001010001101011001110010000101
0001001100010100011010011000010000000000
0000011111001010001101011001110010000101
0001001100010100011010011000010000000000

— Какво е това?

— Лъчът светлина, който излъчва маркерът. Не е постоянен, а пулсация, милиони пъти в секунда, на редовни интервали.

— Единици и нули. Дигитален е.

— И аз мисля така. Това е основата на всеки компютър в света. По същия начин невроните изстрелват сигнали в мозъка ни. Основен закон на природата. Малкото устройство може би е невероятно сложно, но защо не иска да комуникира и дигитално? — Ашър почука по листа. — Повтаряща се поредица от осемдесет бита, значително по-кратка от другото послание, излъчвано от границата Мохо, което засякохме първо.

— Другото послание? Мислиш, че светлинните пулсации се опитват да ни кажат нещо?

— Да. Те съдържат послание за нас. Ако успеем да го разкодираме.

Крейн вдигна листа.

— Може ли да го задържа?

Главният учен се поколеба.

— Добре, но не го показвай на никого.

Крейн пъхна листа в плика и го сложи на бюрото си.

— Има ли някаква логика или повтаряща се схема в разположението на артефактите в скалата?

— Не можахме да определим такова нещо. Изглеждат разпръснати хаотично. Разбира се, копаенето е ограничено в шахтата. Проблемите с налягането на тази дълбочина са страховити и се влошават с всеки изкопан метър.

— Каза, че копаете към източника на сигнала. Какво ще правите после?

— Казах ти, че нещата се усложниха. — Ашър отново млъкна за миг. — Ултразвуковите сензори, които спуснахме в шахтата засякоха нещо под полето с артефактите. Голям предмет, заровен още по-надълбоко от източника на сигнала.

— Какъв предмет?

— Знаем, че има формата на торус и е извънредно голям — няколко мили. И отвъд него няма нищо.

Крейн поклати глава.

— Но сигурно имате предположения.

— Какво става тук ли? Разбира се. — Ашър малко се успокои, като човек, разтоварил се от болезнена истина. — След обстойно обсъждане учените и военните в Базата стигнаха до извода, че за човечеството е оставено нещо, което трябва да открие, когато е достатъчно напреднало.

— Нещо като подарък?

— Може и така да се нарече. Кой може да каже кои открития са направени от човечеството и кои са му били подарени по един или друг начин? Не се знае например дали огънят не е дар от космоса. Или желязото. Или техниката за построяването на пирамидите.

— Дар от космоса — недоверчиво повтори Крейн.

— Древните гърци смятали, че отънят е дар от боговете. В други страни има подобни митове. Защо да няма повтаряща се схема? Когато разполагаме с достатъчно напреднала технология, за да уловим сигнал под Мохо и вземем излъчвателното устройство, ще сме готови за следващия скок напред.

— И заровеният предмет съдържа някаква полезна, благотворна технология, която ще открием, когато бъдем готови да я използваме?

— Точно така. Технология, създала устройството, което ти показах преди малко. Нещо, което ще помогне на човечеството да се развие по-нататък и да направи следващия скок.

Настъпи мълчание. Крейн осмисляше думите му. После попита:

— Тогава какъв е проблемът?

— Отначало бях убеден във всичко това, но напоследък съм разколебан. Всички искат да вярват, че там долу има нещо чудесно. Учените ми са фантазьори и мечтаят за нови хоризонти на познанието. На военните им текат лигите от вероятността за нова технология, която може да използват като оръжие. Но можем ли да сме сигурни какво има там? Намерените маркери са като следа от хлебни трохи и обещават по-вкусни лакомства. Но докато сигналите им не бъдат изтълкувани, не можем да определим какво е заровено под тях, — Ашър избърса потта от челото си. — И после се случи нещо. Предполагахме, че артефактът е заровен преди много години, вероятно милиони. Преди два дни обаче открихме, че заравянето е станало относително скоро — някъде около 1400 година. Тогава осъзнах, че някой може да е станал свидетел на събитието и думите му да са записани. Изпратих изследовател в района, за да отиде в библиотеки, манастири и университети — всяко място, където би могло да има разкази на очевидци. И в замъка Гримолд, това е стар шотландски манастир, намерихме един. — По лицето му премина сянка. — Текстът е обезпокоителен и страшен.

— Сигурен ли си, че намереният разказ описва действителното заравяне?

— Няма начин да съм сигурен.

— Може ли да го прочета?

— Ще ти направя копие. Но проблемът е следният. Ако наистина описва заравянето, според мен разказът на очевидеца е ясен и има смисъла на послание „не бързайте“.

Крейн сви рамене.

— Има логика. Особено след като все още не сте разкодирали дигиталния сигнал.

— Само че флотът действа все по-бързо. С адмирал Спартан не сме на едно мнение по въпроса. Най-лошите му опасения са, че и други нации ще научат за откритието. Той иска да проникнем до предмета колкото е възможно no-скоро и да изпратим проби от него за анализ.

Крейн замислено потърка брадичката си.

— Някой извън класифицирания сектор знае ли за това?

— Неколцина души. Носят се слухове. Повечето учени подозират, че не става дума само за Атлантида. Ашър закрачи нервно из стаята. — Има и друга причина да сме предпазливи. Знаем, че земната кора е съставена от три пласта — седиментен, гранитен и базалтов. Проникнахме през първите два и почти стигнахме до третия, най-дълбокия слой. Под него е Мохо — границата между кората и мантията, която се проявява като рязка промяна в скоростта на разпространението на сеизмичните вълни. Проблемът е, че никой не знае със сигурност какво представлява Мохо, нито какво ще стане, когато я пробием. Но колкото повече протестирам, толкова повече ме изолират. Пристигнаха още военни и вече не са от редовните морски сили, а командоси за „черни операции“. Това е ужасно.

— Хора като Королис — отбеляза Крейн.

При споменаването на това име по лицето на главния учен за миг премина гняв.

— Королис ги повика и те ще докладват на него. Опасявам се, че Спартан скоро може да поеме цялото командване на операцията, а Королис ще е изпълнител. Ако възразявам прекалено шумно, може да ме освободят от длъжността ми и да ме изгонят от станцията. Ашър спря да крачи и се втренчи в Крейн. — И тук на сцената се появяваш ти.

Крейн го погледна учудено.

— Аз?

— Много съжалявам, Питър. Не исках да те натоварвам с тази информация и отговорност. Надявах се, че медицинският проблем ще се реши бързо и ще можеш да се върнеш на повърхността, убеден, че сме открили Атлантида. Но след намирането на разказа на очевидеца и като имам предвид все по-агресивното държане на Спартан, ти си единствената възможност за избор, която ми остана.

— Но защо аз? Поемаш огромен риск, като ми разказваш всичко това.

Ашър се усмихна уморено.

— Аз си свърших работата. Моите хора са учени. Плашат се от типове като Королис и няма да ми помогнат. Но ти, Питър, си не само лекар, но и си служил в разузнавателна подводница. Боя се, че скоро задачата ни ще се превърне в разузнавателна мисия. И може би в нещо повече.

Крейн се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— С всеки ден екипите се приближават до границата Мохо. Не мога да чакам повече. По един или друг начин трябва да разберем какво има там долу, преди земекопните машини на Спартан да стигнат до него.

— Защо си толкова сигурен, че ще застана на твоята страна? Аз съм бивш военен, както подчерта. Може да се съглася с адмирал Спартан.

Ашър поклати глава.

— Не си такъв човек. Виж какво, не казвай на никого. — Той се поколеба. — А може пък тези мерки да не са необходими. Вероятно утре или вдругиден анализаторите на трета палуба ще успеят да разкодират маркерите и всичко, което казах, ще се превърне в спорна хипотеза. — Главният учен кимна на мъжа, застанал до куфара с доказателството. По време на разговора той не беше проронил нито дума. — Това е Джон Марис, моят криптоанализатор. Работи денонощно по проблема. Виж сега какво искам да направиш.

В същия миг някой почука на вратата. И после втори и трети път.

Крейн погледна Ашър. Главният учен се беше вцепенил. Набръчканото му от грижи лице изведнъж пребледня и той енергично поклати глава.

На вратата се потропа отново, този път по-настойчиво.

— Доктор Крейн! — извика строг глас от коридора.

Крейн се обърна към вратата.

— Чакай! — тихо и настойчиво каза Ашър.

Но вратата се отвори. На прага се очерта силуетът на адмирал Спартан. Държеше червен пропуск за достъп до всички сектори на Базата. От двете му страни стояха морски пехотинци с карабини.