Джанет Танър
Да наследиш небето (30)

2.

Военната треска обзе Чутън Лий, както и останалата част от страната. Страховете на Гилбърт се оправдаха и част от най-добрите му работници се втурнаха, млади и дръзки, към опашките пред мобилизационните бюра, които бяха създадени набързо. Ерик реши да последва примера на Адам и да се запише във военновъздушния корпус.

— Нали ще се справиш без мен? — попита той Сара. — Все пак не те оставям съвсем сама. Тук си сред роднини. А и нали казват, че ако обединим усилия, войната сигурно ще свърши до Коледа.

— Мисля, че тази прогноза е доста оптимистична — рече Сара. — Разбира се, че ще се оправя. Въпросът е ти дали ще се оправиш.

— Не се съмнявам — сви рамене Ерик. — Нали ме знаеш, Сара. Аз съм човек с късмет. Освен това ще се пазя, защото знам, че двамата с този младеж ще ме чакате. — Той разроши русата косица на Стивън и се засмя гордо. — Стивън, нали не искаш да отраснеш с мисълта, че баща ти се е скрил от дълга си?

— Сигурна съм, че никога не би си помислил такова нещо — прекъсна го Сара малко остро, защото внезапно се почувства изоставена. Сякаш всички мъже отиваха на война. Адам, сега Ерик, Хю също беше тръгнал за Франция. Не че я интересуваше Хю, но след неговото отпътуване заминаването на останалите изведнъж стана по-реалистично и страшно. Но Ерик, естествено, беше прав. След като можеше да помогне най-добре на каузата като сложи униформата, най-правилното беше да тръгне. Тя не би го спряла. Никога не би обичала мъж, който се бои от рисковани ситуации, никога не би се омъжила за такъв човек, независимо от грижите, с които я обграждаше. — Къде ли ще те пратят?

— Не знам. Ще видим. Искам да съм във Франция. И аз като Адам мисля, че там ще има сериозна работа.

Сара се обърна и се зае да преглежда купата с малините, които току-що бе набрала от храстите на южната стена на оградата. Все още се притесняваше, че може да издаде по някакъв начин чувствата си, всеки път, когато се споменеше името на Адам.

— Толкова сте загубени и двамата! — избъбри бързо тя. — Така говориш, като че ли става дума за някаква игра.

Очите на Ерик заблестяха. Най-много обичаше Сара, когато яхваше високия си кон, както обичаше да казва той.

— Предполагам, че и двамата умираме от нетърпение да покажем на Хю как се работи със съвременни средства — обясни й той. — Той все още си мисли, че разузнаването е работа на кавалерията. Но дните на коня на бойното поле са преброени.

— И слава богу! — мрачно рече Сара. Правителството реквизираше коне, за да подсили кавалерията, и вече много добри екземпляри от Чутън Лий бяха прибрани, а Алиша се тресеше от ужас, че може да й отнемат Барон. Макар и да ненавиждаше Алиша, в това отношение Сара искрено й съчувстваше, защото като дете на Сладуна, Барон бе последната й връзка с любимата кобила. — Направо ми настръхват косите, като си помисля как се стрелят и убиват коне.

— Не казваш нищо за мъжете, които споделят съдбата им — вметна с усмивка Ерик.

— Те са там по собствен избор, за разлика от конете. Освен това разбират какво става. — Сара лапна една малина и подаде друга на сина си.

— Може би си права — засмя се Ерик и подаде ръка. — Може ли една и на мен? — Тя му подаде купата, а той хвана ръката й, изцапана със сок. — А може би и една целувка, защото тръгвам за Франция?

Тя погледна Стивън, който отново се бе заиграл с пумпала си, и му се усмихна кокетно.

— Е, щом като отиваш във Франция, може!

— Ела, тогава, госпожо Гардинър, и изпрати бедния човечец щастлив към смъртта — пошегува се той и я взе в обятията си. — Или поне със спомен, който да крепи духа му силен, когато се изправи пред всички онези хубавици!

 

 

Така стана, че нито Ерик, нито Адам тръгнаха за Франция, поне засега. Вместо това се оказа, че изпращат Ерик в Брукландс, където се намираше новосформираната самолетна база, а Адам бе още по-близо до дома — в централната пилотска школа в Ъпейвън. И двамата, макар и да не си го признаваха, се чувстваха измамени и тайно завиждаха на Хю, който беше в центъра на събитията.

Но Хю не се задържа дълго във Франция. След като ги пуснаха в битката, почти веднага другарите на Хю бяха изпратени във Вичет, където се включиха в ожесточени бойни действия в последния ден на октомври и първия на ноември. След отшумяването на битката мнозина се оказаха сред мъртвите, други бяха ранени, а една част бяха взети в плен. Хю беше от тези, които успяха да се върнат в английския лагер, въпреки че бе ранен в рамото и коляното. След кратък престой във френски лазарет, където му извадиха куршумите, той прекара един месец в Лондон и бе изпратен в Чутън Лий, за да се възстановява.

Алиша, която открай време бе много близка с Хю, започна да се грижи за него, доволна, че има някакво занимание. Това, от което най-много се страхуваше, се случи — военните успяха да й вземат Барон, въпреки усилията й да ги убеди, че е прекалено див и своенравен за техните цели, и тъй като Адам го нямаше, тя изпитваше остра нужда да се занимава с нещо, което да я разтушава след загубата. Грижите за Хю й действаха съвсем ободряващо. Тя бързо се научи да прави превръзки на раните му, да му дава лекарства и да стои с него с часове, докато той разказваше за ужасите на битката, което бе най-добрата терапия за изтормозеното му съзнание. В това време доктор Хейли, както и природата, се грижеха за тялото му. Не й беше много приятно да разнася подноси нагоре и надолу по задното стълбище на кухнята или да пали камината, за да топли стаята му в студените декемврийски утрини, но въпреки това го правеше, защото войната ги остави със съвсем малко слуги. Бърт, помощникът на иконома, се записа като доброволец, а Мейбъл отиде да работи във фабрика за муниции. Алиша искрено се надяваше, че скоро ще им намерят заместници, но Гилбърт не хранеше подобни надежди. Затова Алиша се нагърби с тези задължения, за да осигури на брат си по-комфортни условия за възстановяване.

Коледа наближаваше. Въпреки увещанията, че до тази Коледа войната ще свърши, нямаше изгледи за скорошно приключване на бойните действия. Напротив, във Франция като че ли всичко циклеше на едно място. Постоянно идваха новини за нови жертви. Някои от младежите, които бързо сложиха униформи и оставиха работата си в предприятието, никога нямаше да се върнат. Снимките им се появиха във вечерния вестник под наслов Местни герои загиват в Ипър, а Уил Бенет, синът на местния пощальон, бе намерил смъртта в морето, когато корабът му бе поразен от мина в края на октомври.

Съвсем естествено приносът във войната на новообразуваните въздушни ескадрили будеше най-много интерес в „Чутън Лий хаус“ тъй като вече предсказанието на Гилбърт, че тяхното участие няма да се ограничи с разузнаване, се оказа вярно. В края на септември ескадрилата от Ийстчърч бе осъществила въздушно нападение в Кьолн и въпреки че бяха обстрелвани от земята, самолетите се върнаха на практика невредими.

Възникна обаче един проблем — националното знаме, нарисувано на опашките на самолетите, можеше лесно да бъде объркано с немския железен кръст. Затова трябваше да се потърси нова маркировка, за да е сигурно, че британските оръдия няма да се целят по свои.

— Разбрах, че са го сменили с медальон — каза Гилбърт на Лорънс една сутрин по време на закуска. — Червени, бели и сини кръгове, които дори един слепец ще различи.

— Добре измислено… — кимна Лорънс, но не можа да довърши изречението си, защото получи нов пристъп на кашлица и закри с ръка устата си. Бланш ги изгледа и двамата с пълно неодобрение.

— Трябва ли да говорим за войната на закуска? Трябва да ви кажа, че вече ми се повдига от това. Лорънс, тази твоя кашлица май не иска да минава. Не мислиш ли, че е крайно време да се прегледаш и да предприемеш нещо?

— Извинете… — едва успя да каже Лорънс, задушавайки се от нов пристъп.

— Направи нещо! Най-малкото дразниш околните… — Тя млъкна, защото вратата се отвори и в стаята влезе Алиша. — А! Алиша! Най-после! Тъкмо си мислех, че няма да закусваш тази сутрин.

Алиша я изгледа презрително. Беше облечена със семпла рокля от тъмносива вълна, съвсем различна от ексцентричните дрехи, с които се славеше преди, а косата й бе набързо вчесана, а не внимателно подредена, както винаги. Докато тя си наливаше кафе, Бланш забеляза недоволно, че по пръстите й има следи от въглища.

— Трябва да се грижа за Хю преди закуска — студено информира тя.

Бланш стисна устни.

— Този недостиг на прислуга вече става направо непоносим.

Алиша не й обърна внимание и се обърна към баща си.

— Татко, от известно време си мисля нещо. Много се радвам, че правя за Хю това, което е по силите ми, но не смятам, че е достатъчно. Снощи ми разказва за другарите си, офицери като него, които са били ранени и имат нужда от спокойствие, тишина и чист въздух, за да се възстановят от огромното изпитание. Но не всички от тях имат късмета на Хю да живеят в къща като Чутън Лий. Искам да поканим някои от тях у дома.

Челото на Гилбърт леко се сбърчи. Имаше някаква промяна в Алиша. Дори той, който беше изцяло вглъбен в работата си да ръководи предприятието в напрегнатата обстановка на войната, го беше забелязал. Сега, докато наблюдаваше сериозната й и делова физиономия, осъзна, че тя не е щастлива млада жена.

— Какво точно имаш предвид? — попита я.

— Имаме предостатъчно място. Може би можем да предложим на някои от тях подслон, докато се възстановяват.

— Искаш да кажеш да превърнем Чутън Лий в нещо като болница? — попита невярващо Бланш.

— Не точно болница. Ясно е, че не можем да се справим с мъже, които имат нужда от квалифицирано медицинско обслужване. Но когато са в такова състояние, в каквото е Хю, става дума по-скоро за предоставяне на добра храна, удобно легло и съчувствие. Както и на градина, в която да се разхождат, когато се оправи времето.

— А кой ще се грижи за тях, за бога?

Алиша отпи от кафето си.

— Може би някои от момичетата, които не желаят да слугинстват, ще погледнат другояче на нещата, ако се грижат за мъже, които са се били за краля и родината — рече тя, без да поглежда мащехата си.

— А! Предлагаш да им устроим капан! — леко се усмихна Бланш. — Е, в такъв случай аз напълно подкрепям подобна стъпка, която ще попълни оределите редици на домашната ни прислуга. Предполагам, че ще изтърпя някой и друг непознат в гостната за известно време, ако това помага.

Алиша погледна Бланш с презрение.

— Въобще не съм имала това предвид. Гледам на това като на наш принос към усилията на всички хора и мисля за доброто, което можем да направим.

Както и за красивите мъже, които можеш да поканиш тук, докато мъжа ти го няма, помисли си Бланш, но не посмя да каже нищо.

— А какво ще е твоето участие във всичко това? — попита тя.

— Сигурна съм, че ако изкарам малко стаж в болница на Червения кръст, ще науча достатъчно, за да ръководя обслужващия персонал — отвърна й Алиша. — Знам, че доктор Хейли няма да ни откаже да работи като лекар за нас, а и както казах, ще поемем само възстановяващи се хора.

— Мисля, че съвсем си полудяла! — заяви Бланш.

— Аз съм съгласен с Алиша — намеси се Лорънс, който вече бе спрял да кашля. — Ако има нужда от почивни домове и ние можем да предоставим такъв, мисля, че трябва да го направим.

— А какво ще стане с тези от нас, които живеят тук? — попита Лио и повдигна глава от вестника, в който си беше забил носа. — Работим от сутрин до вечер, за да строим самолетите, от които се нуждае страната ни. Мисля, че не ни е до болните, с които ще трябва да се блъскаме в един хол. Ако вие, дами, искате да направите нещо за родината, защо не вземете да плетете чорапи или да организирате базари с благотворителна цел?

Алиша го изгледа.

— Не ми се прави на интересен, Лио! Е, татко, какво ще кажеш? Къщата е твоя, от теб зависи.

Гилбърт приглади мустак с показалеца си. За пръв път изпитваше известно съчувствие към Лио — да се връщаш вкъщи след тежък работен ден и да трябва да бъдеш поне любезен, ако не общителен, с непознати, покосени от войната, не бе приятна перспектива. Но в същото време се радваше, че дъщеря му отново проявява някакъв интерес. Беше похвално, че има желание да се включи във военните усилия на нацията.

— Виж какво, Алиша, ще оставя организацията на теб — рече той. — Нямам време за нея. Освен това нека отсега се разберем — пациентите трябва да са във възстановителен период. Нямам никакво желание да ме вдигат от леглото или да се правя на Флорънс Найтингейл^[1]. Ако смяташ, че ще се справиш сама и че това ти идва присърце, имаш моята благословия.

Лицето на Алиша светна. Тя остави недопитото си кафе и отмести стола си.

— Благодаря ти, татко! Ще ме извините ли? Трябва да кажа на Хю!

Тя се втурна през вратата и остави останалите представители на семейство Морс да се чудят какво ли ги чака занапред.

 

 

В следващите дни, дни, които друга година се запълваха със събиране на имел за декорация на къщата, украсяване на огромната елха, която всяка година поставяха в центъра на дневната, опаковане на подаръци и писане на картички, Алиша се подготвяше да приеме възстановяващите се офицери. Четири от спалните на горния етаж бяха готови, а старата детска стая бе превърната в дневна. Навсякъде бяха запалени камини, за да убият събраната влага, и цялата къща изглеждаше по-топла, по-приветлива. Две жени от селото бяха поканени да дойдат и помогнат в подготовката. Те останаха изумени и възмутени, когато видяха как Алиша лъска дъските и мие прозорците наравно с тях.

— Как може! — цъкаха с език те. — Госпожица Морс, всъщност вече госпожа Бейли, със зачервени и захабени ръце!

Но времената бяха други. Англия беше във война, а Алиша си бе наумила да отвори почивния дом колкото е възможно по-скоро. Беше си втълпила, че трябва да приеме първите пациенти за Коледа, но нямаше да успее. Червеният кръст нямаше възможност да й осигури основното обучение, от което се нуждаеше, преди Нова година и затова стаите, ухаещи на сапун и паркетин, останаха празни, а Коледа отпразнуваха в семеен кръг.

Тъй като Ерик не получи отпуск за празника, Сара бе поканена в Чутън Лий. Тя пристигна със Стивън с елегантния нов морис, който Ерик купи точно преди началото на войната, когато я научи да го кара.

— Ако питате мен, можехте да останете тук — каза Гилбърт, когато пристигнаха навлечени с топли дрехи, отрупани с подаръци и с лица, зачервени от хапещия вятър. — Но Алиша реши да оползотвори свободните стаи.

— Те са все още празни — вметна Лио, който не пропусна възможността да напомни за негодуванието си от превръщането на дома им в лазарет.

— Така е, но ако бъдат използвани сега, после пак ще трябва да ги чистим — проскърца Алиша. — Не можем да настаним ранени мъже в стаи, в които могат да получат някаква инфекция.

— Добре, но това създава неудобства — нервно се намеси Бланш. — Лио искаше да покани Емили Селърз на гости за празника, но сега…

— Баща й никога нямаше да я пусне — изрече с неприязън Алиша. — Освен ако не се сгодят, но Лио няма такова намерение.

От една година Лио ухажваше Емили, дъщерята на преподобния Майкъл Селърз, който отговаряше за съседната енория. Но всеки път, когато семейството го подкачаше за неизбежността на Менделсоновия марш, Лио даваше на всички ясно да разберат, че няма никакво намерение да се обвързва с Емили или с когото и да е в скоро време.

— Може и да е така, но въпреки това неудобствата си остават. Стаите стоят празни, има хора, които искат да останат, а не мотат и всичко това заради шепа офицери, които може и никога да не дойдат.

— Много ви се моля, не се тревожете за мен — бързо се намеси Сара. — Предпочитам да се прибера вкъщи… — Тя се сепна, защото изведнъж забеляза Хю, който беше седнал в дълбокия фотьойл до камината.

— Здравей, Сара! Господи, ти си истинско щастие за наранената ми душа! — Гласът му бе непринуден и весел, както винаги, но не звучеше естествено, както преди. Беше отслабнал и състарен, сякаш бе загубил младостта си в калищата на Франция. — Извинявай, но не мога да стана. Ще трябва да дойдеш тук, за да ми честитиш Коледа.

Тя отиде до него и му подаде бузата си, защото знаеше, че трябва да го направи, макар че изпита истинско отвращение. Дали си въобразяваше, или наистина погледът в хлътналите сини очи бе развратен? Дали той вече не можеше да крие истинската си природа, или защото го познаваше колко струва, тя виждаше това, което винаги се криеше в тях?

— Мамо, на дървото има подарък за мен! Виждам го, името ми е написано на него! — зарадва се Стивън.

— Наистина ли? Представяш ли си, Дядо Коледа явно е разбрал отнякъде, че ще идваш тук!

— Мамо, искам да го отворя! Може ли?

— По-нататък. Имай още малко търпение, Стивън.

— Яж портокал, приятелю. — Хю взе един от купата на малката масичка до него и го подаде на детето. — Или може би предпочиташ ядки? Не мога да ги стигна, но ако донесеш няколко и орехотрошачката, ще ти ги счупя.

Стивън отиде да търси орехотрошачката, а Хю се засмя:

— Голям симпатяга, Сара. Ерик е извадил късмет. — Но погледът в очите му подсказа на Сара, че късметът на Ерик не е толкова в това, че има дете като Стивън, а че по-скоро му завижда за лесния достъп до нея. Тя усети как се изчервява и се огледа уплашена, че някой може да забележи смущението й. Но всички се смееха и бърбореха в добро настроение. Само Алиша ги наблюдаваше с присвити очи като котка. Тази сутрин, облечена с вишнева пола и бяла блуза, украсена с вишнева панделка, тя отново изглеждаше както преди.

— Е, Сара! — игриво рече тя. — На Коледа без мъжете си! Какво ще правим?

Но Алиша не остана на Коледа без мъжа си. За изненада на всички Адам се върна точно за обяда. Бяха му разрешили да напусне лагера, където всичко бе замряло по Коледа, и да се прибере у дома.

Когато чу гласа му в коридора, Сара усети как сърцето й започна да прескача и се запита дали ще дойде денят, в който той ще престане да я вълнува така, особено когато се появяваше изневиделица. Поне се беше научила да крие чувствата си. Когато той влезе в стаята, тя се владееше достатъчно добре, за да го поздрави, както би поздравила всеки стар приятел, а щом като Алиша го хвана под ръка и го поведе към камината, тя успя да скрие острата болка, която я пронизваше всеки път, когато ги виждаше заедно.

Адам беше в униформа. Сара го хареса в нея. Двуредната кройка правеше раменете му още по-широки, а във високите ботуши краката му изглеждаха по-дълги и мускулести. Стивън също хареса униформата. Той забрави за подаръка си на елхата и се залепи за Адам, като постоянно посочваше различните копчета и токи, и питаше:

— Това за какво е? Защо ти са толкова много…?

— Стивън, моля ти се, остави чичо си Адам на спокойствие поне за пет минути! — му изшътка Сара, но Адам просто се усмихна.

— Не ми пречи, Сара. Стивън, знаеш ли, че татко ти има същата униформа като моята?

— И какво става с войната, докато ти си тук и разпускаш на коледната трапеза? — попита Лио, след като сервираха яденето.

— Спря. — Адам се огледа и като забеляза недоверчивите погледи на всички, се усмихна. — Наистина. Бойните действия са прекратени, за днес поне. Двете страни свалиха оръжието и празнуват Коледа, всеки в своя лагер.

— Господи! — възкликна Хю. Алиша му бе помогнала да седне на масата, между нея и Бланш, и за нейно неудобство, срещу Сара. Сара забеляза, че ръцете му потрепват странно, докато се храни. Освен това от време на време главата му правеше необичайно движение нагоре. — Господи! — повтори той.

— Правилно. — Гилбърт си сипа от зеленчуците и подаде чинията на останалите. Нямаха достатъчно персонал, който да ги обслужва, особено сега, по Коледа.

— В края на краищата Коледа е време за добродетелни прояви.

— За жалост няма да е за дълго — отбеляза Адам.

— Като удари полунощ, всичко започва отначало.

— Сигурно си доволен — нагло се намеси Джеймс.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Сигурно ще останеш много разочарован, ако ти отнемат възможността да се изфукаш със самолета си над немската земя и може би да убиеш някой и друг враг.

Всички онемяха. Гилбърт го изгледа със смразяващ поглед.

— Без обиди, Джеймс!

— Няма нищо, Гилбърт — бързо се намеси Адам.

— Знам, че Джеймс става много емоционален, когато стане дума за войната.

— И посрамва цялата фамилия! — Хю нямаше намерение да остави нещата така, а Алиша, като остави ножа и вилицата на чинията си, го подкрепи.

— Как смееш да говориш така, Джеймс, след като собственият ти брат е ранен в служба на родината.

— Не ме интересува какво ще кажете, но според мен боят и убийствата не са начинът да се разреши един спор — започна да се оправдава Джеймс. — Не може да няма и други начини.

— Като например?

— Разговори, компромиси.

— Значи предлагаш да си стоим и да се оставим да ни прегазят, така ли?

— Не. Никой не казва, че кайзерът постъпва правилно. Но и войната е зло. Две злини не правят едно добро.

— Какъв е смисълът да разговаряме с него? Той не разбира от приказки. Силата е единственият начин да му натрием носа — изръмжа Хю.

— Не съм и очаквал да чуя друго от теб! — Лицето на Джеймс беше станало алено. Той мразеше споровете почти толкова, колкото и войната. — Ти винаги си разчитал на юмруците си, Хю. Още помня как се биехте с Лорънс. Веднъж, никога няма да го забравя, когато се сбихте в обора, ти разкървави носа на Лорънс и насини окото му. И какво? Не помня за какво беше, сигурно и вие сте забравили вече, но… — Той млъкна изведнъж. Тишината на масата вече не бе тази, при която всички стискаха език зад зъбите си, за да не развалят празничното настроение, а скована и пълна с ужасни предчувствия. Сара пребледня, Бланш изглеждаше потресена, а в погледите на Лорънс, Хю и Алиша се четяха различни степени на вина и гняв. Само Лио изглеждаше леко озадачен, а малкият Стивън нищо не подозираше и продължаваше да си хапва доволно.

Гилбърт погледна синовете си.

— Помня, че все се драчехте, момчета, но нямам никакъв спомен за нещо чак толкова сериозно.

Алиша се изсмя насила.

— Предполагам, че Джеймс преувеличава, както обикновено. На това му викат артистичност.

— Но чак кървав нос и насинено око! Сигурен съм, че не бих забравил подобен инцидент. Или артистичността няма граници? А, Джеймс?

— Да, татко. Искам да кажа… — Джеймс започна да заеква, защото разбра, че е нагазил забранена територия.

— Да, ти си измисляш за разкървавения нос, така ли? — настояваше да разбере истината Гилбърт. — Искаш да кажеш, че освен страхливец си и лъжец?

— Татко, моля те! — Въпреки че в началото му се ядоса, сега Алиша бързо застана на негова страна. — Джеймс не е нито страхливец, нито лъжец. Той просто има… собствени убеждения.

— И илюзии.

— Не. Случката, за която той разказа, стана, докато теб те нямаше. Когато беше във Франция. Беше много отдавна.

— Но явно всички много добре си я спомняте — сухо отбеляза Гилбърт.

— Май трябваше да си остана в лагера! — рече Адам в опит да възвърне бодрата атмосфера. — Там е доста по-спокойно в момента.

— Не се и съмнявам! — бързо поде темата Бланш в желанието си да отклони разговора от опасните води. — Ето, Стивън вече си изяде всичко. Нека да му разрешим да отвори подаръка, който Дядо Коледа му е оставил на дървото. Той е едно много добро момченце.

— Наистина! — Алиша скочи, подаде му опакования с панделки подарък и му помогна да развърже джуфките. — Какво имаш, Стивън? Я дай да видим!

Сара го наблюдаваше как разкъсва хартията и вади красива въртележка с кончета, но ръцете й бяха здраво впити една в друга, заровени в плохите на полата й, а усмивката й бе тъй пресилена, че чак бузите я боляха. В това семейство емоциите винаги бяха наситени, а спомените бяха вечни. Дори войната не бе в състояние да ги заличи. Но поне и те като нея държаха на всяка цена да скрият истината за случката в онзи отдавна отминал ден. Сара наблюдаваше Стивън и играчката му, за да избегне погледите на останалите, и мечтаеше час по-скоро да вземе детето си и да се прибере вкъщи, далеч от всички тях.

От всички, с изключение на Адам, разбира се.

Тя го погледна крадешком, докато се навеждаше над Стивън и му показваше как да навие въртележката, за да задвижи кончетата, и изпита болезнено съжаление, че той няма да я придружи до тях. Но Адам бе съпруг на Алиша вече повече от четири години. Понякога имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто са се разделили, друг път — че това е било сякаш вчера.

С решителност, калена с дълъг опит, Сара прокуди опасната мисъл.

 

 

Когато предприятието поднови работа след кратката коледна ваканция, Сара отиде да се срещне с Гилбърт в канцеларията му. От известно време насам тя се чувстваше все по-неудовлетворена от работата си. Сега нямаше нужда от брошурите и каталозите, които рекламираха достойнствата на машините на „Морс Бейли“, защото всеки самолет се произвеждаше по конкретна заявка на правителството, а дейността на Макс бе по-секретна и от любовните писма на един крал до куртизанката му. Сара не можеше да стои със скръстени ръце. Неудовлетворението й се усилваше при мисълта, че вече и Алиша смята да се включи в доброволното подпомагане на родината.

Сигурно и аз мога да бъда полезна с нещо, мислеше си Сара и се чудеше какво е то в дългите самотни часове, докато Стивън спеше. Но когато най-после се сети за нещо, сърцето й заигра от вълнение.

Ще се науча да летя! Откакто за пръв път видя самолет, копнееше за това, но Ерик й бе забранил. Сега обаче нямаше кой да я спре. Освен това тя искаше да го направи, за да е от полза на родината. Защото щеше да има работа за всеки, който може да лети, независимо от пола — за доставки на писма, храни и други дребни неща, защото след като всеки пилот беше нужен за опасни и рисковани мисии, все щеше да се намери и ниша за нея… Колкото повече си мислеше за това, толкова повече се навиваше и реши незабавно да обсъди идеята си с Гилбърт.

Свари го в кабинета му, надвесен над последните инструкции от кралската самолетостроителна фабрика. Когато я видя, той отмести книжата на една страна и се облегна на стола си.

— Здравей, Сара! Радвам се да те видя!

— Надявам се, че все още не ти настръхват косите, като ме видиш тук.

— Какви ги говориш! — усмихна й се той.

— Шегувам се. Но не съм сигурна дали ще останеш доволен от това, което искам да ти кажа, въпреки че искрено се надявам да е така.

— Е, Сара, казвай за какво си дошла — подкани я той, развеселен, както винаги, от прямотата й.

— Искам да се науча да летя.

— Господи!

— Очаквах, че това ще те изненада, но… — Тя започна речта, която си бе подготвила, а той я слушаше със сключени пръсти.

— Това не е възможно, Сара — рече той, когато тя свърши. — В школите в момента се обучават единствено мъже, които се подготвят за участие в бойните действия. Вярно е, че има една гражданска школа в Хендън, но не виждам каква може да е ползата. Не смятам, че е редно да ангажираш самолет и инструктори, които ще свършат по-добра работа, ако са заети с обучението на пилоти. Не, извинявай, но не мога да подкрепя подобна идея.

— Но сега се чувствам толкова безполезна! — умолително рече Сара. — Ето, Алиша вече има възстановителен център, а аз…

— А какво ще правиш със Стивън? — попита той. — Знам, че вече ходи на забавачница, но доколкото си спомням, детегледачката му ви напусна, за да се омъжи миналата година? Нали затова си тръгваш по-рано от работа?

— Така е, нямаше смисъл да търся нова, но, естествено, ако ми се наложи да отсъствам, ще намеря нова. Знам, че повечето от подходящите момичета сега работят като медицински сестри, но ако ми се наложи, винаги мога да разчитам на Ани. Тя с радост ще ми помогне. Освен това Стивън и Джон са големи приятели.

— Хмм… — замисли се Гилбърт. — В такъв случай искам да ти предложа друго. Защо не помогнеш на Алиша във възстановителния център?

Сара го гледаше и не вярваше на ушите си. Как можа да му дойде наум — тя и Алиша, заклети врагове, да работят една до друга! Още по-лошо — тъй като почивният дом бе идея на Алиша, тя щеше да го ръководи. Самата мисъл, че трябва да изпълнява заповедите на Алиша, бе анатема за Сара. В същото време Гилбърт съвсем сериозно й предложи тази работа. Няма ли най-после да разбере, че между двете никога не можеше да съществува приятелство? Няма ли най-после да спре да ги насилва?

— Не е задължително да вземаш решението в момента. Знам, че имаше други намерения, но това е много по-подходящо и ако наистина искаш да направиш нещо за благото на родината, ще седнеш и ще помислиш. — Гилбърт млъкна за малко и я погледна. — Освен това искам да те помоля да ми направиш една услуга, което ще ти даде възможност да видиш какво представлява работата. Алиша отива за една-две седмици в Бристъл, за да усвои основите на първата помощ. Във възстановителния й център, разбира се, няма да се оказва медицинска помощ, но има някои неща, които трябва да знае на всяка цена. Ще имаш ли нещо против да дойдеш в Чутън Лий и да се грижиш за Хю, докато я няма? Той е доста по-добре сега, но Алиша не иска да го оставяме без надзор.

Ръцете и краката на Сара се разтрепериха.

— Ами Бланш…

— Бланш не я бива за медицинска сестра.

— Ти каза, че той няма нужда от такава помощ.

— Така е, но иди да убедиш Бланш в това. Освен това тя е заета с други неща. — Той го каза иронично и искриците в погледа му подсказаха на Сара, че й намеква, че другите неща са само претекст, за да се отърве от подобни ангажименти. — Ще ти бъда благодарен, Сара, ако се съгласиш и ми направиш тази лична услуга.

Съкрушена, тя знаеше, че не може да му откаже. Вероятността да остане насаме с Хю само за един час, камо ли за няколко дни, й се струваше потресаваща, но след като Гилбърт я молеше по този начин, тя не бе в състояние да му откаже след всичко, което бе направил за нея.

— Добре. Какво трябва да направя.

— Курсът на Алиша започва в понеделник. Може би ще е добре, ако дойдеш в Чутън Лий, преди да е тръгнала, за да ти покаже какво трябва да се прави.

Сара отново изтръпна. Едва ли очакваха, че ще се грижи и за личния тоалет на Хю, че ще го мие и облича? Не бе в състояние да го направи. Не искаше да го прави.

Гилбърт сякаш прочете мислите й.

— Не се тревожи, няма да те караме да правиш нищо, което смяташ за неприлично. Хю вече може да се обслужва сам. Само с банята има проблеми, но Евънс върши идеално тази работа. Не, по-скоро искаме някой да стои край него и да не го оставя да изпада в черни мисли. Много от приятелите му загинаха в битката и той е доста нещастен. Не иска да си признае колко е съкрушен.

— Наистина ли — подозрително попита Сара. Войникът Хю, човекът Хю — нито единият от двамата не й бе правил впечатление с някаква свръхчувствителност към нещата, които вижда или чувства, независимо колко ужасни са те. Тя си го представи, както изглеждаше на Коледа, седнал със самодоволна усмивка във фотьойла си. Така й беше още по-трудно да повярва, че Гилбърт й говори истината.

— Хора като Хю живеят с мисълта, че чувствата са слабост — каза той и тя отново остана с впечатление, че чете мислите й. — За него страхът е малодушие и не може да си представи, че човек може да е смел, дори когато се страхува. Досега неговото дръзновение бе резултат от липсата му на въображение. Сега обаче видя всички ужаси на живо и не може повече да увърта. Спомените му са живи, но вече успя да овладее чувствата, които те будят. Освен това знае, че трябва да се върне във Франция веднага щом стъпи на крака. — Гилбърт замълча и я погледна право в очите. — Някои от историите, които ще ти разкаже, не са особено приятни, но аз вярвам, че ти имаш достатъчно сили да ги изслушаш, както прави Алиша. Нали имаш сили за това, Сара?

— Разбира се — рече тя, като си мислеше, че колкото и да са ужасни случките на Хю, тя щеше да ги предпочете пред личните закачки, които едва ли щеше да й спести.

— Добре. А идеите за самолетите просто си ги избий от главата. В момента и дума не може да става за това, а и не се знае какво ще каже Ерик, ако разбере какво си си наумила. Докато го няма, трябва да се съобразявам и с неговата воля.

На ти еманципация!, гневно си помисли Сара, но не посмя да каже нищо. Прекалено много уважаваше Гилбърт.

— Ще кажа на Алиша да те чака утре сутринта — каза Гилбърт, а на нея не й оставаше нищо друго, освен да кимне безпомощно.