Джанет Танър
Да наследиш небето (9)

6.

С наближаването на есента листата на дърветата в парка започнаха да се багрят в алено, ръждиво и златисто на фона на наситено синьото небе. Сара продължаваше да ходи на уроци в „Чутън Лий хаус“ заедно с Алиша Морс и Лио де Виър. Ловният сезон бе започнал и през отворения прозорец до тях често долиташе звукът на рога и лаят на хрътките, а от мястото си, ако се надигнеха леко, можеха да видят ловците в черно-червени униформи, плъзнали по отсрещния хълм. Гилбърт се включваше, ако му останеше време. Лорънс и Хю също участваха, когато биваха вкъщи по време на ваканция. Затова Алиша и Лио постоянно се оглеждаха, за да ги зърнат.

— Още малко като порасна и аз ще ходя на лов — обичаше да казва Алиша, стрелвайки с таен поглед Сара, за която се знаеше, че не може да язди.

Но Сара не й обръщаше внимание, защото не се интересуваше от лова. Беше прекалено вглъбена в уроците, прекалено решена да успее в съревнованието с останалите, за да се разсейва с тези глупави уловки. Освен това изпитваше неприкрито съчувствие към лисиците, обект на лова.

Много скоро усърдието започна да дава резултати и Ричард Хартли не спираше да я хвали. За съжаление не можеше да каже същото за Лио и Алиша, което сподели с Гилбърт в един студен октомврийски ден.

— Алиша е умно момиче, а Лио, макар и зубрач, съвсем не е глупав. Ако отделяха също толкова време и усилия за уроците, колкото за заяжданията си, щяха да постигнат големи успехи. Трябва да призная, че Лио ме безпокои и, честно казано, ако не се стегне, може и да се провали на приемния изпит за подготвителното училище.

Гилбърт помръкна.

— Толкова ли е зле? Добре, Хартли, ще поговоря с него.

Той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Бланш бе в дневната и подреждаше ваза с хризантеми, които Дент, главният градинар, й бе набрал. Гилбърт реши да й каже за притесненията на учителя относно знанията на сина й. Докато той й говореше, тя продължи да нарежда цветята и само лекото пристягане на мускулите на лицето й издаваше нейното недоволство.

— Разбирам — каза тя, когато той най-после приключи. — Честно да ти кажа, Гилбърт, въобще не съм изненадана.

— Какво искаш да кажеш? — недоумяваше той.

Бланш откъсна повехнал лист от последния стрък, пусна го в кошчето за боклук и мушна цветето във вазата. После бавно се обърна и сключи ръце върху полата на роклята си от керемидено кафяво кадифе.

— Смея да твърдя, че го смущава присъствието на Сара Томас — хладно отвърна тя.

— Това е невъзможно! — възпротиви се Гилбърт. — Хартли е много доволен от нея.

— Добре — кимна мрачно Бланш. — Но никой не може да ме убеди, че присъствието й помага на Лио или Алиша.

Гилбърт мушна ръце в джобовете на раирания си панталон.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш, Бланш.

Тя не бързаше да му отговори, преди да е подбрала внимателно думите си. Откакто съзря в лицето на Сара заплаха за бъдещето на сина си, Бланш нямаше покой. От няколко седмици събираше информация и чакаше сгоден момент да я сподели с мъжа си. Сега, когато този момент най-после настъпи, тя не искаше да проиграе шанса си.

— Съжалявам, че ми се налага да го споделя с теб, Гилбърт, но направих някои проучвания за Сара. Може би няма да одобриш постъпката ми, но тъй като тя учи редом с моя син, реших да го сторя. Това, което научих, дълбоко ме смути.

Той присви очи. Не трепна и запази спокойствие. Ала спокойствието, което по принцип бе в основата на силата му, в този момент по някакъв странен начин създаваше представата, че като че ли дори силата му е една внимателно изработена илюзия. Бланш бе обзета от абсурдната идея, че тя дърпа конците и притежава достатъчно мощ, за да го съсипе, за да съсипе великия Гилбърт Морс. Само в спалнята я осеняваха подобни мисли, когато той я желаеше, а тя не отвръщаше на ласките му или след това, когато заспиваше, доволен като момченце. Но вместо да я опияни, както обикновено, мисълта за силата й я плашеше и разколебаваше, защото Бланш знаеше, че се движи на ръба на пропастта.

— Боя се, че установих, че Сара Томас е незаконно родена — изрече тя и го погледна право в очите. — Винаги съм имала подозрения. Струваше ми се малко нагласена историята, че баща й умрял в Индия без някой да го е виждал преди това. Затова направих малко проучване.

Той извади сребърна табакера от джоба си, но не я отвори.

— И какво откри? — попита я с напрегнат тон. Гласът му я накара да потрепери вътрешно, но вече бе стигнала твърде далеч и връщане назад нямаше.

— Рейчъл Томас никога не е била омъжена — хладно продължи тя. — Върнала се е тук с лъжливата си история и се представила като достойна за уважение омъжена жена. Каквато никога не е била.

— А бащата на Сара? — попита Гилбърт. — Кой е бащата?

Бланш замълча. Чудеше се дали има смелост да го постави натясно със съмнението, което я глождеше. Отказа се.

— Може наистина да е бил войник. Господ е свидетел колко млади жени са готови да се хвърлят в обятията на първия срещнат униформен мъж, без да мислят за репутацията си или последствията — отвърна Бланш. — Във всеки случай това е без значение. Сара Томас е копеле. И ти смяташ, че е подходящо да се учи рамо до рамо с децата ни?

— И защо не? — Гилбърт рязко отвори табакерата.

Бланш го изгледа гневно.

— Едва ли е най-подходящата компания за сина ми Лио. Освен това се учудвам, че пренебрегваш моралното възпитание на Алиша и я оставяш да общува с такова дете. Може да ги зарази и двамата, ако вече не го е сторила.

— Господи, Бланш, не ти ли се струва, че отиваш твърде далеч? — погледна я Гилбърт. Тонът му бе спокоен, както винаги. Въпреки това тя знаеше, че е ядосан.

— Не — не отстъпваше тя.

— Аз пък мисля, че прекали! Сара щяла да зарази Алиша и Лио! Що за глупости! Не забравяй, че става дума за едно дете.

— Дете, чиято майка е излязла извън правия път.

— Вината — гневно рече Гилбърт — е най-малко на детето. Не виждам с какво е по-различна от децата, родени в нормални семейства. Не! — Той вдигна ръка повелително, когато Бланш отвори уста, за да каже още нещо. — Нито дума повече по този въпрос. Сара е приятно дете и Лио има какво да научи от нея. Мисля, че е изключително безпардонно да прехвърляме греховете на родителите върху децата. Ако искаш Лио да се учи далеч от това, което според теб е заразно влияние на Сара, нямам нищо против. Това е твое право и аз няма да ти преча да постъпиш с него така, както смяташ за добре. Сара обаче остава тук. — Той направи кратка пауза. — Между другото, смятам още малко да я приобщя към семейството. Животът й със семейство Пю е истински ад. Този разговор ми помогна да взема окончателно решение. Ще уредя уроци по езда на Сара и следващия път, когато отиваме на излет, ще я поканя с нас. Разбери ме, Бланш, не смятам да толерирам подобни предразсъдъци в къщата си и колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-добре!

Той отиде и рязко отвори вратата, където свари Джеймс клекнал да подслушва. Грабна го за яката и го вкара в стаята.

— Как не те е срам да слухтиш така? Как смееш да гледаш през ключалката? — Той опъна ухото му здраво, завъртя се и излезе.

— Как може такова нещо, Джеймс! — скара му се и Бланш. — Веднага бягай в детската!

Момчето бързо се изниза и когато остана сама, Бланш притисна студените си треперещи устни с носна кърпичка, за да ги успокои. За пръв път виждаше Гилбърт толкова ядосан. Съзнаваше, че е допуснала сериозна грешка с атаката си срещу опеката му над Сара. Ясно бе, че за момента ще е принудена да търпи момичето. Но твърдоглавата позиция на Гилбърт по въпроса само увеличи подозренията й. Гневът му бе още едно доказателство. Едва ли се държеше така само от чист алтруизъм. Убедена съм, че има и друго, помисли си Бланш.

На младини Рейчъл Томас често оставала да нощува в тази къща. Доколкото Бланш бе чувала, Роуз, първата жена на Гилбърт, била доста безлична по душа. А Рейчъл бе толкова привлекателна, че според Бланш бе съвсем допустимо да накара дори почтен мъж като Гилбърт да кривне от правия път.

Ако предположенията й бяха верни, щеше да й е още по-трудно да се отърве от Сара. Ала Бланш не бе жена, която се предаваше без бой. Ще използва първата удобна възможност. Тя отиде до прозореца и погледна към небето, което, сиво и натежало над рехавите листа, сякаш отразяваше желязната решителност в сърцето й.

 

 

— Лъжеш — рече Сара. — Лъжеш!

Тя стоеше в средата на учебната зала, свила ръце в юмруци, с широко отворени очи. Алиша я гледаше злобно.

— Не лъжа. Джеймс е бил до вратата. Чул всичко. Ти си копеле!

— Не говори такива думи! — проплака Сара. — Не е прилично!

— Ами като си такава! Значи и ти си лоша като думата.

— Не е вярно! Татко е бил войник. Загинал в Индия…

— Ха-ха-ха! — презрително се изсмя Алиша. — Майка ти ти е казала така, защото я е било срам да си признае. Никога не е имала мъж. Била е пропаднала жена.

— Не е вярно! Не е вярно!

— Напротив, вярно е. Сигурно затова е умряла. Това е била присъдата й.

— Ами твоята майка? — плачеше Сара. — Тя също е умряла. И тя ли е била пропаднала жена?

— Не, не е била! — Алиша сви ръцете си в юмруци. — Как не те е срам да говориш така! Тя е била омъжена за баща ми.

— Ще говоря, както си искам. Ти го каза първа. Ти го каза за моята майка!

— Защото е истина.

— Не е вярно. Не е вярно!

— Копеле!

— Не съм. Ти си. Ти си копеле! — Тя се втурна към Алиша, грабна дебел кичур от гъстата й коса и започна да го опъва. Изведнъж двете се вкопчиха на кълбо и започнаха да се ритат, хапят, скубят, дърпат. Биха се няколко минути, през които омразата им една към друга премина в жестокост, и едва когато чуха някой да вика: Момичета! Какво правите? зад гърба си, те се разделиха, сведоха глави засрамено, макар в очите им все така да тлееше омразата.

— Тя е виновна, тя започна! Каза ми какви ли не обидни неща — проплака Сара.

— Какви?

— Че съм била копеле.

Очите зад дебелите стъкла на очилата гледаха изумено.

— Сара! Откъде си научила тези думи?

— Тя го каза. Каза, че съм… Каза, че майка ми била… — От очите й хвърчаха искри, блузата й бе разкъсана, панделката й висеше развързана.

Алиша се изправи.

— Никога не съм казвала такова нещо!

Въпреки схватката тя изглеждаше учудващо спокойна, леко разрошената й коса бе единственото доказателство за нападението на Сара. Ричард Хартли местеше поглед ту върху едната, ту върху другата.

— Хайде сега да започнем работа — предложи той, след като реши да не се намесва в този спор. — Сара, върви да се приведеш в приличен вид. Алиша, оправи си косата и седни на мястото си. И моля ви и двете, дръжте се като млади, възпитани дами.

Макар да бяха все тъй ядосани, те се подчиниха. Лио бе застанал на вратата и ги наблюдаваше с ехидна усмивка, но в този момент никой не му обръщаше внимание.

 

 

Сякаш напук на Бланш, Гилбърт започна да обучава Сара на езда още на следващата седмица. Един от уроците на Алиша бе заменен с проби при шивачката, която бяха наели на мястото на Рейчъл, и сега всеки ден по един час Сара бе принудена да търпи тормоза и да се явява преоблечена в конюшнята при Търнър, учителя по езда.

Вършеше го с неудоволствие. Не понасяше миризмата в конюшнята, а всички коне, дори благото пони Блеки, което според Търнър бе най-подходящо за нея, я изнервяха. Ала Сара постепенно привикваше да върши по задължение доста неща, които не й допадаха. Освен това бе решила да не се дава на Алиша, която щеше да злорадства, ако знаеше колко се страхува. Стараеше се по време на уроците, Търнър я обучаваше с търпеливо постоянство и най-накрая тя усвои толкова умения, че се научи дори да галопира.

Веднъж, докато яздеше с Алиша и Лио, момчето нарочно се приближи тъй близо до нея, че успя тайно да шибне Блеки с камшика си с надеждата, че ще уплаши понито и то ще се втурне като бясно. Ала животното бе прекалено добродушно, за да се поддаде на тази конспирация. Тъй като единствено Сара знаеше за този инцидент, той не достигна до ушите на Гилбърт.

Господин Морс удържа и на обещанието си да включи момичето в някои семейни излети, но това по никакъв начин не я приобщи към фамилията. Знаеше, че я мразят, тя също ги мразеше, но си траеше. Така или иначе нямаше към кого да се обърне. Не принадлежеше никъде, горчиво си мислеше тя, тъй като и селските деца вече не я приемаха като своя. У семейство Пю вършеше всичко, което Берта й възлагаше, без да се оплаква, а ако понякога й се приплакваше, винаги се затваряше в стаята си и се заравяше под възглавницата, където никой не можеше да чуе риданията й. В къщата на семейство Морс я мразеха, а враждата й с Алиша не бе тайна за никого. Пряко волята си тя се възхищаваше от по-голямото момиче, завиждаше на нейното самообладание и увереност, на хубавите й дрехи и на факта, че е дъщеря на Гилбърт — не защото изпитваше осъзнато желание да принадлежи към клана Морс, а защото боготвореше човека. Но всичките й опити да се сприятели с дъщеря му биваха посичани в зародиш, а дори най-малкият намек за подкрепа при честите сблъсъци между Алиша и Лио биваше отблъснат и Сара разбираше, че другото момиче не е омекнало към нея и на милиметър. До известна степен това я радваше. Не бе забравила ужасните неща, които Алиша наговори по адрес на майка й, и едва ли някога щеше да й прости. Думата, с която момичето я нарече, продължаваше да я преследва нощем, караше я да трепери от погнуса, изпълваше я с бясна омраза. Въпреки това за нея Алиша притежаваше безспорен ореол на изисканост и противно на всяка логика копнееше да се сближи с нея, да влезе в нейния омагьосан свят, да престане да бъде прицел на омразата й.

Сара си мислеше, че сигурно има някакъв начин да се сприятелят. И двете бяха загубили майките си и инстинктивно, със зрелост, надвишаваща годините й, чувстваше, че и двете са еднакво нещастни. Понякога в присъствието на Гилбърт Алиша започваше да се преструва, че с удоволствие общува със Сара, за да привлече вниманието на баща си. Това караше момичето да се надява, че вероятно един ден нещата щяха да се променят.

Засега обаче всичко си бе постарому.

На Коледа, когато Лорънс и Хю се върнаха у дома, атмосферата се поразведри. Алиша се държеше прекрасно пред тях, а Хю я обсипваше с внимание. Момичето се радваше, но в същото време се боеше да не би Алиша да ревнува и после да й го върне тъпкано. Сара бе поканена да прекара празниците със семейството. Гилбърт остана много доволен, че двете с Алиша украсиха елхата заедно. Дървото бе толкова огромно, че се наложи Търнър да им донесе стълба, за да стигнат до върха.

— Внимавайте, момичета — предупреди ги Гилбърт. — Не искам счупени ръце и крака точно за Коледа. Защо не оставите Лио да я украси най-горе.

Алиша тръсна глава.

— Нали го знаеш колко е непохватен и само ще изпочупи играчките. Да оправи имела.

Така на Лио бе поръчано да украси вратите с имелови клонки, а Сара и Алиша се редуваха да подпират стълбата и да се катерят с крехките стъклени топки и малки фенерчета с микроскопични свещи.

Ала когато дойде ред да закачат подаръците на елхата, Сара отново се почувства като натрапница. За останалите деца имаше толкова много и нито един за нея.

Оказа се обаче, че и тя е предвидена и когато отвори своето пакетче на Коледа, с радост откри в него нежна филигрирана гривна от сребро. Гилбърт я наблюдаваше усмихнат. Преливаща от радост, тя възкликна:

— Боже, колко е красива! За пръв път виждам толкова красива гривна!

Но после забеляза как останалите я наблюдават с едва прикрита враждебност и радостта й помръкна. Тя стисна здраво гривната, сякаш се боеше, че някой ще й я грабне, и разбра, че ако Коледа е време за добрини, Бланш, Лио и Алиша никога няма да я включат в сметките си.

Въпреки това гривната бе достатъчна, за да изпълни сърцето й с радост. Гилбърт й я сложи на ръката, но вечерта, когато се прибра в голата си стаичка, тя внимателно я свали, прибра я в хартията, в която беше опакована и я скри в чекмеджето, където пазеше някои дребни дрънкулки.

— Виждаш ли, Роуз? — обърна се тя към куклата, която някога бе на Алиша, а сега се кипреше на шкафа до леглото й. — Вече имам две красиви неща — теб и гривната.

Куклата я гледаше с големите си неподвижни очи, а Сара си даде дума, че един ден ще увеличи съкровищата си и ще се сдобие и с други красиви неща. А може би, ако има късмет, ще намери и човек, с когото да ги сподели. Тогава отново ще има щастливо семейство, в което ще цари топлота и любов, също както докато живееше с майка си, но то ще бъде заобиколено от вещите, които семейство Морс приемаха за даденост.

Един ден ще спра да бъда никой, обеща си Сара. Тогава няма да съм малката натрапница, която се радва на чуждото благоволение, а известна персона, която ще уважават заради това, което е постигнала.

Унесена в мечти, Сара заспа.