Джанет Танър
Да наследиш небето (12)

9.

„Дийдъм Грийн“, безмълвният и навъсен дом на семейство Карсън, приятелите на Бланш, се издигаше тъжен и самотен сред блатистата местност Кулинг. Само вятърът фучеше покрай високите му комини и свирците грачеха тъжно. Сивите му стени сякаш се сливаха и преливаха в гъстата мъгла, която се стелеше на талази с прилива на реката. Сара намрази мястото още първия ден, а след месец живот там имаше чувството, че нерадостната обстановка постепенно завладява душата й.

Къщата бе мрачна и студена. Всичко бе пропито от ледена влага, излъчвана от вековните стени и каменните подове, които дори слънчевите лъчи, успели да пробият гъстата мъгла, не можеха да стоплят. Тежка миризма на мухъл се носеше в стаите, претрупани с викториански джунджурийки и вехти спомени от отдавна отминали славни времена, които Сара трябваше да чисти, лъска и бърше, докато й окапят ръцете.

Всяка сутрин ставаше с петлите, измиваше се и се обличаше в малката таванска стаичка с изглед към блатата и бързо слизаше по задното стълбище в безрадостната каменна кухня, за да се заеме с безбройните задължения, които й бяха определили. Трябваше да лъска пода и скарата, да пълни тежки казани с въглища, да мие безкрайни купища чинии, мазни тенджери и тигани — и всичко това под зоркото око на госпожа Еджъл, злата готвачка и домакинка на семейството, чийто живот сякаш бе толкова вгорчен от самотата и стелещата се мъгла, че вече нищо не можеше да я зарадва, и господин Смит, надутия и вечно недоволен иконом, чиято основна цел в живота бе да докаже колко е важен, като унижава околните.

Като се изключат Емили, прислужницата на господарките, която никога не се принизяваше да цапа ръцете си с мръсната работа в мазата, и мърлявата жена, която идваше от близкото село, за да помага, когато очакваха гости, Сара бе единствената слугиня. Затова бе не само самотна, но и буквално оставаше без ръце и крака от шетане. Понякога се чудеше как нейната предшественичка, за която никога не се говореше, е успяла не само да срещне млад мъж, но дори да се омъжи за него. Но в гърдите й не припламваше и грам завист към непознатото момиче, което според нея бе заменило една форма на робство с друга. Каква глупачка!, с презрение помисли Сара. Каква глупачка да се дава на един мъж! В гърдите й се надигна толкова силна и болезнена ненавист към Хю и това, което й бе причинил, че се уплаши, но в същото време бе доволна, че не я е сполетяла съдбата на непознатото момиче.

Понякога, докато лежеше в леглото прекалено уморена, за да заспи веднага, Сара се чудеше каква може да е връзката между Бланш и семейство Карсън. Не виждаше какво би накарало дама със светски и изискани обноски като госпожа Морс да се сприятели с тези хора. Госпожиците Карсън, Катрин и Оливия, бяха странна двойка — суховати пуританки с потискащо старомодни дрехи от дебел сив и отровнозелен шевиот, които без съмнение ги пазеха от тръпчивия студ на мочурищата, но които според Сара щяха да са по-подходящи за някоя икономка от далечното минало, отколкото за заможни люде от разкрепостеното съвремие. Сър Пърси бе холеричен мъж, страдащ от подагра. И тримата се бяха отдали на изцяло безбрачен живот. Сър Пърси се успокояваше с бутилката бренди, кръстословицата на вестник „Таймс“ и специализираните издания за езда, а жените залъгваха времето си с бродерия и поддържаха позицията си на пилони на местната църква. На млади години били сгодени и щели да се омъжват, но любимите им загинали в Крим. А сър Пърси бил женен веднъж, но жена му имала слабо сърце и недотам развит интелект и умряла млада, без да остави наследници. Това й разказа Емили, прислужницата им, в един от редките случаи на разговорливост от нейна страна. Честно казано, на Сара й бе трудно да повярва, че госпожиците Карсън са били някога млади и влюбени. Тъй като избелелите портрети в хола бяха единственото доказателство за съществуването на годениците, Сара понякога се питаше дали не са измислени, дали не са плод на нечие въображение, като героите в романите на Джейн Остин и Джордж Елиът, за да напълнят с хора иначе безплодния им и самотен живот.

В началото на престоя й в „Дийдъм Грийн“ две неща крепяха Сара. Едното бе гневното й несъгласие с начина, по който се отнесоха с нея. Другото — смътната надежда, че когато се върне от Франция и разбере, че я няма, Гилбърт ще я потърси и избави от затвора, в който я бе заточила Бланш. Сама не знаеше как точно ще стане това, защото си даваше ясна сметка, че вече няма място за нея в Чутън Лий, но не можеше да повярва, че той ще я остави на произвола на съдбата. Веднъж я бе извадил от бездната на отчаянието, затова Сара бе убедена, че ще го направи отново, стига да поиска. Но времето течеше, а от него нямаше ни вест ни кост и момичето започна да губи надежда. Тя се възроди за кратко, когато една сутрин Сара чу господин Смит да чете на госпожа Еджъл от вестника си, че някой си господин Сантос Дюмон извършил кратък полет със самолет някъде във Франция. Тогава тя си помисли, че Гилбърт е удължил престоя си, за да присъства на изпитанията, и все още не знае за това, което се случи по време на отсъствието му. Но надеждите й, че той ще я потърси, когато не я завари у дома, бяха помрачени от вероятността, че Бланш ще злепостави Сара по всички възможни начини, за да оправдае постъпката си. Всеки път, когато си помислеше за начина, по който госпожа Морс щеше да представи нещата, за изопачената истина, с която щеше да си послужи, Сара имаше чувството, че цялата се свива като топка хартия, която се гърчи и огъва в пламъците на огъня. Предпочиташе да умре, отколкото да остави Гилбърт да мисли, че се е подиграла с доверието му по този отвратителен начин, но с течение на времето, след като той не потърси никакъв начин да се свърже с нея, тя бе принудена да си направи неприятното заключение, че именно такъв е случаят. Бланш му е разказала за падението й и той е повярвал на всяка нейна дума. Мисълта тежеше като камък на сърцето й, сломяваше я, сковаваше душата й. И когато надеждата си отиде, остана само гневът.

Той я крепеше сега през дългите дни и нощи, гореше във вените й като силен наркотик, дори когато бе капнала от умора, когато ръцете й подпухваха червени от постоянния контакт с вряла вода, а краката й натежаваха като олово. Сега обаче той не бе насочен само към семейство Морс, но и към неприятните Карсънови, към госпожа Еджъл и господин Смит. Един ден, обещаваше си тя, един ден ще избягам оттук и никога повече няма да се върна. Един ден ще видят те, ще видят! Но безкрайните задължения не й оставяха много време да крои планове, а оскъдните надници не предлагаха възможност за независимост. Седмиците минаваха и прекалено уморена, за да се бори, Сара се носеше по течението.

— Довечера ще имаме важни гости — обяви госпожа Еджъл, изпъчила огромните си гърди като разгонен пуяк. — Надявам се, че имаш чиста престилка, момичето ми, защото ти ще им сервираш.

— Важни гости ли? — Моментна паника обзе Сара. За нея важни гости биха били семейство Морс, но тя не можеше да повярва, че те биха дошли у семейство Карсън. — Кои?

— Какво те интересува? Ти си гледай работата, момичето ми, без да задаваш излишни въпроси — скара й се готвачката. Но тъй като държеше да се изфука с по-голямата си информираност, тя добави: — Щом като искаш да знаеш, ще ти кажа — бъдещият ни народен представител ще идва, макар че суетнята е такава, сякаш ще идва самият крал.

Сара въздъхна от облекчение. Естествено, можеше да се досети, че са твърде далеч от Съмърсет, за да чакат семейство Морс за вечеря.

— Телешко печено по градинарски и печена гъска! — измърмори готвачката. — Що за глупости! Като че ли не могат да му сложат едно хубаво парче овнешко варено с маслинен сос. И ябълково суфле и целувки! Виж ти! Ще видят после, като ги свият коремите през нощта! Дай боже поне госпожица Катрин да сложи някое и друго килце отгоре. Напоследък съвсем се е стопила.

Тъй като госпожа Еджъл бе доста дебела, тя изпитваше нескрита неприязън към всеки, който не бе поне пълничък, и възприемаше тънката талия като лична обида.

Времето напредваше и с наближаването на часа на посещението госпожа Еджъл ставаше все по-припряна и постоянно измисляше нови и нови задачи на Сара, а в същото време господин Смит, по зелена престилка от сукно, за да не се изцапа, прекъсваше всяко нейно действие със собствени инструкции.

— Иди да заредиш масата.

— Едва след като запаля камината, господин Смит, но само ако не възразявате. Няма да оставим гостите да умрат от студ, я!

— Бързо, Сара! Какво се пипкаш днес, момиче! Бавна си като костенурка! Изми ли най-хубавия порцеланов сервиз и чашите? Сребърните прибори трябва да се почистят отново. Не можем да сложим черни прибори.

Както обикновено, госпожа Еджъл държеше да има последната дума.

— Ела тук да бъркаш соса, Сара! Внимавай да не загори и да не стане на буци.

Тя заплашително развя лъжицата, с която го разбъркваше, към Сара. Момичето отиде да я поеме, но се подхлъзна на мазнината, която вероятно госпожа Еджъл бе разляла, докато заливаше гъската. Хвана се за масата, за да не падне, но събори тенджерата с нарязани на кубчета моркови, която бе оставена в края. Морковите се разхвърчаха из цялата кухня.

— Ах, ти, непохватна глупачке! Виж какво направи! — кресна госпожа Еджъл.

— Ох, извинявай… — Сара клекна и започна да събира малките кубчета, които тъй старателно наряза преди половин час.

— Господи! Ето че и сосът ми стана на буци! — съвсем побесня госпожа Еджъл.

Тя замахна по Сара с дървената лъжица, която все още държеше. Улучи я зад ухото и докато момичето се сви от изненада и болка, тенджерата отново падна и събраните моркови пак се разсипаха по пода.

— Ах, ти, малка тъпанарке! — изкрещя госпожа Еджъл, която вече не бе на себе си от ярост. — За нищо не ставаш, за нищо! — Тя отново удари Сара, но този път я уцели по слепоочието. — Събирай ги. Веднага ги събери всичките! А после ще нарежеш още. Не можем да сервираме моркови, овъргаляни в мръсотии и косми.

Сара се изправи, очите й блестяха на бледото й лице. Синина започна да избива на слепоочието й. И ухото й пареше и изпращаше пулсиращи болки чак до врата й. В този момент сякаш някой я върна във времето и я остави в кухнята на семейство Пю, когато Берта я удари заради яйцата.

Тогава бе дете. Нямаше сили да се противопостави срещу мъчителката си. Но вече бе голяма. Беше на петнадесет години и с нищо не бе задължена на тази ужасна жена.

— Събирай си ги ти!

Думите изскочиха от устата й, преди да е успяла да ги спре. Те пронизаха тишината като ехо от гръмотевица. Госпожа Еджъл и господин Смит стояха и я гледаха. Ужасени, те не можеха да повярват на ушите си. В този момент Сара се почувства горда от смелостта си. Но след малко, когато двамата се нахвърлиха срещу нея, тя разбра, че е отишла твърде далеч.

— Как смееш! — възмути се господин Смит. — Как смееш да държиш такъв език на по-старите и по-висшите от, теб!

Може да е по-стара, но в никакъв случай не е по-висша от мен!, искаше да каже Сара, но реши да замълчи с достойнство.

— Веднага се навеждай да събираш морковите, момиче! Защото ще си имаш работа с мен! А ако още веднъж посмееш да се репчиш на госпожа Еджъл така, веднага ще те предложа за уволнение пред сър Пърси. Тогава какво ще правиш, а?

За миг Сара дръзко улови погледа му, но разбра, че моментът не е подходящ за разчистване на сметки. Тя се наведе и започна за пореден път да събира морковите в тенджерата. Доволен от победата си, господин Смит стоеше над главата й и я наблюдаваше как си върши работата, а госпожа Еджъл изхвърли с пухтене загорелия сос и започна да прави нов.

Нито един от двамата не подозираше какво става в пулсиращата глава на Сара. Никой от тях нямаше и смътна представа за решителността, която преливаше в смелост, и щеше да й даде сили да отхвърли този гнет.

Уволнение!, помисли си Сара. Няма да го дочакам. Тръгвам веднага щом си събера нещата. Къде ще отида и какво ще правя, не знам. Все ще измисля нещо. Да, ще измисля нещо. Ще направя нещо за себе си. Ще стана личност. А когато това стане, никой никога вече няма да ме удря и да ми говори по този начин!