Джанет Танър
Да наследиш небето (31)

3.

В една студена сутрин седмица след Коледа Адам отметна грубото войнишко одеяло и стана от тясното си легло. Извън бараката, която в момента бе неговата квартира в централната школа за пилоти, цареше все още пълен мрак и той потрепери, докато събираше ледена вода за тоалета си и се жулеше със сапуна.

Ако това е война, да умра!, мислеше си той сърдито и не за първи път установи, че завижда на младежите, които обучаваше. Сред тях имаше всякакви — едни притежаваха вроден усет към управлението на контролното табло и бяха родени пилоти, други с упорит труд се мъчеха да усвоят необходимите техники и умения, малцина никога нямаше да се научат да карат самолет.

Но те всички идваха в школата, обзети от ентусиазъм, възбудени от вълненията, които никога нямаше да изпитат в окопите, готови да се хвалят с успехите си и търсещи оправдания за неуспехите, а Адам постепенно започна все по-силно да усеща, че се отегчава от отредената му роля. Опитваше се да повярва, че изпълнява ключова функция във войната, но не можеше да се отърве от мисълта, че обучението е работа за старите хора, а той съвсем не бе старец.

Вярно, че и във Франция в момента нямаше особено движение. Тежката европейска зима бе сковала бойните полета, вкочанила калта в окопите, ограничила полетите. Когато пилотите все пак успяваха да излетят за разузнаване, ставаха жертви на силни западни ветрове, които ги отвеждаха в Германия. Но през пролетта, когато времето се оправи, нямаше да е така. Тогава щеше да се отвори доста работа за ескадрилите. Докато слагаше дрехите и се подготвяше за началото на поредния тежък ден на обучение, Адам взе решение. Повече нямаше намерение да търпи тази второстепенна роля. Когато спектакълът започне отново, щеше да си намери място в центъра на събитията.

При първа възможност отиде да говори с командира и изложи тезата си пред него. Отначало се опита да го разубеди, като му каза, че Адам е един от най-добрите и опитни инструктори, с които разполага. Но Адам настояваше на своето и най-накрая командирът се съгласи да обсъди молбата му в щаба. След една седмица пристигна отговор, молбата му бе удовлетворена. Щяха да го изпратят в една от ескадрилите, която понастоящем бе във Франция и бе претърпяла големи загуби. Мястото му щеше да бъде заето от офицер, който бил ранен, когато обстрелвали самолета му, но който вече бил достатъчно добре, за да поеме по-леки задачи.

— Ти по-добре вземи и се прибери за няколко дни вкъщи, за да се сбогуваш със семейството си — му рече командирът, премигвайки иззад монокъла си. — Един господ знае дали ще се върнеш отново в Англия.

 

 

— Не можем ли да бъдем поне приятели, Сара? — попита Хю.

Вече втори ден тя беше в „Чутън Лий хаус“. Ани се съгласи да гледа Стивън и Сара пристигна, обзета от мрачни предчувствия, за да помага, когато има нужда от нея. Тази сутрин стана с петлите, за да пали камината в стаята на Хю и да му сервира закуската. Задълженията й я върнаха към дните, когато бе слугиня. Но това я тревожеше много по-малко от принудата да търпи Хю до себе си и мазният му тон в момента я накара да настръхне при мисълта за това, което я чакаше.

— Не те разбирам — отвърна тя, без да го поглежда.

— Разбираш ме ти, разбираш. Сигурен съм, че щеше да се държиш по-добре дори с немски военнопленник! — сърдито изфуча той. — Но тъй като сме принудени да прекараме следващите една-две седмици заедно, не мислиш ли, че е по-добре да забравим за миналото? Мина много време оттогава, а преди това двамата се разбирахме толкова добре. Тогава ме харесваше, нали?

Тя се сети за онези слънчеви дни преди да й вгорчат живота. Да, тогава харесваше Хю. Той често заставаше на нейна страна и на нея й беше приятно да общува с него. Това, което никога нямаше да му прости, бе онова, което й бе причинил.

Тя го погледна, докато седеше с таблата със закуската във фотьойла си, слаб и едва ли не крехък в шарения си копринен халат, и се запита дали не е прекалено сурова към него. Тогава беше млад и самонадеян, лесно се подвеждаше от младежките си увлечения. Предателството му бе почти разбираемо. Сигурно се е ужасявал при мисълта, че баща му ще разбере какво е направил. Това, естествено, не го оправдаваше, но наистина оттогава бе минало много време. Хю вече не бе оня дързък момък — под очите му имаше тъмни сенки, а красивото му лице бе набраздено от бръчки.

— Не искам да се караме, Сара — промълви й Хю, а вълнението в тона му късаше сърцето й. — Не може ли да общуваме нормално, поне докато си тук? Иначе и на двамата ще ни се стъжни животът.

Вратата се отвори. Беше икономът, който дойде, за да помогне на Хю с тоалета. Сара понечи да излезе, но Хю я хвана за ръката.

— Моля те! — настоя той и тя зърна в него стария, чаровен Хю.

— Добре де, ще видим — късо промърмори Сара.

 

 

Беше невъзможно така набързо да преглътне доживотната обида, но през следващите няколко дни отношението й към него поомекна.

Сара установи, че е податлив на ужасно мрачни настроения. На моменти бе весел, забавляваше я със смешки от живота в офицерската столова, но често ставаше толкова мълчалив и потиснат, че тя се чувстваше задължена да изтръгва от устата му другите, ужасяващи разкази, които ги тормозеха еднакво, но които така или иначе бяха жизненоважна част от процеса на оздравяването.

Разказваше й за бежанците, които едва кретаха, трогателно нарамили лични вещи, за горящите в пламъци къщи, от които се издигали облаци отровен пушек към ясното есенно небе, за опустошената природа, където дърветата, покосени от бомбардировките, протягали голи и счупени ръце към небето. Най-страшно бе, когато разказваше за приятелите, умрели пред очите му, за грохота на оръдията и писъците на ужасените коне.

— За бога, никога не казвай на Алиша какво става с конете там — помоли я той. — Ще полудее, ако разбере. Бойното поле с всичките съвременни оръжия вече не е място за тях.

В стремежа си да не покаже собствения си ужас от съдбата на гордите и верни животни, Сара така стисна ръце, че ноктите й се забиха в дланите. Сигурно наистина е много страшно, след като запален кавалерист като Хю е стигнал до извода, че конете вече нямат място във военните действия.

— Ако видиш какви оръжия използват сега, няма да повярваш на очите си — продължи Хю. — Да вземем Джак-джонсъните, например — могат да пробият в земята дупка, седем метра дълбока и десет метра в диаметър. Ами гранатите — те убиват много хора наведнъж. Това е кървава война, Сара.

Той се усмихна леко, но Сара забеляза началото на нервен тик на бузата му. Без да мисли, тя се протегна и го хвана за ръката.

— Сигурно е ужасно — промълви тя спонтанно.

— Да, така е, но ще става още по-зле. Тази война по нищо не прилича на останалите, но ще се води постарому. Цели орди излизат от скривалищата, втурват се, викат като заклани, като че ли се бият в Гражданската война, и падат покосени като мухи. И колкото повече инженерите измислят нови, по-ефикасни оръжия, толкова по-лошо ще става — освен ако марионетките по върховете не сменят тактиката. Вярвай ми, въобще не ми се връща, макар и да съм на служба в армията.

— А трябва ли да се връщаш? — попита Сара.

— Разбира се, че трябва, по дяволите! — промърмори Хю нервно. — Веднага щом оздравея, отивам в центъра на бойните действия, освен ако не свърши, но не ми се вярва. Ще свърши чак като избият всички и вече няма кой да отиде да се бие.

Пръстите му се впиха още по-силно в Сара, но тя не забеляза, защото бе вцепенена от ужас. Това, което ставаше на бойното поле, не бе за вярване, трудно можеше да бъде осмислено. Как е възможно хора да си причиняват тези неща едни на други? За пръв път бе склонна да прояви разбиране към Джеймс и пацифистките му възгледи. Но сега знаеше, че не бива да го споделя. Стоеше безмълвно до Хю, стискаше му ръката и се чувстваше по-ядосана и безпомощна от всякога. Всички проблеми и несгоди в личния й живот изглеждаха нищожни в сравнение с това, само някакви дреболийки на фона на тази огромна кървяща рана.

Дните минаваха и Сара установи, че част от старото им приятелство се възражда, докато полагаше всички усилия да го разсейва от ужасите, които бе преживял и които му предстояха. Без съмнение присъствието й му се отразяваше добре. Скоро той започна да се къпе сам преди закуска, да се храни със семейството, както преди и дори Гилбърт забеляза и одобри тази промяна.

— Сара, винаги си знаела как да внесеш светлина в нашия живот — й каза той, като й се усмихна, а на нея й стана толкова приятно, както като беше на дванадесет години.

Беше към края на втората седмица, бяха в дневната и Сара четеше на Хю „Приказка за два града“. Тъй като бяха изчерпали темите си за разговор, това бе подходящ начин да запълнят този следобед, но вниманието на Сара не бе изцяло погълнато от книгата. Тази сутрин беше получила писмо от Ерик, с което той й съобщаваше, че се мести в Нортхолт, откъдето ще извършва оперативни полети, наблюдавайки крайбрежието за нападатели. Десет дни преди Коледа немски военни кораби проведоха неуспешно нападение срещу Грейт Ярмът, но след това опитаха отново и постигнаха по-голям успех. Скарбъроу, Уитби и Хартлипул бяха бомбардирани откъм морето и над сто мирни граждани загинаха. Сега щяха да използват самолетите като предупредителна система в опит да предотвратят нови невинни жертви.

Когато стигна края на главата, Сара вдигна глава от книгата и видя, че Хю я наблюдава. Мислеше, че е свикнала с него през изминалата седмица, но сега нещо в изражението му, което й напомни за миналото, я притесни. Тя отбеляза докъде е стигнала, остави книгата на масичката до себе си и стана.

— Искаш ли чаша чай?

— Не, не бих казал. — Той продължаваше да гледа лицето й по странен начин.

— Аз пък искам! — някак отривисто рече тя. — Гърлото ми съвсем пресъхна. — Тя се обърна с намерението да избяга в кухнята, но докато минаваше край стола му, Хю бързо протегна ръка и я хвана за китката. — Какво правиш? — попита Сара, стресната.

— Ела! — Гласът му бе тих и напрегнат. — Искам да си до мен.

— За бога, Хю!

— Бъди мила с мен — опита се да я приласкае той. — Няма да ти стане нищо, нали? Признай си, че ме харесваш.

— Не е вярно! — Сара се опита да се отскубне от него, но не можеше. Може би изглеждаше крехък, но видът му със сигурност лъжеше. Хю се засмя, хвана я бързо, изправи се на крака и се извиси над нея.

— О, Сара, нима си забравила как беше? Аз не мога да забравя. И как бих могъл? — Говореше леко завалено, сякаш е пил, но Сара знаеше, че не е така.

— Ти си луд! — успя да изрече тя.

Той се усмихна.

— Наистина ли? Може би ти ме влудяваш.

Сара се опита да се откопчи, но това като че ли я доближаваше до него. Устните му намериха нейните и Хю я целуна брутално. Тя започна да го налага с юмруци, но той бе прекалено силен за нея, хвана я бързо и се засмя.

— О, Сара, много обичаш да се биеш! Все налиташ на бой. Но не се забравяй сега. Нали не си забравила, че съм болен човек.

— Много си болен, няма що! — изстена тя и усети вкуса на кръв по устните си, където я беше захапал.

— Нали няма да ме оставиш да тръгна за Франция без спомени? Хайде, Сара…

— Престани! — изпищя тя. Споменът от миналото бе тъй пресен и ярък в съзнанието й, че реагираше почти истерично. Но съпротивата й само го възбуждаше повече. Ръката му се плъзна към закопчалката на роклята й и я дръпна като обезумял. — Престани! — изкрещя тя отново, когато усети, че роклята й се разкопчава.

Точно в този момент вратата се отвори и нечий глас попита:

— Какво, по дяволите, става тук?

Сара имаше чувството, че всичко се повтаря отначало. Хю я пусна внезапно, тя се извърна, като очакваше да види Лорънс, готов да се бие с брат си. Но не беше Лорънс. Беше Адам.

За миг занемя от изненада. Но веднага след това реакцията от нападението на Хю, срамът и ужасът, че я е заварил в тази ситуация, я накараха да изреве. Тя бързо хвана деколтето си и го дръпна, за да прикрие голата си гръд. Чу, че Хю се смее, но нервно.

— Адам, старче! Със Сара просто се забавлявахме…

Адам ги гледаше недоверчиво и срамът й прерасна в ярост. Веднъж вече Хю я набеди, а тогава тя не успя да се защити. Това нямаше да се повтори.

— Как смееш, Хю! — изрева му Сара. — Ти може да си се забавлявал, но не и аз! Ако знаех, че смяташ да правиш това отново, никога нямаше да дойда и да стоя край теб, колкото и да ме молеше Гилбърт. И само като си помисля, че ти съчувствах! Ти си все същият. Абсолютно! Не си се променил и на йота. Е, не смятам повече да мълча. Единствената причина да си мълча през всичките тези години бе, че си мислех, че истината ще нарани баща ти прекалено много и защото се страхувах, че няма да ми повярва. Но сега…

Тя се обърна и погледна Адам.

— Трябва да чуеш истината и тогава ще разбереш дали съм се забавлявала с това чудовище!

 

 

В стаята все още кънтяха думите й. Хю бе пребледнял, лицето му бе като стар пергамент и той отново изглеждаше болен и хилав. Адам ги гледаше така, като че ли е видял призрак. Тогава внезапно, като гръм от ясно небе, я обзе безпомощност. Каквото и да каже, не можеше да промени нищо, както едно време. Адам ще махне с ръка и ще я обвини в истерично чувство за вина. Тя виждаше презрението и отвращението в очите му и разбра, че повече не издържа.

— Какво си ме зяпнал така! — сопна му се Сара.

Тя хукна от стаята презглава. Вдигна роклята си, за да не пречи на препускащите си крака, и се втурна нагоре по стълбата, сякаш някакво чудовище я гонеше по петите. Използваше една от стаите, които Алиша бе приготвила за своите офицери, защото нямаше друга свободна. Влезе вътре, затвори вратата и се облегна на нея. Дишаше тежко и на пресекулки, горещи сълзи се стичаха по лицето й.

Боже, каква несправедливост! Беше свикнала с мисълта, че Лорънс, Бланш и Алиша гледат на нея като на проститутка, но и Адам да мисли същото…

След време отиде, взе куфара си от новата поставка за багаж и го отвори на леглото. Беше започнала да хвърля дрехите си в него, когато на вратата се почука и тя се вцепени.

— Кой е?

— Адам. Може ли да вляза?

Сара без малко да извика не, защото не й беше до никого и още по-малко до него, но отиде до вратата и отвори.

— Да?

Той погледна разплаканото й лице, забеляза отворения куфар на леглото, разхвърляните й дрехи около него, тоалетните й принадлежности, все още наредени на тоалетката, единствените лични вещи в тази гола и стерилна стая.

— Добре ли си? — попита я.

— Да.

— Но си тръгваш.

— Не мога да остана нито секунда повече. Така или иначе, дойдох да се грижа за Хю и както се вижда, той е оздравял и вече няма нужда от мен.

— Сара…

— Ако нямаш други въпроси, ще ти бъда благодарна да ме оставиш да си стегна багажа. — Тя се обърна с гръб към него, отиде до леглото и пусна една несгъната рокля в куфара.

Адам отиде при нея.

— Какво се случи, Сара?

Тя събра тоалетните си принадлежности от тоалетката.

— Нали видя.

— Видях само част от това, което се е случило.

— И си направи съответните изводи. Аз съм курва, Адам. И майка ми е била такава. Алиша не ти ли го е казала вече?

Той подмина предизвикателството.

— Какво искаше да кажеш на Хю, Сара?

— Нищо.

— Хайде, не съм чак такъв глупак. Има нещо скрито, нали? Винаги съм знаел, че има нещо. Искам да знам какво е то.

— Защо? — Тя започна да закопчава куфара си, без да го поглежда.

— Защото ти ме интересуваш, Сара. И то много — тихо промълви Адам. — Нямам сили да те гледам така съкрушена. Искам да разбера какво се е случило.

Тя преглътна. Устата й бе пресъхнала, не й стигаше въздух.

— Защо не попиташ Хю?

— Попитах го, но той само смотолеви нещо. Затова сега питам теб. Сара, моля те, кажи ми.

Гърлото й се сви. Тя покри лицето си с ръце.

— Не мога.

— Напротив, можеш. — Адам взе ръцете й и ги стисна. Очите му сякаш проникваха вътре в душата й. Той нежно я притисна да седне на ръба на леглото, а тя не му се противопостави. Сякаш цялата й борбеност се бе изпарила. — Кажи ми.

И неусетно Сара започна да разказва, думите се ронеха от устата й, тя споделяше тайните, които толкова дълго спотаяваше в себе си. Когато свърши, го погледна уплашено. Лицето му бе сериозно.

— Вярваш ли ми?

— Да, разбира се. Защо да не ти вярвам? — Не спомена, че вече е чувал друга, по-различна версия за случката.

— Никой друг не ми повярва. Или може би не искаха да ми повярват.

— Може би. В края на краищата Хю е техен човек.

Сара си помисли, че той се опитва да оправдае Алиша. Незнайно защо болеше я много повече сега, когато Адам седеше до нея, държеше ръцете й и я успокояваше.

— Никога не съм си мислела, че ще опита отново — каза тя. — Иначе нямаше да дойда, дори и заради Гилбърт. А може би… може би съм допускала, че може да опита, но си мислех, че този път ще съм в състояние да се погрижа за себе си.

— О, Сара! — поклати той глава. — И не си казала нищо на Гилбърт?

— Не, не исках да научава. Щеше да бъде съкрушен, не само защото Хю направи… това, което направи, но и защото останалите са го излъгали. Адам, обещай ми, че няма да му казваш.

— Добре, няма. Но мисля, че трябва да знае. Той до ден-днешен се чуди защо си тръгнала.

— Знам и искрено съжалявам за това. Но продължавам да мисля, че е по-добре да обвинява мен, отколкото да узнае истината за семейството си… — Сара изведнъж млъкна, защото се сети, че разговаря със съпруга на Алиша. Тя го погледна смело в очите. Заради Гилбърт ги беше крила толкова години. Но това бе единствената жертва, която не бе в състояние да направи.

— Най-много държа ти да ми вярваш — каза тя.

— Аз ти вярвам.

Сълзи избиха в очите й.

— Е, в такъв случай, всичко е наред — промълви тя. — Нищо друго не ме интересува.

— Защо плачеш тогава? — много нежно я попита Адам.

— Защото си помислих, че ти… О, Адам, не мога да допусна да си мислиш лоши неща за мен. Не и ти…

— Как бих могъл да си помисля нещо лошо за теб, Сара…

И неочаквано, без да разбере как стана, тя се оказа в обятията му.

 

 

Така бе копняла за него, от толкова време бе убедена, че завинаги го е загубила, че никога повече няма да усети с пръстите си мускулите на врата и раменете му, наболата му брада по бузата си. Знаеше, че нямат право да го правят. Сега всеки от тях принадлежеше другиму. Но дълбокото й желание, потискано толкова дълго, я понесе през бариерите, които разделяха спокойствието от любовта, и тя се притисна в него, неспособна да се отдръпне, както бе неспособна да спре бликналите сълзи.

Адам. Адам беше всичко на този свят. Така беше от момента, в който го зърна, и нищо, което се бе случило оттогава, нито един от приливите и отливите, нито един от миговете на отчаяние и скръб нямаха значение. Устните докосваха челото й, бузите, шията, а тя откликваше чувствено и се наслаждаваше на всеки допир. Тогава устата му срещна нейната и я целуна с настървението на удавник, борещ се за глътка въздух, а тя изпита чувството, че се разтапя в него, че губи тялото си и каквото и да е чувство за време и пространство. Бурята на отминалия час бе забравена и Хю като останалия свят вече не съществуваше. Съществуваше само Адам и любовта й към него, по-силна, по-дълбока, по-изпепеляваща от всички чувства, които бе изпитвала някога.

Тялото й болезнено го желаеше, всяко нейно нервно окончание внезапно оживяваше и пееше. Усещаше милувките на ръцете му като допир на ледени пръсти върху трескава кожа и те отекваха и нажежаваха всеки сантиметър от нея, гърдите, корема, меката, нежна кожа между бедрата, така че имаше чувството, че през тялото й минава електрически ток. Адам… Адам… Отдаде се на този водовъртеж от чувства. Знаеше, че най-после е там, където иска да бъде, подслонена от бурите, най-накрая у дома, стоплена от огъня на любовта му. Но изведнъж се сепна от първото припламване на чувството за вина, което постепенно лумна като силен огън.

— Адам, не, не трябва. Не бива. Ерик…

— Ти не обичаш Ерик. Никога не си го обичала. — Той продължаваше да я целува.

— Адам, не! Алиша…

Когато чу името на жена си, той вдигна глава и я погледна.

— Защо искаш да развалиш всичко?

— Не искам да разваля…

— Тогава замълчи! — Той отново я целуна и с устните си приглуши нейните протести. Но първоначалната вълшебна забрава я нямаше. Сега Алиша и Ерик ги деляха като сенки от реалността. Той усети нейната резервираност и я пусна.

— Нашият брак е само на книга, Сара. И никога не е бил нещо повече. Може спокойно да се нарече брак по сметка.

— Защо се ожени тогава?

— Защо ли? Защото… — Той млъкна, после довърши отговора си с въпрос. — А ти защо избяга и ме изостави?

Сара мълчеше.

— Не зная дали трябва да ти казвам… Не искам да развалям това, което е останало между вас.

— Нали ти казах, няма какво да се разваля. И малкото, което съм изпитвал към Алиша, отдавна умря. Но за мен е много важно да разбера защо ти… направи това, което направи. Кажи ми. — Очите му сякаш се впиваха в нея.

— Аз… Алиша… — Думите не излизаха от устата й. Истината бе толкова ужасна.

— Мисля, че вече се досещам каква е истината. — Гледаше сериозно. — Нали става дума за някакво изнудване? — Тя кимна безмълвно. — Заплашила те е, че ще каже на Гилбърт за теб и Хю, така ли е?

— Отчасти, да.

— А каква е другата част от истината? — Той я хвана за брадичката. — Хайде, Сара, няма да те пусна, докато не ми кажеш.

— Добре. — Тя не го поглеждаше. — След като искаш да знаеш истината, ще ти я кажа. Беше по времето, когато ти имаше голяма нужда от подкрепата на Гилбърт. Тя ми каза, че ще направи всичко възможно да не я получиш, ако не направя това, което ми нареди. Обеща да ти осигури стабилно бъдеще в компанията, ако се махна от пътя й. В противен случай заплаши, че ще сложи край на мечтата ти да имаш самолет. — Когато свърши, тя го погледна уплашено. Но той я гледаше с каменно лице.

— Значи си го направила заради мен?

— И заради Ани и Макс. Ани беше бременна с Джон и много се страхуваше, че Макс няма да може да си позволи да се ожени за нея. В такъв случай не ми оставаше друго. Знаех, че не мога просто ей така да си тръгна. Затова се върнах при Ерик.

— Използвала си го.

— Вероятно, да. Но аз се старая да му бъда добра съпруга, Адам. Направих го щастлив. И смятам да продължа в същия дух. Мисля, че съм длъжна да му се отблагодаря поне с това.

Пръстите му се впиха в брадичката й. Тя ги усети да се забиват в костта й.

— Не може да се върнеш при него. Не и сега. Няма да те пусна.

Очите й се наляха със сълзи. Изкушението бе толкова голямо, че не знаеше как да му устои. Тя преглътна буцата в гърлото си.

— Трябва, Адам. Прекалено е късно за друго. Прекалено много хора са замесени, невинни хора, които ще страдат.

— Ерик те има от около пет години. Ако не е успял да те накара да се влюбиш в него досега, значи не те заслужава.

— Ами Стивън?

— Аз ще се грижа за Стивън.

— Но той боготвори баща си, Адам. Освен това Ерик може да не ми го даде. Не мога да го оставя, той е още момченце, има нужда от мен. Не, Адам, не може да става и дума, невъзможно е!

— Така твърдяха и за самолетите.

— Господи, как говориш! Вдигането на самолет във въздуха няма нищо общо с твоето предложение.

— Обичаш ли ме?

— Знаеш, че те обичам. Винаги съм те обичала, винаги ще те обичам. Но не мога да го направя, Адам. Трябва да забравим за този следобед и да се опитаме да се държим, както преди.

Нещо в тона й му подсказа, че решението й е окончателно. Той рязко я пусна и стана.

— Едва ли ще ми се наложи. Днес се върнах, за да съобщя, че се местя. Отивам в ескадрилата. Във Франция.

Тя изстена и покри уста с ръцете си.

— Не може да бъде!

— Може, може! — Той се усмихна загадъчно. — Мислех си, че е време да направя нещо по-сериозно за родината си. Сега виждам, че това е още по-добро решение, отколкото съм предполагал.

— О, Адам! — Тя протегна ръце към него. — Задължително ли е да отидеш?

— За съжаление, да.

— Ами ако… — Тя млъкна, преди да е изрекла на глас страховете си. — Ами ако не се върнеш?

Той сви рамене.

— Тъкмо нещата ще се уредят по идеален начин.

— Какви ги говориш! — Не беше на себе си. Само преди миг всичко изглеждаше толкова ясно и тя знаеше точно какво ще направи, колкото и да й е трудно. Ето че изведнъж всичко се бе обърнало наопаки. Той й се усмихна под мустак.

— Смятам, че постъпвам правилно, като тръгвам. Така ще сме далеч един от друг. Ще имаме време да осмислим нещата. Докато свърши войната, може да промениш решението си. — Говореше й с леден тон. Тя имаше чувството, че вече я е напуснал. Близостта между тях бе изчезнала, сега между тях цареше само обърканост и отчаяние. — Доколкото разбирам, смяташ да си тръгнеш от Чутън Лий довечера?

— Разбира се. Не мога да остана под един покрив с Хю. Ще обясниш ли на Гилбърт? Кажи му, че ми е домъчняло за Стивън.

Той повдигна вежди.

— Ще кажа на Гилбърт каквото сметна за добре.

— Адам, ти ми обеща!

— Обещах да не му казвам какво се е случило едно време. Не е ставало дума за днешната случка. Не виждам защо трябва да крием от него, че Хю е оздравял достатъчно, за да върши глупости. Но ако това те притеснява, вероятно трябва да внимавам какво говоря. А сега, след като ще си тръгваш, нека да те оставя да приготвиш багажа си.

— Благодаря. — Тонът й бе леден като неговия. В крайна сметка той изпълняваше нейното желание, нали така? Но когато Адам тръгна към вратата, Сара нямаше сили да се спре. Тя се втурна след него и го сграбчи за ръката. — Адам, нали ще се пазиш? Моля те, върни се здрав и читав! Много ти се моля!

За миг погледите им се срещнаха и между тях премина чиста и силна любов като електрически ток. После той я дръпна, отново я целуна съвсем нежно, притисна я до себе си, сякаш да запечата всяка извивка на тялото й върху своето, а тя се почувства така, сякаш душата й бе изтръгната бавно, болезнено и тялото й остана като празна обвивка. Сара обви с ръце врата му, защото изведнъж я обзе безумната мисъл, че ако успее да го задържи в обятията си, всичко като по чудо ще се промени и те ще останат завинаги заедно. Но с рязко движение Адам се отскубна от ръцете й и отново се обърна към вратата.

— Довиждане, любов моя.

— Довиждане.

Той си тръгна. Стана й пусто. Почувства се напълно ограбена. Всичко си беше постарому. Обстоятелствата отново ги разделяха, както винаги.

Но сега имаше нов фактор — опасността от войната, която можеше да й го отнеме завинаги. В този момент Сара разбра, че нищо не е важно, че нищо няма значение, освен това той да се прибере у дома здрав и читав.