Джанет Танър
Да наследиш небето (28)

16.

Сара четеше и препрочиташе писмото, но сякаш не разбираше нито дума. Адам и Алиша щяха да се женят. Сълзи напираха в гърлото й. Тя сви писмото на топка и го метна в огъня, който гореше в камината.

Беше глупаво да страда или да се учудва. Сама реши да се махне, с което освободи полето за действие за Алиша. Беше глупаво да се надява, че Адам ще е все така влюбен в нея и няма да се даде на хитрата лисица. А още по-глупаво бе, че се разстрои задето той не бе проявил достатъчно разум, за да види истинската Алиша зад очарователната маска. Когато искаше, дъщерята на Гилбърт ставаше забавна и привлекателна. Освен това предлагаше почти неограничени възможности. Бракът с нея щеше да донесе само полза на Адам. Ето, името му вече стоеше до това на Гилбърт в новото название на компанията. „Морс Бейли еърплейн къмпъни“ — колко внушително и импозантно! Не се съмняваше, че ще преуспеят.

Аз съм завистлива, помисли си Сара, завистлива и алчна. Имам толкова много, а завиждам на Адам за възможността да бъде щастлив.

— Сара, тук ли си? — извика й Ерик от коридора и влезе в стаята с букет жълти хризантеми. Усмихна й се, докато й ги даваше. Целият сияеше, както винаги, откакто му стана жена. — Купих ти ги от магазина на гарата. Нямаше червени рози, но чувствата са същите.

— О, Ерик, колко си добър! — Сара подаде буза за целувка, а усмивката й по никакъв начин не издаваше мъката, която терзаеше сърцето й. С гордост си помисли, че се е научила да се преструва добре и спазваше тайното си обещание, че няма да прави нищо, което да накара Ерик да съжалява, че се е оженил за нея.

Добре поне, че мъжът и неговата компания открай време й бяха приятни, та ролята й не бе кой знае колко трудна за изпълнение, а той така я обичаше и толкова се зарадва, когато се върна при него, че се задоволяваше с малко. Беше доволен, че е с нея, че му помага с новите си познания по счетоводство и се грижи за сметките, че го придружава на спектакли и му асистира, въпреки че вече не участваше в акробатичните номера както преди и че споделя леглото му. Не забелязваше тъгата, която се изписваше в погледа й, когато обсъждаха новите самолети. Не знаеше, че понякога, след като правеха любов, Сара оставаше будна с поглед, вперен в тъмнината, и бузи, облени в сълзи. Но тя бе неотлъчно до него, а Ерик не смееше да очаква повече. Обичаше я, грижеше се за нея, глезеше я, а в замяна получаваше топлината, на която знаеше, че винаги е способна. А сега имаха още една причина да се сближат, която го изпълваше с щастие и гордост. Сара очакваше бебе, тяхното бебе. Имаше още време до лятото, когато трябваше да се роди, но Ерик вече забелязваше закръглената й талия и наедрелия й бюст и нямаше търпение. Винаги нежен с нея, винаги загрижен за състоянието й, сега той преливаше от любов, която го правеше два пъти по-внимателен, а цветята, които й донесе, бяха поредния жест, поредния начин да изрази тази любов.

— Как се чувстваш? — попита я Ерик. — Стори ми се малко нервна, когато влязох.

— Нищо ми няма. — Сара се усмихна на букета и свали хартията, за да се наслади на едрите цветове. — Чакай да ги сложа във вода.

Тя отиде в кухнята, малка и спретната като цялата им къща, подобна на уютните стаи у Моли Норкет, които за нея винаги бяха олицетворение на истинския дом. Докато пълнеше голяма порцеланова кана с вода, Ерик дойде при нея.

— Вестниците пишат само за изборите — каза й той. — Явно резултатите са доста противоречиви. Аскуит се връща отново, но при липса на сериозно мнозинство едва ли ще се задържи дълго.

Сара отчупи стеблото на една хризантема и я постави във вазата. Политиката не я вълнуваше особено, но тя си спомни за някак странното увлечение на Гилбърт по либералната кауза и споменът подсили тъгата й.

— Днес получих писмо от къщи — каза тя, като постави последното цвете във вазата и се отдръпна, за да се порадва на букета. — Алиша и Адам ще се женят. През май. Канени сме на сватбата.

— Наистина ли? — попита Ерик също така непринудено като нея. — Ще бъдеш ли в състояние да пътуваш?

— Защо не? Нали виждаш, че съм съвсем добре, Ерик, а и бих искала да отида. Ани вече сигурно ще е родила, а и… — Тя замълча, защото едва не си призна огромното желание да види Адам отново, макар й да изтръпваше при мисълта, че ще трябва да го види как се кълне във вярност на Алиша. — Предполагам, че Гилбърт очаква да отида — додаде тя. — Е, ако мислиш, че е срамно да се появявам пред хора в това състояние…

— Срамно? За кого? Не и за мен! Знаеш колко се гордея с теб, скъпа. — Ерик я хвана за ръката, притегли я към себе си, а Сара облегна глава на рамото му, доволна, че той не вижда лицето й. Сърцето й се късаше и едва успяваше да го скрие.

— Сара, обичам те — прошепна той в косата й. — Ти ме направи щастлив. Никога не забравяй това.

Тя кимна безмълвно, защото нямаше сили да отговори. Сълзи напираха в гърлото й.

В този момент Сара усети някакво съвсем леко потреперване дълбоко в себе си. Отначало, отнесена в мислите си, тя не му обърна внимание, но после, когато го усети отново, застина и сложи ръка на корема си. Бебето мърдаше. Сърцето й трепна радостно. Притаи дъх в очакване на ново трепване. Когато го усети, леко изохка. Ерик се притесни.

— Какво ти е, скъпа?

— Бебето! Мърда! — изохка Сара развълнувано. В момента не се и сещаше за Адам и Алиша. — Я да видим дали ще го усетиш!

Тя взе ръката му и я притисна към корема си. Изчакаха.

— Нищо не усещам — каза Ерик разочарован.

— Беше съвсем слабо. Усетих го!

— Бебето ни!

— Да. — За пръв път усети движенията на бебето точно днес, когато разбра за сватбата на Адам и Алиша. По някакъв начин възприе това съвпадение малко като поличба.

Тогава се сети за една приказка, която Моли обичаше да повтаря — Всеки път, когато господ затвори една врата на едно място, на друго отваря прозорец.

Този етап от живота ми приключи, помисли си Сара. Вече трябва да гледам към новото начало не само с акъла и тялото си, но с цялото си сърце. Ако не за друго, поне заради бебето.

Тя отново отпусна глава на гърдите на Ерик, обзе я пълно спокойствие.

 

 

Адам и Алиша сключиха брак в разцвета на май, когато дърветата около Чутън Лий бяха разлистили сочните си зелени листа, а ябълковият цвят кичеше ясното синьо небе с облаци бяла дантела. Сватбата бе най-великолепната в селото от десетки години насам, а като тема на разговор съперничеше на новината за смъртта на краля, защото премина като зрелищно и весело тържество в селската църква и измести впечатленията от сериозната церемония, с която викарият набързо почете кончината на Негово величество. Малцина в селото бяха зървали някога в живота си знатната особа и въпреки че прелюбодействата на някогашния Уелски принц бяха вече позабравени, след като в крайна сметка той се прояви като популярен монарх, тъжните физиономии и черните ленти, които някои от по-възрастните се чувстваха длъжни да надянат в знак на траур, с радост бяха махнати под предлог, че дъщерята на местния големец вдига сватба.

Отначало, като чу за смъртта на краля, Гилбърт се замисли дали да не отмени вечерната забава и заря, които бе организирал в чест на събитието и на които бе поканил всички наематели и служители, но реши, че това ще разочарова много хора, а и възкачването на новия крал, Джордж, на престола заслужаваше да се почете.

В деня на сватбата цялото село се стече, за да види как Алиша, ослепителна в роклята си от бяла дантела, пристига в църквата, водена от баща си. Вътре свещите пръскаха златисти отблясъци и осветяваха цветята, с които бяха обкичени колоните и амвонът. Сара имаше чувството, че е в друг свят. От мястото си в лявата половина на църквата тя виждаше отлично Адам, който стоеше пред олтара и чакаше булката. Когато органът оповести пристигането й, той се обърна и погледите им се срещнаха за миг. Сара усети как се изчервява, наведе глава и се направи, че чете програмата на службата, поради което не успя да види Алиша, докато минаваше покрай тях. Дантеленият й воал и смиреният й поглед не успяваха да прикрият триумфалните чувства, от които преливаше.

Приемът бе в банкетната зала на „Чутън Лий хаус“. Тук също имаше изобилие от цветя, масите бяха застлани със снежнобели покривки, ослепителни сребърни прибори и кристал, а в центъра бе издигнат подиум за тримата изпълнители на камерна музика. Отново, докато чакаше реда си, за да поздрави младоженците, Сара имаше чувството, че не е на този свят и плува в топли и лепкави води. Алиша я целуна театрално, но Адам я прие като стар приятел. Сара им се усмихна сковано и се оттегли в просторната зала.

— Добре ли си? — загрижено попита Ерик. — Струваш ми се бледа.

Тя присви устни, очите й бяха широко отворени и блестящи.

— Добре съм, но една чаша шампанско няма да ми се отрази зле.

— Дали е редно? — усъмни се Ерик. Това, че бе негова съпруга и носеше детето му, по никакъв начин не потискаше вироглавата й черта да прави каквото иска.

Сара и Ерик бяха настанени до Ани и Макс.

— Надявам се, че не съм съвсем като панаирджийско чучело — шепнешком се обърна към Ани Сара, докато заемаха местата си.

— Какви ги говориш! С това свободно манто въобще не ти личи. Никой не би предположил, че съвсем скоро ще раждаш.

— Много си мила с мен, Ани, но… — усмихна й се Сара. — Я кажи как е? Като родиш, искам да кажа.

— Чудесно! — Лъчезарната усмивка на Ани бе в потвърждение на думите й. Беше понапълняла, но по всичко личеше, че майчинството е удоволствие за нея. — Нямам търпение да ти покажа Джон! Ще видиш, че ще ти хареса.

— Джон. Какво хубаво име!

— Кръстихме го на Мур-Брабейзън. Макс настояваше да носи името на някой от пионерите. — Ани се приближи. — Искам да те питам нещо, Сара. Ще имаш ли нещо против да ни окажеш честта да станеш кръстница на малкия Джон?

— О, Ани, с най-голямо удоволствие! Благодаря ти за поканата! Не мислиш ли обаче, че като живея в Лондон, съм доста далеч от вас, за да бъда добра кръстница? Едва ли ще го виждам често.

— Не се знае — загадъчно отвърна Ани, но въпреки настоятелните въпроси тя отказа да уточни какво е имала предвид.

Няколко чаши шампанско помогнаха на Сара да преживее приема, но упойващият им ефект се изпари в момента, в който станаха да изпратят Адам и Алиша на сватбено пътешествие в Швейцария. Сара така се разстрои, че когато започна вечерната забава, усети, че не може да се прави на весела нито миг повече.

— Мисля, че за днес ми стига толкова — промърмори тя, като събра всичките си останали сили, за да го изрече с искрен и весел глас. — Отивам да спя.

— Толкова рано? — попита Ерик със съжаление, раздвоен между грижата за жена си и желанието да поостане още. Двамата с Макс си допадаха. Беше доволен, че има възможност да поговори за самолетите. Може да беше парашутист, но новите технологии все повече го вълнуваха.

— Няма нужда да си тръгваш заради мен — каза Сара. — Дори няма нужда да ме изпращаш до стаята. Нали не си забравил, че съм живяла тук.

— Ами, след като казваш…

— Моля ти се, не се притеснявай. Само няма да ми се сърдиш, ако съм заспала, когато се прибереш.

Докато пожелаваше лека нощ на всички, усети как Ани я наблюдава внимателно и леко тъжно. Сигурно знае, помисли си Сара, вдигна брадичка и се усмихна със сила, която напрягаше бузите й до болка.

Когато остана сама в стаята си обаче, вече нямаше нужда да се преструва. С мъка се приготви за лягане, защото цялото й тяло бе натежало като сърцето й. Изгаси светлината и легна със зареян в тъмното поглед. Постоянно имаше чувството, че вижда пред себе си лицето на Адам. Болка сковаваше тялото й като парализиращ спазъм. Имаше чувството, че цялата е свита на топка, а болката имаше име — Адам. Сара протегна ръце към лика му в тъмното, но откри до неговото друго лице, овално парче слонова кост в рамка от смолисточерна коса с ликуваща усмивка. Опъна пръсти и веднага ги сви в юмрук. Обви с ръце тялото си и то се разтърси от воплите, изтръгващи се от дъното на сърцето й. Сълзите, които потекоха, бяха горещи, пареха очите й и по никакъв начин не намаляваха агонията й.

О, Адам, Адам… о, Адам…

Сара изплака очите си в тъмното. После я налегна пустота и умора, тя зарови подпухналото си лице във възглавницата и заспа.

 

 

Събуди се от весело свирукане. Отвори очи. Бяха натежали, а слънцето, което се прокрадваше през полуотворените завеси, ги пареше. Сара се обърна към мястото, откъдето идваше свирукането, и видя Ерик да се бръсне пред огромното огледало на умивалника.

— О, събуди ли се вече? — Той се обърна с бръснач в ръка и й се усмихна. — Беше заспала като бебе. Не ме чу нито снощи, като се прибрах, нито тази сутрин, като станах.

— Колко е часът?

— Осем. Не бързай да ставаш. Искам да поговоря с Гилбърт преди закуска.

— С Гилбърт?

— Да. Искам да довършим разговора, който започнахме снощи. — Той остави бръснача и дойде до леглото. Едната му буза бе все още цялата в пяна. — По-добре да ти кажа сега, отколкото да те държа в неведение, докато уточним подробностите. Гилбърт ми предложи работа в „Морс Бейли“.

— Какво?

— Разбирам те. И аз се изненадах. Чакай само да се доизбръсна и ще ти разкажа всичко.

С няколко бързи и ловки движения Ерик довърши тоалета си, остави бръснача в каната с вода и подсуши брада с пешкира. Сара го наблюдаваше, подпряна на възглавницата. Новината я смути.

— Сега вече е друго — рече той, остави пешкира на една страна и пусна ръкавите си. — Така… Докъде бях стигнал?

— Гилбърт ти предложил работа в новата фирма.

— Точно така. — Ерик все още не можеше да си намери място. Докато й говореше, потърси копчетата си за ръкавели и ги постави на маншетите. — Както знаеш, Гилбърт има големи планове за разширяване на производството. Иска да покаже самолетите, които „Морс Бейли“ строи, в цял свят и да основе пилотски школи, за да увеличи броя на потенциалните клиенти. Знам, че много хора ще си кажат, че витае из облаците, но аз вярвам, че ще успее. Както ми описва проектите си, въобще не звучат въздухарски, а съвсем реалистични. Чудесен човек е!

— Това го знам — сухо рече Сара. — Гилбърт има талант да заразява околните с ентусиазма си. А ти какво ще правиш? Не знаеш нищо за самолетите.

— Знам повече, отколкото предполагаш. Може да се занимавам с балони, но и в двата случая става дума за аеродинамика. Сам Коуди се пренасочи съвсем успешно, както и братята Шорт. Защо да не мога и аз?

— Какво ще правиш?

— Ще летя, разбира се! Щом смята да се разширява, Гилбърт ще има нужда от най-различни специалисти. Освен това смята, че ще се науча да летя много бързо. Не ме гледай така озадачено, любима! Не е много приятно.

Сара мълчеше. Не можеше да му каже какво си мисли в този момент — че ако дойде в Чутън Лий като пилот, тя ще трябва да гледа Адам с Алиша не един, а всеки божи ден от живота си. Не знаеше дали ще го понесе.

Ерик отиде до леглото и седна в единия край.

— Какво ти става, Сара? Мислех си, че ще се зарадваш. Винаги казваш колко много обичаш този край.

— Да… да, така е. Но… сигурен ли си, че ще се справиш, Ерик? Ами Хенри, какво ще каже той?

— Хенри знае, че животът върви напред. Освен това има нещо, което не ти казах, за да не те тревожа. Хенри получи предложение от Военната фабрика за балони във Фарнбург. Много иска да отиде там. Мислех си да опитам и аз да потърся работа там, но предложението на Гилбърт ми харесва повече. Освен това така ще бъдеш сред близки хора, Сара. Мисля, че това ще е много важно, когато се роди бебето.

— Значи вече си приел, така ли?

— Да. — Ерик я прегърна. — Трябва на теб да благодаря за това, Сара. Ако не беше ти, Гилбърт никога нямаше да ми предложи. Мисля, че иска да се върнеш вкъщи. И аз го разбирам. Само един глупак не би искал да е близо до теб.

— Стига глупости! Ерик, говориш банални неща!

— Сара, аз те обичам и искам да си щастлива. Предложението на Гилбърт ми допада, но ако си против него, няма да го приема. От теб зависи.

— О, Ерик! — Ядоса се, че й възлага отговорността да взема решение, защото искрено се боеше какво ще се случи, ако се върне тук. Чутън Лий винаги й действаше като катализатор. Всеки път, когато оставаше тук, се появяваха чувства и ситуации, които не можеше да овладее. Винаги се получаваше така. Но съдбата й бе обвързана с това място и колкото и да се опитваше, не можеше да избяга от Чутън Лий. — Ще се върнем, разбира се — каза му тя. Надяваше се, че един ден няма да съжалява за това решение.