Линкълн Чайлд
Границата Мохо (48)

ГЛАВА 47

Роджър Корбет беше в кабинета си и записваше бележки за пациент, който се оплакваше от пристъпи на паника и агорафобия.

Телефонът иззвъня, той остави джобния си компютър и вдигна слушалката.

— Доктор Корбет.

— Роджър? Обажда се Питър Крейн.

— Здравей, Питър. Нека отгатна. Снощи не си могъл да спиш от хъркането ми.

Шегата имаше за цел да създаде весело настроение, но в момента на Крейн не му беше до празни приказки.

— Чакам Мишел да ми се обади. Имаш ли представа къде е?

— Не. Не съм я виждал скоро.

— Трябваше да ми позвъни преди четиридесет и пет минути. Опитах да се свържа с нея по мобилния й телефон, но тя не отговаря. Малко съм обезпокоен.

— Ще проверя дали ще я намеря. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря, Роджър — след кратко мълчание отвърна Крейн. — Просто се опитай да намериш Мишел, моля те.

— Добре. — Корбет затвори, излезе от кабинета и тръгна по коридора.

В приемната чакаха четирима души. Това беше изключително необичайно, защото Бишоп беше много организирана и обикновено пред кабинета й нямаше повече от един пациент. Корбет влезе в стаята на медицинската сестра. Помощник-психиатърът, мрачен и сериозен млад мъж, седеше до сестрата и попълваше формуляр за поръчка на лекарства.

— Къде е доктор Бишоп? — попита Корбет.

Брус поклати глава.

— Не знам, съжалявам.

— Излезе преди около час — обади се сестрата.

Корбет се обърна към нея.

— Каза ли къде отива?

— Не, докторе.

Той замислено потърка брадичката си, върна се в кабинета си, отвори вътрешния телефонен указател в джобния си компютър, прегледа го, вдигна слушалката и набра номер.

— Служба за проследяване, Улвъртън — обади се дрезгав глас.

— Доктор Корбет от Медицинския комплекс. Искам да намерите Мишел Бишоп.

— Бихте ли ми казали паролата си, докторе?

Корбет я съобщи. По телефона се чу леко тракане по клавиатура, после отново се разнесе гласът на Улвъртън.

— В момента Мишел Бишоп е в помещенията на Контрол върху околната среда на осма палуба.

— Контрол върху околната среда? — учуди се Корбет.

— Има ли нещо друго, докторе?

— Това е всичко. Благодаря.

Корбет бавно и замислено остави слушалката, след това взе мобилния си телефон, спря на рецепцията, за да каже на Брус, че временно ще отговаря за психиатричното отделение, и излезе.

Контрол върху околната среда представляваше голям, през повечето време безлюден лабиринт от слабо осветени преградени отделения в дъното на осма палуба. Бе пълен с пещи, компресори, овлажнителни системи, електростатични апарати за изчистване на газове и други устройства, предназначени да направят въздуха в Базата колкото е възможно по-хубав, свеж и пречистен от микроби. Въпреки че подът и стените отекваха от въртенето на десетина турбини, шумът не беше силен. Изпълнената с напрежение тишина действаше потискащо. Корбет отвори уста да извика Бишоп, но нещо в необичайното безмълвие го накара да промени решението си. Той безшумно мина през едно отделение, после през второ и трето.

Последното помещение беше пълно с големи тръби за въздух и оградени със стоманени прегради „филтриращи ферми“, извисяващи се от пода до тавана. Тук беше още по-тъмно от предишните две отделения. Корбет бавно пристъпваше между тръбите и се оглеждаше. Дали Бишоп вече беше излязла? Може би човекът от Службата за проследяване беше сгрешил и тя изобщо не беше идвала тук. Пък и защо да идва?

И изведнъж я видя. Беше коленичила пред преградата в отсрещния край на помещението с гръб към него. За миг му се стори, че прави изкуствено дишане на някого, но когато присви очи и се взря в сумрака, видя, че онова, което бе помислил за човешко тяло, всъщност е голям чувал от черен найлон. Той се приближи. Странно. Лактите й се движеха напред и назад под бялата престилка, сякаш наистина правеше сърдечен масаж. Корбет озадачено се намръщи. Ако се съдеше по лекото пъшкане, тя очевидно полагаше големи усилия.

Той се приближи още и надникна над рамото й. Бишоп мачкаше нещо като дълго парче пластилин и го разтягаше в дебела сивкава ивица, дълга шестдесетина сантиметра.

Други две такива ленти вече бяха залепени за стоманената преграда пред нея.

Корбет рязко пое дъх. Бишоп го чу, мигновено пусна подобното на маджун блокче, скочи и се обърна.

— Ти си саботьорът — заяви Корбет. — Ти си се опитала да пробиеш Купола.

Ноздрите й се разшириха, но тя не каза нищо.

Той знаеше, че трябва да направи нещо — да избяга и да извика помощ, но бе зашеметен, дори парализиран от изненада.

— Какво е това? — попита Корбет. — Семтекс?

Бишоп все така мълчеше.

Мислите трескаво препускаха в главата му. Вярно, въпреки че работеше с нея от няколко месеца, той знаеше съвсем малко за Мишел Бишоп, но постъпката й пак му се струваше невъзможна. „Не може да бъде. Трябва да е някаква грешка“.

— Какво правиш? — попита той.

— Мисля, че е очевидно — най-сетне проговори тя. Южната спица за налягането е от другата страна на тази преграда.

Признанието й в предателство от собствените й уста наруши логиката в мисленето му.

— Но спиците за налягането са пълни с вода — каза той. — Ще пробиеш корпуса и ще наводниш Базата.

И направи още една крачка към нея.

— Не мърдай.

Нещо в гласа й го накара да замръзне.

— Защо го правиш? — Той небрежно сложи ръце зад гърба си.

Бишоп не отговори. Изглежда, обмисляше следващия си ход.

Бавно и крадешком Корбет измъкна мобилния телефон от задния си джоб, отвори го и с палец набра 1231 деривата на помощника си Брус, номер, който можеше да въведе бързо и лесно и без да гледа. Потърси бутона за изключване на звука и когато не го намери, запуши с пръст говорителя на телефона.

— От тази страна на Бариерата нямаме C4 — каза Корбет. — Как си го вмъкнала на борда?

Остатъците на нерешителност изчезнаха от лицето на Бишоп и тя се изсмя мрачно.

— Коритото пренася най-различни медицински странични продукти. Знаеш, че пазачите не горят от желание да преравят всичко. Възможно е да вкараш много неща по този начин. Като например това. — Тя бръкна в джоба на престилката си и извади пистолет.

Все още вцепенен от изумление, Корбет погледна оръжието. Пистолетът беше страшен и малък, с необикновена лъскава повърхност и завинтен за дулото заглушител. Той понечи да я попита как го е вмъкнала през детектора за метал, но в същия миг лъскавината на оръжието му подсказа отговора. Пистолетът беше покрит с керамичен полимер, скъп и незаконен.

— Ако наводниш Базата, и ти ще умреш — добави Корбет.

— Настройвам детонаторите на десет минути. Дотогава ще съм на дванадесета палуба и ще вървя към аварийната капсула.

Той поклати глава.

— Не го прави, Мишел. Не предавай родината си. Не знам за коя държава работиш, но не си заслужава. Това не е начинът.

Лицето й изведнъж помръкна.

— Какво те кара да мислиш, че работя за чуждо правителство? — ядосано попита тя. — И че изобщо работя за някое правителство?

— Аз — започна Корбет и млъкна, стъписан от внезапния й изблик на гняв.

— Не може да се позволи на Съединените щати да вземат онова, което се намира там долу. Америка многократно показа, че злоупотребява с дадената й власт. Имахме атомна бомба и какво направихме? Изравнихме със земята два големи града.

— Не можеш да го сравняваш с…

— Какво смяташ, че ще направят Щатите с технология като онази долу? Не може да им се повери такава мощ.

— Технология? — искрено озадачен попита Корбет. За каква технология говориш?

Гневният й изблик премина толкова бързо, колкото беше започнал. Бишоп не отговори, а само ядосано поклати глава.

В настъпилата тишина се чу мъжки глас.

Стомахът на Корбет се сви от страх. По време на разгорещения разговор беше забравил да притиска с палец говорителя на телефона.

Изражението на Бишоп стана още по-безмилостно.

— Дай да ти видя ръцете.

Той бавно вдигна ръце. Телефонът беше в дясната.

— Ти! — С внезапно движение, мълниеносно като атакуваща змия, тя насочи пистолета към него и натисна спусъка.

От дулото се разнесе облак дим. Звукът наподобяваше кихане. В гърдите на Корбет избухна пареща болка. Огромна, невидима сила го блъсна назад към капака на вентилационната система. Той се свлече на пода, хриптеше и се давеше. Точно преди пред очите му да падне мрак, Корбет неясно видя, че Бишоп безцеремонно стъпка мобилния му телефон, а после отново коленичи и бързо продължи работата си с блокчето пластичен експлозив.