Линкълн Чайлд
Границата Мохо (7)

ГЛАВА 6

Жилищните помещения напомниха на Крейн за луксозен хотел, но деветата палуба приличаше повече на презокеански кораб. Ашър му даде един час да се изкъпе и да подреди багажа си. След това щеше да го заведе в Медицинския комплекс.

— За да се запознаеш с колегите си.

По пътя Ашър набързо му показа палубата под каютите, известна като Поддръжка на екипажа. Името обаче не отговаряше на реалността на деветото ниво. Крейн видя кинозала със стотина места, пълна с книги библиотека и голям оживен разклон. От нещо като улично кафене се разнасяше музика. В отсрещния край имаше пицария, а до нея — оазис от растения, заобиколен от пейки. Всичко беше миниатюрно, за да се вмести в относително малкото пространство на Базата, но толкова умело направено, че нямаше усещане за теснотия или клаустрофобия.

— Девета палуба има уникално разположение — каза Ашър. — Изградена е около два големи перпендикулярни коридора. Екипажът кръсти този централен разклон Таймс Скуеър.

Крейн подсвирна.

— Забележително.

— Мултимедийният център и пералните са натам. А тук е търговският обект. — Ашър посочи витрини, които приличаха повече на луксозен универсален магазин, отколкото на супермаркет.

Крейн загледа групите работници. Те разговаряха, пиеха кафе на малки маси, четяха книги или пишеха на преносими компютри. Неколцина бяха с военни униформи, но повечето носеха всекидневни облекла или лабораторни престилки. Той поклати глава. Струваше му се немислимо, че над главите им има две мили океан.

— Не мога да повярвам, че военните са построили подобно нещо.

Ашър се ухили.

— Съмнявам се дали първите проектанти са имали предвид точно това. Не трябва обаче да забравяш, че проектът ще продължи много месеци, може би дори години. Изоставянето му не е възможност за избор, освен при изключително наложителни обстоятелства. За разлика от теб, повечето работници тук нямат опит в живота на подводници. Учените ни не са свикнали да живеят в стоманена кутия без врати и прозорци. Ето защо се стараем да направим живота им по-поносим.

Крейн вдъхна мириса на прясно смляно кафе и реши, че животът в Базата определено е поносим.

В отсрещната страна на малкия парк се виждаше голям плосък екран, може би три на три метра, и няколко пейки, наредени пред него. Крейн се вгледа по-внимателно и забеляза, че панелът се състои от по-малки екрани, поставени в координатна мрежа, за да прожектират един-единствен образ — неясните зелено-черни дълбини на океана. Във водата плуваха странни риби чудновато оформени змиорки, грамадни медузи и същества, наподобяващи балон с едно-единствено светещо пипало на главата. Той разпозна някои видове — отровен зъб, дълбоководни морски дяволи и риба пепелянка.

— Това гледка отвън ли е?

— Да, предава се от дистанционна камера, монтирана на външната страна на купола. — Ашър посочи малкия площад, — Много работници прекарват свободното си време тук. Почиват си в библиотеката или гледат интерактивни филми в мултимедийния център. Спортният комплекс на десето ниво също е много популярен. Напомни ми да ти го покажа после. Освен това ще трябва да ти сложим микрочип.

— Микрочип?

— РИ микрочип.

— Радиочестотна идентификация? Необходимо ли е?

— Опасявам се, че Базата се охранява изключително строго.

— Ще боли ли? — пошегува се Крейн.

Ашър се усмихна.

— Чипът е голям колкото оризово зърно и се имплантира под кожата, А сега да отидем в Медицинския комплекс. Мишел и Роджър чакат. Ей там е, в дъното. Ашър посочи с дясната си ръка към края на широк коридор. Докато минаваха покрай супермаркета, кафенето и пет-шест други входа, Крейн видя двойни врати от матирано стъкло с червени кръстове.

Ашър все така държеше лявата си ръка плътно до тялото.

— Какво ти е на ръката, ако не съм прекалено нахален?

— Съдова недостатъчност на горния крайник — безгрижно отвърна Ашър.

Крейн се намръщи.

— Силна ли е болката?

— Не, не. Просто трябва да внимавам.

— Естествено. Иска ли питане. Откога си така?

— Малко повече от година. Доктор Бишоп ми предписа кумадин и редовно правя упражнения. В спортния комплекс има хубави игрища за скуош. — Ашър ускори крачка. Очевидно изгаряше от нетърпение да смени темата.

Крейн си помисли, че ако Ашър не е главен учен, състоянието му вероятно няма да му позволи да живее под водата.

Медицинският комплекс беше старателно проектиран да побере възможно повече неща, без да бъде претрупан. За разлика от обикновените болници, осветлението беше непряко и дори дискретно. Отвсякъде и същевременно от никоя определена посока се разнасяше класическа музика. Ашър поведе Крейн през чакалнята и кимна на администратора зад бюрото.

— Медицинският комплекс е последна дума на техниката като всичко друго в Базата — отбеляза Ашър, докато минаваха покрай картотеката. — Освен лекарите има четири медицински сестри, трима помощници, диагностик, диетолог и двама лаборанти. И напълно обзаведено спешно отделение. Разполагаме с апаратура за всяко изследване, за което можеш да се сетиш, от обикновен рентген до скенери за цялото тяло. И всичко е подкрепено от богата патологична лаборатория на седмата палуба.

— А легла?

— Четиридесет и осем и възможности за двойно повече, ако се наложи. Но да се надяваме, че това няма да стане. — Ашър спря пред врата с надпис ЗАЛА ЗА КОНФЕРЕНЦИИ. — Е, стигнахме.

Стаята беше малка и още по-слабо осветена от чакалнята. На едната стена беше монтиран екран за видеовръзка, а на другите бяха окачени морски пейзажи, нарисувани с водни бои. Повечето пространство беше заето от голяма кръгла маса, на която седяха жена и мъж. И двамата бяха с офицерски униформи под белите престилки.

— Роджър Корбет. — Мъжът стана и протегна ръка.

Беше нисък, с оредяла прошарена коса и воднисти сини очи. Имаше къса, грижливо подстригана брада, от любимия на психиатрите тип.

— Вие сте психиатърът, нали? — каза Крейн и стисна ръката му. — Аз съм новият ви съсед.

— И аз така разбрах. — Гласът на Корбет беше тих. Говореше бавно и натъртено, сякаш внимателно обмисляше всяка дума. Носеше кръгли очила с тънки сребърни рамки.

— Извинявам се, че ви се натрапих.

— Няма проблем. Само да не хъркате.

— Не обещавам. За всеки случай си затваряйте вратата.

Корбет се засмя.

— А това е Мишел Бишоп — каза Ашър и посочи жената, която все още седеше до масата. — Доктор Бишоп, доктор Крейн.

Тя кимна.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също.

Доктор Бишоп беше млада и слаба, висока колкото Крейн, с тъмноруси коси и сини очи. Беше привлекателна, но не можеше да се каже, че е поразително красива. Крейн предположи, че тя е главният лекар на станцията. Стори му се интересно, че доктор Бишоп не стана, нито му подаде ръка.

— Моля, седнете, доктор Крейн — каза Корбет и отново зае мястото си.

— Просто Питър — каза Крейн. — Нали ще работим заедно.

Ашър се засмя като горд баща.

— Питър, ще те оставя на любезните им грижи. Те ще ти обяснят как стоят нещата. Мишел, Роджър, чао засега. — Той намигна, кимна, излезе и затвори вратата.

— Искаш ли нещо за пиене, Питър? — попита Корбет.

— Не, благодаря.

— А някаква закуска?

— Не. Предпочитам да поговорим за медицинския проблем.

Корбет и Бишоп се спогледаха.

— Всъщност проблемът не е един, доктор Крейн — каза тя.

— Така ли? Е, не мога да кажа, че съм изненадан. Предполагам, че става дума за разновидност на кесонната болест, която често се проявява под различни форми.

Кесонната болест се наричаше така, защото беше открита в средата на деветнадесети век при хора, работещи в среда от сгъстен въздух. Едното място беше първият кесон под Ист Ривър в Ню Йорк, когато се поставяли подпорите на Бруклинския мост. Ако работниците излезеха твърде бързо, след като са работили под високо налягане, в кръвта им се образуваха мехурчета азот. Наред с другите симптоми, това причиняваше силни болки в ръцете и краката. Пострадалите често се превиваха и гърчеха в агония. Като се имаше предвид на каква дълбочина се работеше тук и естеството на разкопките, Крейн беше убеден, че става дума тъкмо за кесонна болест.

— Предполагам, че имате хипербарична кислородна камера или някакъв друг вид съоръжение за рекомпресия, където лекувате пациентите. Когато приключим тук, бих искал лично да говоря с тях, ако нямате нищо против.

— Смятам, че ще действаме по-бързо, ако ми позволите да ви опиша симптомите, вместо да се впускаме в разсъждения — отривисто каза Бишоп.

Думите й изненадаха Крейн. Той я погледна. Нямаше представа защо говори така язвително.

— Извинявам се, ако съм прекалено нетърпелив или арогантен. Пътуването беше дълго и просто съм любопитен. Разказвайте!

— Преди около две седмици разбрахме, че нещо не е наред. Отначало проблемът изглеждаше no-скоро психически, отколкото физиологичен. Роджър забеляза рязко повишаване на броя на посещенията на пациентите. Крейн погледна Корбет.

— Какви бяха оплакванията?

— Някои хора се оплакваха от смущения в съня — отвърна психологът. — Други споменаха физическо неразположение и безпокойство. Имаше няколко случая на храносмилателни разстройства, липса на апетит също. Най-честото оплакване беше затруднения в съсредоточаването в работата.

— Няколко дни по-късно започнаха физическите симптоми — добави Бишоп. — Запек. Гадене. Неврастения.

— Хората вероятно работят на двойни смени тук долу — рече Крейн. — Не съм изненадан, че се чувстват отпаднали.

— Други се оплакаха от мускулни тикове и спазми.

— Само тикове? — попита Крейн. — Без болка?

Бишоп го погледна укорително, сякаш искаше да каже: „Ако имаха болки, щях да го спомена, нали?“

— Тогава тези хора не страдат от кесонна болест заяви Крейн, — поне не от разновидностите, с които съм запознат. Не виждам обаче причина за тревога. Проблемите със съсредоточаването, запека и гаденето са неспецифични и не могат да се припишат на определено заболяване. Може да е стрес, следствие на работата. Околната среда и задачата са необичайни.

— Това не е всичко — каза Бишоп. — Миналата седмица нещата се влошиха. Има три случая на сърдечна аритмия с хора, които нямат история на сърдечни смущения. Жена с двустранно вцепеняване на ръцете и лицето. И двама други пациенти с нещо като краткотрайни исхемични пристъпи.

— Краткотрайни исхемични пристъпи? В какво се проявяват?

— Частична парализа и неясен говор. Продължават около двадесет и четири часа.

— На колко години са тези хора?

— На по тридесетина.

Крейн се намръщи.

— Много са млади за сърдечен удар, при това два. Направихте ли неврологични изследвания?

— Доктор Крейн, моля ви, проявете малко професионална учтивост. Разбира се, че направихме неврологични изследвания. Неконтрастно сканиране на черепа с компютърен томограф, електрокардиограми, за да проверим дали има кардио-васкуларен риск, и какво ли не още. В Базата няма електроенцефалограф, тъй като знаете, че те се използват предимно за апоплектични удари или кома, но и без това не е необходим. Всичко беше абсолютно нормално. — В гласа на Бишоп отново прозвуча язвителност.

„Пази територията си — помисли Крейн. — Това е нейната територия и не иска да пристъпвам“.

— Дори да е така, това е първото доказателство за дисбаризъм.

— Дисбаризъм? — учудено попита Корбет и примига зад кръглите си очила.

— Декомпресионна болест. Кесонна болест.

Бишоп въздъхна.

— Според мен кесонната болест е единственото, което спокойно можем да изключим.

— Защо? Мислех, че… — Крейн млъкна, осъзнал, че Ашър всъщност не му бе казал какъв е проблемът. Като се имаше предвид същността на станцията „Буря в бездната“, той бе предположил, че става дума за кесонна болест, но, изглежда, беше стигнал до този извод прибързано.

— Съжалявам — бавно каза Крейн. — Не разбирам защо ме повикахте.

— Хауард Ашър ви повика — рече Бишоп и за пръв път се усмихна.

В залата за конференции настъпи кратко мълчание.

— Успяхте ли да изолирате общ фактор? — попита Крейн. — Пациентите на едно и също ниво на Базата ли работят?

Бишоп поклати глава.

— Дойдоха пациенти от повечето нива и от всички общи работни зони.

— Значи няма общ фактор, нито еднакви оплаквания. Всичко ми се струва случайно. Колко пациенти имате?

— С Роджър работехме тъкмо върху това, докато ви чакахме. — Бишоп извади лист от джоба на лабораторната си престилка и го погледна. — Базата работи почти от пет месеца. Приемаме между дванадесет и петнадесет пациента седмично. По-рано най-лошият случай беше стрептококова инфекция. Но откакто започнаха проблемите, сме приели сто и трима души.

Крейн се стъписа.

— Сто и трима? Господи, това е…

— Повече от една четвърт от хората тук, доктор Крейн. Твърде голям процент, за да е случайност.

И победоносно прибра листа в джоба си.