Джанет Танър
Да наследиш небето (33)

5.

— Направо сияеш тази вечер, скъпа — каза Гилбърт на Бланш една вечер преди Коледа, докато влизаха в трапезарията за вечеря.

Бланш се усмихна. Тя действително бе в доста приповдигнато настроение и ако не я познаваше, Гилбърт можеше да си помисли, че то се дължи на бутилка алкохол, но тъй като я познаваше добре, си даваше сметка, че за това не може да става я дума. Тя бе почти като опиянена.

— Да не би да се е случило нещо радостно? — продължи да я разпитва Гилбърт. Тя отново се усмихна, но не му отговори. Затова той добави: — Е, каквато и да е причината, да знаеш, че много ти отива.

Бланш се обърна, сложи ръка на устата си почти като момиченце, а след това я положи на рамото на Гилбърт.

— Ще ти подскажа, Гилбърт. Лио смята да ни съобщи нещо на вечеря. Аз обаче съм обещала да мълчи, за да не разваля изненадата. Имай още малко търпение.

Гилбърт отиде и наля малко шери на Бланш и бренди на себе си.

— Хич не ме бива да отгатвам имена, скъпа — каза той и й подаде питието.

— Мм… — Тя го гледаше иззад чашата, докато отпиваше. — Как беше в завода днес? Открихте ли вече аналог на оня отвратителен немски самолет — как се казваше — „Фокър“ ли беше?

Гилбърт едва не се задави с питието си от изненада. Бланш да се интересува от работата му! Невероятно! Значи наистина е в добро настроение!

— Точно така — отвърна той за името на бързия, лек моноплан, съоръжен със синхронизирано оръдие, което бе истинска заплаха за британското господство във въздуха. — Не, още не сме успели да открием точния прототип. Но Макс работи по въпроса. Имам му голяма вяра. Този човек е истински гений. И да знаеш, че ако някой успее да изобрети по-маневрена машина от „Фокър“, това ще е той.

Вратата се отвори и в трапезарията влязоха Джеймс и Лио. Джеймс се бе прибрал у дома за коледната ваканция и въпреки че вече не вървеше подир Лио като негова сянка, човек оставаше със старото впечатление.

— Нещо за пиене? — предложи Гилбърт.

Лио прие поканата, но Джеймс отказа. Какво му има?, чудеше се Гилбърт. Защо не се държи като нормален човек? Почувства се раздразнен от поведението на сина си.

— Лио, разбрах, че си искал да ни кажеш нещо — рече той.

Лио леко се намръщи.

— Да, така е, но… — Той погледна майка си с упрек. Усмивката й моментално изчезна.

— Много, много извинявай, Лио… Бях тъй развълнувана!

— За какво си била развълнувана? — Никой не бе забелязал кога Алиша е влязла в стаята. Нито един от нейните възстановяващи се офицери не бе все още в състояние да слиза на долния етаж, затова тя ги настани по стаите им, преди да слезе на вечеря. — Какво става тук, без да знам?

— Лио иска да ни каже нещо.

— Бива си ви да ошашавите човек! — сърдито измърмори Лио. — Искаше ми се да избера по-подходящ момент, но… е, какво пък ще ми стане, ако ви го кажа сега! Реших да се оженя.

— Господи! — не можеше да повярва Гилбърт. — И коя е късметлийката? Емили?

— Да, разбира се! — Бланш бе отново ухилена до уши. Радваше се от все сърце. Тя отиде при Лио и го хвана под ръка. — Лио вече е говорил с преподобния Селърз, който е дал благословията си. Сватбата ще бъде на първи януари.

— Много бързате! — рече Джеймс, но после се изчерви, защото се уплаши, че може да е казал нещо нередно.

— Трябва да призная, че съм доста изненадан, Лио — рече Гилбърт. — Знам, че от известно време задяваш Емили, но въпреки това… — Той млъкна, защото се усети, че едва ли това е моментът да признае, че е подозирал, че Лио се бои от брака. Освен това знаеше, че преподобният Селърз отдавна бе престанал да се надява, че някога ще види дъщеря си булка.

Алиша обаче не страдаше от подобни скрупули. Лицето й бе като каменно, очите й блестяха.

— Не виждам нищо странно в това — вметна тя гневно. — Напротив, трябваше да очакваме, че ще постъпи така.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бланш, като усети злъчните оттенъци в тона на доведената си дъщеря.

Алиша сви рамене.

— Не четете ли вестници? Не знаете ли, че се канят да въведат задължителна мобилизация? Ако това стане, ергените ще са първите. Мъже на възрастта на Лио. Женените ще могат да си останат на сигурно място вкъщи, а… — Тя млъкна многозначително и остави другите сами да си направят изводите.

— За какво намекваш? — Бланш пусна Лио и гневно стисна юмруци.

— Мисля, че на всички е ясно. Да не мислите, че Лио щеше да се обвърже със скучната малка Емили Селърз, ако не му се налагаше да спаси кожата? Затова и сватбата е съвсем скоро — за да може нашето скъпо братле да стане женен мъж, преди парламентът да е приел закона. Така ще се отърве, когато призоват мъжете да изпълнят дълга си към краля и родината.

— Как смееш, Алиша! — кресна Бланш. По лицето й бяха избили червени петна и тя бе на път да се разреве. — Какви ги говориш!

— О, мамо, по-спокойно! — скастри я Лио. — Не виждам какво толкова има да се вживяваш.

— Лио, не мога да стоя и да слушам как те хулят! — отвърна тя. — Защо да не се ожениш за Емили? Бог е свидетел, че от доста време си й кавалер. А ако това означава, че така ще се спасиш и няма да ходиш във Франция, не виждам нищо лошо. Не си ли съгласен, Гилбърт?

Гилбърт мълчеше. Не можеше да приеме мисълта, че е възможно един млад мъж да се ожени само за да отърве мобилизацията. Според него това бе под всякаква критика и висша форма на малодушие.

Преди няколко седмици, докато караше една вечер през селото, се натъкна на изключително неприятна гледка — тълпа жени линчуваха Нед Хъкър, сина на пекаря, и му се караха. Викаха му долен пъзльо и въпреки че Гилбърт се намеси, като им обясни, че слабоумният Нед не е отишъл на война, защото не е искал да изостави овдовялата си майка съвсем сама, дълбоко в себе си той ги разбираше.

Но това бе още по-лошо. Да се ожениш с единствената цел да се скриеш зад женската фуста… Гилбърт не бе в състояние да скрие презрението си и когато го видя, Бланш побесня.

— Не виждам защо ще мислиш така! — развика се тя. — Не виждам какво толкова се възмущаваш, Гилбърт! Всички знаят, че Лио и Емили смятаха все някога да се вземат. Джеймс няма такива намерения, но съм сигурна, че и той ще си намери оправдание, ако се наложи да го мобилизират.

Джеймс стоеше на една страна до прозореца и не участваше в спора. Мразеше високия тон почти толкова, колкото мразеше и войната. Той се огледа, изненада се, че го въвличат в тази свада, и не можа да разбере на какво се дължи враждебността на всички, освен на Алиша.

— Е, Джеймс, какво ще кажеш по този въпрос? — сърдито го попита Гилбърт.

Изведнъж Джеймс се ядоса, бавно, като добродушен човек.

Как може да прославят войната така? Едва ли одобряваха ужасите, които се вършеха в името на правдата и свободата? Въпреки това се държаха така, като че ли ги подкрепят, а това мълчаливо съгласие само повече я подклаждаше и караше необучени младоци да се втурват и предлагат като мишени за оръдията.

— Аз не съм против постъпката на Лио — отвърна той. — Но ако питате дали смятам да последвам примера му, отговорът е не.

— Нима? Мислех, че си готов на всичко, само и само да не отидеш в армията — ехидно се изсмя Бланш.

— Да, нямам никакво намерение да се бия — съгласи се Джеймс. — Няма смисъл да имаш убеждения, ако не си готов да ги отстояваш. Смятам, че войната е грешна, всички войни, не само тази, и няма да направя нищо, за да помогна. Честно казано, татко, аз лично съм възмутен от твоето участие.

Гилбърт едва си поемаше дъх от раздразнение.

— Защото строим самолети ли?

— Те се използват за военни цели. Това е несправедливо.

— Я, не ми говори глупости! — кресна му Гилбърт. — А как смяташ да се отървеш от участие във войната, ако бъде приет новият закон? Ако продължаваш да говориш така, ще те арестуват за това, че нарушаваш закона.

— Да — рече Джеймс. — Зная.

— Какво значи това зная?

— На срещите на Братството против задължителната мобилизация вече ни предупредиха за това. Може да ме хвърлят в затвора или да ме пратят на фронта насила и да ме разстрелят като дезертьор, ако откажа да се сражавам. — Говореше бавно и уверено. Гласът му не издаваше чувствата, които кипяха в сърцето му — яд, малодушие, треперещ страх.

— Боже господи! — възкликна Гилбърт. — Сериозно ли ми говориш, Джеймс?

— Да, напълно. Винаги мога да обжалвам, разбира се, но, честно казано, не храня големи надежди. Властите по никакъв начин не са готови да обърнат внимание на нашите възгледи, и те като вас.

— И ти си готов да лежиш в затвора или дори да умреш, отколкото да изневериш на идеите си? — изуми се Гилбърт.

— Разбира се — кимна Джеймс.

Гилбърт поклати глава. Чудеше се дали изобщо познава най-малкия си син. Винаги го бе възприемал като слабохарактерен човек, но ето че внезапно сянката даваше признаци за силен характер. Джеймс не бе смел и дързък като Хю, но се искаше кураж, за да отстояваш идеите си, особено когато те бяха тъй непопулярни. Гилбърт не го разбираше и не бе съгласен ни най-малко с него, но въпреки това почувства наченки на неволно възхищение.

Поне Джеймс не търсеше малодушен изход като Лио. Посрещаше предизвикателството с гордо вдигната глава и бе готов да изтърпи последствията от действията си, колкото и ужасни да са те. Собствената му трепереща решителност му даваше неимоверна сила.

За пръв път от двадесет години Гилбърт се гордееше със сина си.