Линкълн Чайлд
Границата Мохо (24)

ГЛАВА 23

Втория път минаването през Бариерата и навлизането в зоната с ограничен достъп на Базата беше много по-лесно и безболезнено. Крейн имаше пропуск, закачен на джоба на гърдите, а и мълчаливият адмирал Спартан вървеше до него. Процедурата продължи само няколко минути. Пазачите пъргаво отстъпиха назад. Крейн и Спартан слязоха на шестото ниво и тръгнаха по тесен коридор. Адмиралът вървеше отпред, Крейн го следваше.

Последния път, когато беше слизал долу, Крейн тичаше с всички сили към изпадналия в психоза Конрад Уейт и нямаше време да забележи нищо. Този път обаче с любопитство оглеждаше всичко. Въпреки това, докато вървяха по коридорите, единствените външни доказателства, че се намира в секретната зона, бяха изобилието от предупредителни знаци на светлосивите стени, морските пехотинци, поставени на пост навсякъде, и тежките гумени уплътнения около рамките на вратите.

Влязоха в един асансьор. За разлика от асансьорите на горните етажи, на контролното табло имаше бутони от едно до шест. Спартан натисна бутона с надпис „две“ и кабината започна да се спуска.

— Все още не сте ми казали нищо — наруши мълчанието Крейн.

— Не съм ви казал много неща — без да го поглежда, отвърна Спартан. — Кое по-точно имате предвид?

— Защо променихте решението си?

Адмиралът се замисли, после се обърна и невъзмутимо се втренчи в него.

— Знаете, че съм чел досието ви, нали?

— И Ашър каза само това.

— Капитанът на „Спектър“ е смаян от поведението ви. Каза, че сам сте спасили подводницата.

— Капитан Нейсби обича да преувеличава.

— Трябва да призная, че не ми е съвсем ясно какво сте направили, доктор Крейн.

— Мисията беше секретна. Не мога да говоря за това, сър.

Спартан се усмихна криво.

— Знам всичко за мисията. Трябвало е да предавате разузнавателна информация от първа ръка за построяването на завод за обогатяване на уран на брега на Жълто море. И ако се наложи, да го взривите с торпедо с „мръсна“ бомба, но така, че експлозията да прилича на авария.

Крейн го погледна изненадано, но после се сети, че правителството вероятно има много малко тайни от военния ръководител на нещо толкова строго секретно като Базата.

— Нямах предвид мисията — продължи адмиралът, а каква е била ролята ви в спасяването на подводницата.

Крейн се умълча за миг, после обясни сбито:

— Членовете на екипажа започнаха да умират по особено ужасен начин. Нещо разяждаше синусите им и мозъците им се превръщаха в пихтия. Всичко ставаше само за няколко часа. Първия ден умряха двадесет. Действахме при пълно комуникационно затъмнение и не можехме да зарежем патрулирането. На борда настъпи паника. Заговори се за саботаж и отровен газ. Когато за една нощ умряха още двадесет души, последва хаос. Командната верига се прекъсна. Назряваше бунт. Из подводницата тръгнаха тълпи за саморазправа, търсеха предателя.

— А вашата роля?

— Осъзнах, че онова, което всички мислят за ефект от отровен газ, може да е фикомикоза.

— Моля?

— Гъбична инфекция, която уврежда имунната система на организма. Успях да събера необходимите материали да изследвам проби от мъртвите членове на екипажа и открих, че телата им са гъмжат от rhizopus oryzae — гъбичките, които предизвикват рядката, но изключително опасна инфекция, известна като мукормикоза.

— Това ли убиваше екипажа на „Спектър“?

— На дъното на подводницата се беше зародила особено пагубна разновидност на гъбичките.

— Как спряхте разпространението й?

— Дадох лекарства на останалите от екипажа. Докарах ги до състояние на контролирана ацидоза, на която спорите на гъбичките не издържат.

— И спасихте подводницата?

Крейн се усмихна.

— Както вече казах, адмирале, капитан Нейсби обича да преувеличава.

— Не ми се струва преувеличение. Запазили сте хладнокръвие, открили сте причината, работили сте с подръчни материали и сте постигнали резултат.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата влязоха в необозначен коридор.

— Какво общо има това със сегашния ни проблем?

— Откровено казано, паралелите са многобройни и вие също ги виждате. — Спартан бързо тръгна напред и зави по друг коридор. — Следя развитието ви, докторе. И реших, че ще е разумно да ви окажа по-голямо доверие.

— Това е причината да ми дадете достъп до секретните нива. Ще ми помогне по-бързо да реша проблема.

— Причината, както се изразихте, се намира зад онази врата. — Адмиралът посочи един люк в дъното на коридора. От двете страни стояха вездесъщите морски пехотинци.

Спартан направи знак и единият открехна люка, а после го отвори широко. Крейн пристъпи напред, но спря — отвъд цареше мрак.

Адмиралът мина през люка и се обърна.

— Идвате ли?

Крейн се наведе, провря се през тъмния люк, огледа се и затаи дъх.

Намираха се в тясна камера за наблюдение, гледаща към огромен хангар с машини и съоръжения, простиращ се под тях. Специалисти седяха в дълги редици от двете страни и наблюдаваха компютърни терминали. Чуваше се пиукане на електроника, потракване на ключове и шепот на приглушени гласове. Отвъд стъклената стена, долу в хангара, други специалисти в бели престилки търчаха насам-натам или записваха нещо в джобни компютри. Крейн обаче не обърна внимание на всичко това. Очите му бяха приковани в предмета, който беше окачен на невероятно дебел кабел над пода на хангара.

Беше сфера, направена от метал, вероятно титан или нещо още по-ценно, с диаметър около три метра. Беше лъскава като огледало и блестеше ярко като слънце. От долната част като мъх от корпуса на кораб висеше малка гора от сензори, фарове и роботизирани механизми. Други две такива сфери бяха поставени в бронирани гнезда до отсрещната стена.

— Какво е това? — прошепна Крейн.

— Наричаме го Стъкленото топче, най-важната част на Базата. Всичко останало тук работи, за да го поддържа.

— Със Стъкленото топче ли копаете?

— Не. Прави го приспособена за дълбочината „къртица“ с двойна защита, машина за пробиване на тунели. В момента работата на Стъкленото топче е да следва пробивната машина и да укрепва новите секции на тунела със стоманени обръчи. По-късно, когато шахтата бъде завършена, Стъкленото топче ще премине към изследване и изваждане.

— Автономно ли е?

— Не. Няма начин всичките му функции да са автоматизирани. Обслужват го редуващи се екипажи от по трима души.

— Екипажи? Не виждам люк.

Адмиралът се засмя. Звукът наподобяваше сух лай на куче.

— На дълбочината, на която работим, не може да има люкове. Поради невероятното налягане Стъкленото топче трябва да бъде кръгло. Не може да има никакво отклонение от сферичната форма.

— Как влизат и излизат екипажите?

— Щом влязат, обшивката се заварява и шевът се излъсква до огледален блясък.

Крейн изумено подсвирна.

— Да. Всяка смяна е по двадесет и четири часа, защото влизането и излизането отнемат много време. За щастие, както виждате, имаме две резервни сфери, затова докато едната работи в тунела, друга се подготвя и презарежда. По този начин работата продължава денонощно.

Крейн не можеше да откъсне очи от ослепително блестящото кълбо. Това беше едно от най-красивите неща, които беше виждал. Трудно му беше да си представи, че трима души от екипажа са натъпкани в такова тясно пространство.

— Вероятно не сте убеден, че търсим Атлантида — сухо отбеляза Спартан. — Но не ви засяга какво търсим. Вашата грижа е медицинският проблем. Вече няма да отговаряте пред Ашър, а пред мен. Не е необходимо да споменавам, че не трябва да обсъждате какво сте видели тук с работниците от некласифицирания сектор. Движенията ви ще бъдат наблюдавани, поне в началото, и ще ви придружават до по-чувствителните зони. Разбира се, ще ви осигуряваме необходимите медикаменти и инструменти. Вършили сте секретна работа и преди и знаете какви са привилегиите и отговорностите. Ако нарушите правилата, следващите лампи, пред които ще застанете, няма да са, за да ви направим снимка.

Крейн най-после откъсна очи от сферата и погледна Спартан. Адмиралът не се усмихваше.

— Какво по-точно се е случило? — попита Крейн.

Спартан прокара пръсти по стъклената стена, спускаща се надолу към хангара.

— Досега Сондажният комплекс не беше засегнат от странното заболяване, но през последните дванадесет часа се разболяха двама души.

— Какви са симптомите?

— Може да ги попитате сам. На четвърта палуба има спешно отделение. Ще ви ги изпратя там.

— Защо не ми беше съобщено за тези нови случаи?

— Нали сега ви казвам. Двамата са от висшата охрана и не им се позволява достъп до незасекретените нива.

— Бих се възползвал от помощта на доктор Бишоп.

— Тя има ограничен достъп отвъд портала само при спешни случаи и придружена от морски пехотинци. Ще се справим с положението, ако и когато стане от критична важност. А сега, ако може да продължа. Освен двата случая, за които споменах, забелязах, че и други в Комплекса получават психически разстройства.

— Корбет знае ли?

— Не, и няма да знае. Не може да се разчита на него. Всяко експертно мнение, което предложи, трябва да бъде проверено. — Адмиралът си погледна часовника. Мисля, че сте на крак от тридесет и шест часа. Ще накарам придружителите да ви върнат в каютата ви. Поспете шест часа. Искам да сте тук утре сутринта точно в девет и да сте свеж.

Крейн бавно кимна.

— Това било значи. Дадохте ми достъп, защото и тук има проблеми.

Спартан присви очи.

— Сега имате нова задача, докторе. Не е достатъчно само да разберете какво разболява хората, трябва и да ги предпазите от болести. — Той посочи Стъкленото топче и техниците около него. — Защото всичко и всички в Базата са заменими, с изключение на копаенето. То трябва да продължи на всяка цена. Работата е от изключително важно, критично значение и аз няма да позволя на нищо и на никого да ни забави. Сам ще карам Стъкленото топче, ако се наложи. Ясен ли съм?

Двамата се вторачиха един в друг за миг, после Крейн кимна.

— Кристално ясен, сър.