Джанет Танър
Да наследиш небето (17)

5.

— Искам да те запозная с един човек, Сара — каза Ерик, остави чашата си върху бамбуковата масичка насред скромната дневна на Моли Норкет и погледна Сара, която се бе свила на удобното канапе до него.

Сара изтръпна. Откакто прие предложението на Ерик, той с гордост я запознаваше с безкрайно дълга върволица от роднини и всеки път Сара се чудеше как да отклони неизбежния въпрос — кога ще е сватбата. Ерик я бе уверил, че няма да я препира и ще чака, докато се подготви за това, но лелите и братовчедките, които нямаха търпение да си купят нови шапки и да се включат във веселбата, напираха и посрещаха с повдигнати вежди и многозначителни погледи извинението й, че още не са уточнили датата. Вече й бе дошло до гуша от тях, с лека вина констатираше тя. Ерик беше мил, спокоен и добър с нея. Най-малкото, с което можеше да му се отблагодари, бе да се държи по-прилично с роднините му.

— Твоят род трябва да е най-големият в Англия, Ерик — рече тя и скри досадата зад иронична усмивка.

— Не, Сара, този път не е роднина — каза той. — Един човек, на когото може би можеш да помогнеш. Сетих се за мъжа, който дойде да те види в деня, в който поисках ръката ти. Каза ми, че фирмата му се казвала „Морс моторс“ и че смятал да произвежда самолетни двигатели.

— Да, така е. Но какв…?

— Оня ден случайно срещнах един стар познат, Адам Бейли. Той е инженер и проектант в една компания за коли. Но заедно с един приятел, някой си Максимилиан Хърст, се опитват в свободното си време да конструират самолет.

— Наистина ли? — заинтригува се Сара. Откакто влезе в света на парашутизма, се запозна с много хора, които се стремяха в на пръв поглед непостижимото, а изобретенията бяха част от ежедневието в тези среди.

— Да. Много са ентусиазирани. Адам смята, че са на прав път, въпреки че твърди, че Макс е мозъкът на тандема. Струва ми се, че се интересува не само от конструкцията, а има и разни идеи за двигателя. Сега двамата търсят някой, който да им го произведе.

— Не смяташ ли, че компанията за леки коли, в която работят, е идеална за тази цел? — попита Сара.

— И аз това попитах, но явно фирмата не е склонна да подпомага самостоятелния проект на двама от най-добрите си специалисти. Адам смята, че не е разумно да привлича вниманието им, като ги моли да му правят двигател. Тогава се сетих какво ми разказа за твоя приятел господин Морс и му предложих да се срещнем някоя вечер и да поговорим по този въпрос. Какво ще кажеш?

— Ами, добре — сви рамене Сара. — Не виждам какво мога да направя, но щом казваш…

Ерик протегна ръка и завъртя пръстена, който й бе подарил, за да намести редицата от прекрасно изработени диаманти на пръста й.

— Добре. В такъв случай ще уговоря среща — кимна той.

 

 

Ерик бе запазил маса в „Рулс“, най-стария ресторант в Лондон и един от най-престижните. Писатели, художници, адвокати и артисти се събираха тук, за да побъбрят и опитат вкусните ястия в приятна обстановка. Говореше се, че на маса на горния етаж кралят ухажвал Лили Лангтри с тънки мезета и питиета, докато бил Уелски принц, но на входа поставили врата, за да могат да влизат и излизат свободно, без да се излагат на показ пред любопитните погледи на останалите клиенти.

Любезен келнер пое връхната й дреха и ги поведе между масите, по които най-фин порцелан и сребърни прибори блестяха върху колосани бели покривки. Сара се усмихна наум. Беше убедена, че от Ерик няма да стане богат човек. Прекалено много обичаше лукса и красивите неща в живота и харчеше всичко, което паднеше в ръцете му, без да мисли за бъдещето. Дори годежът им не бе променил с нищо този навик. Сара се притесняваше, като гледаше как бързо хвърчат парите през широките му пръсти. Ни най-малко не бе забравила какво значи да нямаш нищо и понякога, когато Ерик я отрупваше с подаръци, тя се сещаше за майка си, с очи, подпухнали от взиране, с подути и кървящи пръсти, с които шиеше до късна доба, за да могат да свържат двата края. Но нямаше смисъл да прави забележки на Ерик за това. Ще се начумери, ще погледне нещастно, ще й се извини, а после пак ще я подкара, както си знае. След сватбата трябва да поеме нещата в свои ръце, реши Сара. Дотогава ще разпуска и ще се радва на лукса, с който я засипваше Ерик.

Сервитьорът любезно я настани на масата и попита:

— Аперитив за дамата?

— Защо не? — побърза да отговори Ерик. Само като си помисли за цените на напитките тук, Сара смяташе да откаже под предлог, че ще почакат госта си, но замълча.

— Добре, че успяхме да дойдем първи — избъбри Ерик и след като се настани удобно, запали пурета. — Когато Хенри започна да ми разказва за най-новия проблем с дирижабъла, се уплаших, че ще закъснеем и Адам ще ни изпревари. Нямаше никога да си го простя.

— Какво представлява той? — попита Сара, докато отпиваше от шерито си.

— Адам ли? Много свястно момче. Изглежда доста странен за някои неща…

— Странен ли? Какво искаш да кажеш?

— А! — възкликна Ерик и остави пуретата в кристалния пепелник на масата. — Ей сега ще разбереш. Ето го и него!

Той отмести стола си назад, скочи на крака, а Сара проследи погледа му и видя келнера да води мъж към тяхната маса.

Отначало си помисли, че е много висок, но по-късно осъзна, че ниският сервитьор бе подчертал ръста му. В действителност едва ли бе повече от метър и осемдесет и изглеждаше елегантен и мускулест в черния си, добре скроен костюм. Косата му бе наситено руса и блестеше под лампата. Лицето му бе скулесто и красиво, носът — леко закривен, което подсказваше, че може би е бил чупен в миналото. Устата му бе извита в леко арогантна усмивка, но пълната му долна устна създаваше впечатление за голяма чувственост. Очите му, раздалечени и кафяви на цвят, бяха искрени. Сара остана изненадана и усети необяснимо ускоряване на пулса си. Въпреки че не се бе замисляла кой знае колко как ще изглежда, очакваше да види беден инженер с опърпан и неугледен вид. Този мъж имаше силно излъчване, а видът му я караше да се радва, че се е докарала. Не знаеше какво представлява като човек, но бе мъжествен и предизвикваше мигновена реакция у всяка жена, която пресичаше пътя му.

Ерик не забеляза смущението й и поздрави госта.

— Адам! Добре дошъл! Радвам се да те видя! Нека да ви запозная. Сара, това е Адам Бейли, Адам — годеницата ми Сара Томас.

Погледите им се срещнаха. В неговия се четеше задоволство и известна насмешка. Това смути Сара, но тя не се издаде по никакъв начин и се усмихна.

— Господин Бейли.

— Приятно ми е, госпожице Томас. Радвам се най-после да се запозная с вас. Толкова съм слушал за известната парашутистка.

— Е, не съм чак толкова известна! — възрази Сара.

— Не съм съгласен. Чел съм много за вашите подвизи. — Но тя отново долови леката насмешка в тона му и настръхна. Когато се запознаваше с нови хора, те обикновено я обсипваха с внимание, дори нескрито възхищение, а този мъж почти й се надсмиваше.

— Нещо за пиене, Адам? — намеси се Ерик.

— Благодаря. Едно уиски.

Сервитьорът веднага изпълни поръчката и им остави менюто.

— Ако искате първо да поръчаме, а после да говорим? — предложи Ерик. — Предлагам ви да започнем със стриди. „Рулс“ е бил основан като ресторант за морски деликатеси, нали знаете, в края на осемнайсети век, когато клиентелата му се е състояла предимно от мошеници, контета и топченгета.

— Моите прадеди — сухо вметна Адам.

— Топченгетата ли?

— О, не, за бога! Мошениците.

И тримата се разсмяха, а докато четяха менюто, Сара се поуспокои. Шерито я затопли приятно, а вниманието на Ерик и нескритата му гордост с нея й помогнаха да възвърне накърненото си самочувствие. Стридите пристигнаха и им намигнаха подканящо от сребристите си черупки. Сара си взе една и я опита. Беше много вкусна.

— Ерик ми каза, че строите самолет, господин Бейли — подхвърли тя, докато почистваше с леко потупване на салфетката крайчеца на устните си.

— Не ви е излъгал. — Насмешката бе изчезнала от погледа му и изведнъж той стана много сериозен. — Може би звучи като неосъществима мечта, но Макс, съдружникът ми в престъплението, е истински гений и ние двамата сме убедени, че ще вдигнем машината си във въздуха. Изучили сме всички успешни проекти от братята Райт до Хенри Фармън и направихме наша собствена версия — двупланер, при който моторът е отгоре на корпуса, а коляновият вал е успореден на крилата. Ще има две перки, но смятаме да усъвършенстваме модела на братята Райт с кръстосаната верига за обратна ротация и да използваме конични зъбни колела.

— Господи! — направи се на впечатлена Сара. Не разбираше нищо от техническите подробности, които току-що й изброи, но нямаше желание да си признае, защото още бе ядосана от шеговитото му отношение към нейното занимание.

— Не сме измислили нищо ново — призна Адам, — защото искахме да започнем с нещо сигурно и впоследствие да усъвършенстваме посредством различни експерименти. Но най-важното е двигателят. Обикновено той създава най-много проблеми. Трябва да е достатъчно мощен, за да се издигне във въздуха, но в същото време да бъде и колкото е възможно по-лек. В това именно се проявява геният на Макс. Направил е всички необходими чертежи на модел, който според него отговаря на тези изисквания. А сега трябва да открием човек, който ще се съгласи да ни го произведе.

— Аз се сетих за приятеля ти, Гилбърт Морс — вметна Ерик. — Той е в този бизнес, а ти каза, че се интересува от самолетостроене.

— Така е — кимна Сара, доволна, че може да се включи в разговора. — Беше във Франция, когато Сантос Дюмон направи първия си полет.

— Ааа, Сантос Дюмон! — Адам остави вилицата си и отново в погледа му проблесна подигравателното пламъче, което дразнеше Сара. — Пионерът с обратната посока.

— Какво искате да кажете?

— Конструкцията на горкия Сантос Дюмон беше такава, че в нея трябваше да се стои с гръб към посоката на движение — обясни й той с усмивка. — Аз, честно да ви кажа, бих предпочел да виждам накъде летя.

— Да, но все пак осъществи полет — отвърна тя рязко. — Надявам се, че един ден и вие ще можете да се похвалите със същото.

Адам повдигна вежди.

— Победен! — Той я изгледа предизвикателно. — Сигурен съм, че този ден ще дойде.

Объркана, тя отвърна очи. Не й бе ясно как го възприема, не знаеше дали го харесва, или ненавижда. Съжали, че е пила шери на празен стомах.

— Никой не се съмнява, че двигателят е основният проблем — рече Ерик със сериозен тон. — Всички така казват. Но ние с балоните нямаме тази грижа! — Той се изсмя леко самодоволно и продължи: — Върдън-Роу разрешил проблема си, като взел двигател „Антоанет“ от някакъв приятел, доколкото знам.

— Така е. Но Макс е убеден, че неговият е най-подходящ за нашия самолет, и аз му вярвам. Един ден, когато завършим, няма да се замисля да потегля с нашия самолет.

— Значи вие смятате да карате самолета, така ли? — попита Сара, без да се притеснява.

В ъгъла на устата му се появи игрива усмивка.

— Да, и това е нещото, което най-много ме вълнува. Както ви казах, аз съм един посредствен инженер в сравнение с Макс, но когато дойде време за изпитания, няма да спестя нито силите си, нито невежеството си.

— Е, хайде, не се прави на толкова скромен! — упрекна го Ерик, а Сара презрително си помисли: Хич не е скромен! Ще остави приятеля си да свърши черната работа, а накрая той ще обере лаврите!.

Един келнер отсервира чиниите с празните черупки, друг сервира основното от блестящи сребърни плата — телешко печено за мъжете, шницел за Сара. Когато напълниха чиниите им, Ерик отново подхвана разговора.

— Е, как мислиш — ще помогне ли твоят господин Морс, Сара? — попита той.

Сара кимна.

— Сигурна съм, че може да помогне. Предполагам, че ще го направи с удоволствие. Но не знам Лорънс…

— Какъв е този Лорънс?

— Синът му. Сега той е шеф на предприятието. Много е консервативен.

— Сигурен съм, че ти ще успееш да го убедиш, Сара — гордо заяви Ерик.

Сара сведе поглед към чинията си и се сети за последния път, когато видя Лорънс — беше в деня, когато се опита да я спаси от Хю. Случката премина през очите й като кинолента — двете момчета се боричкат, търкалят се в сламата, кръв шурти от носа на Лорънс, Хю се изправя над него като победител. С колко момичета си спал? Знаеш ли как ти вика Сара? Темерут и сухар. Не съм ли прав, Сара? Грозните думи отекваха в ушите й и тя се сви, както тогава. Може би едно време би могла да убеди Лорънс в нещо. Никога не са били толкова близки, колкото с Хю, но той й бе симпатичен, въпреки че го смяташе за темерут. Сега бе убедена, че Лорънс няма да иска да я види. Беше станала свидетел на унижението му. Едва ли щеше лесно да й прости това.

— Не знам… — проточи тя.

— Не се излагай, Сара! Казах на Адам, че имаш огромно влияние в семейство Морс! — рече Ерик с умолителен глас. Тя го погледна и забеляза тревога в погледа му, която я учуди. Какво значение има за Ерик дали ще говори с Гилбърт и Лорънс за Адам? Като иска да му правят двигател, да отиде и да говори лично с тях!

Тъкмо се канеше да му го каже, когато Адам се обади:

— Моля ви, не си създавайте излишни главоболия заради мен, госпожице Томас. Ерик каза, че ще е по-лесно, ако се свържем чрез вас, но ако не желаете да се месите, забравете за молбата ни.

Той я изгледа и тя отново забеляза недвусмисленото предизвикателство в погледа му. Имаше чувството, че чете мислите й и знае, че има сериозна и тайна причина да избягва контактите със семейство Морс. За миг се почувства разголена и уязвима. За пръв път някой я караше да се чувства по този начин. Не й харесваше, но в същото време събуждаше инстинкта й да се бори. Не я блазнеше мисълта да се вижда с Лорънс, но го предпочиташе пред това да остави този мъж да чете мислите й и да я отблъсва с лека ръка. Освен това…

От деня, в който Гилбърт я потърси, мечтаеше да намери повод да види него и Чутън Лий отново. Ерик и Адам току-що й бяха дали този повод, но дали щеше да събере кураж да се възползва от него?

Адам продължаваше да я наблюдава. Сърцето й започна да пулсира силно отчасти от вълнение, отчасти от решителност.

— Добре — кимна тя и пое хвърлената от него ръкавица. — Ще видя какво мога да направя. Ще пиша на господин Морс. Ако ги помоля, сигурна съм, че ще ви построят двигател, господин Бейли.

Той се усмихна под мустак и й отправи поредното предизвикателство.

— Наричай ме Адам — каза й.

 

 

В трапезарията на „Чутън Лий хаус“ Лорънс Морс сипа голяма порция бъркани яйца в чинията си и я занесе на масата. Годините по никакъв начин не бяха променили обичая на семейството да закусва в пълен състав. Бланш вече бе на мястото си и хапваше от тънка като вафла препечена филийка, а Алиша, с дълбоки сенки под очите след поредната гуляйджийска нощ, си наля още една чаша силно кафе, като се стараеше да избягва неодобрителните погледи на мащехата си.

Лорънс седна на мястото си и започна да яде яйцата си, без да казва нито дума, освен сдържаното добро утро. Мисълта му бе заета с проблемите на „Морс моторс“ и той предпочиташе да прекара часа преди пътуването до Бристъл в подготовка за напрегнатия ден, който му предстоеше.

Лорънс гледаше на отговорността да ръководи предприятието с прекомерна сериозност и въпреки че усърдието му се възприемаше от мнозина като естествен резултат от постоянния му и уравновесен характер, в действителност причината бе друга. Дълбоко в себе си, прикрит зад пригладения си външен вид, Лорънс страдаше от абсолютна нерешителност и липса на увереност в собствените възможности. Даваше си сметка, че в сравнение с Хю е пълен смотаняк. В детството, макар и да бе по-големият, винаги се чувстваше в сянката на брат си и печелеше одобрението на възрастните по-скоро с добро поведение и уравновесен характер, отколкото с обаятелна личност. Навремето завиждаше на Хю, който често вършеше всевъзможни пакости и невероятни лудории и въпреки това печелеше симпатиите на всички, копнееше да притежава поне малко от този непринуден чар. Но когато пораснаха, всичко си остана постарому. Хю бе по-добрият спортист, Хю получаваше по-високи оценки в училище без усилие, Хю привличаше вниманието на младите дами и техните майки, макар и да се държеше с тях непристойно, Хю бе слабото място на татко.

Може би мисълта, че Хю е любимецът на баща му, най-много тормозеше Лорънс. Той боготвореше Гилбърт и постоянно се стремеше към неговото одобрение. Когато завърши частното училище, без да успее да се изяви, по какъвто и да е начин, баща му сподели, че най-подходящото място, в което може да направи успешна кариера, е семейният бизнес. В това Лорънс видя своята златна възможност. Ако се справи добре, може би най-после ще успее да се хареса и дори да впечатли баща си. Лорънс се посвети изцяло на тънкостите на бизнеса. За пръв път в живота му Хю не бе по петите му като постоянен конкурент и много скоро постоянството и трудолюбието му бяха възнаградени. Гилбърт бе зает с фирмата в Сити и все по-рядко се отбиваше в предприятието и така на практика ръководството му премина в ръцете на Лорънс. Естествено, той не се заблуждаваше, че държи цялата власт. Зад него, твърд като скала, стоеше Франк Рейзи, управителят на предприятието, който работеше за семейство Морс от близо четиридесет години. Но Лорънс вярваше, че поне в тази област има възможност да се изяви успешно. И в деня, в който Франк бе готов да сдаде поста и получи златния часовник, с който награждаваха всички дългогодишни служители на „Морс моторс“, Лорънс щеше да е подготвен да поеме и важните решения, и ежедневните задължения. Още по-важно — баща му щеше да знае, че е готов да поеме всичко в свои ръце.

Но успехът никога не спохождаше Лорънс лесно, трудно му бе и сега. Поддържаше и подобряваше позициите си в постоянна борба с безброй подробности, които трябваше да асимилира, и стратегии, които трябваше да прецени. С неприятно чувство осъзна поредната заплаха за позициите му, която кръжеше на хоризонта и го грозеше все повече с всяка изминала година — заплахата, наречена Лио де Виър.

Лорънс мразеше сина на мащехата си не по-малко от останалите членове на семейство Морс, а баща му направо го ненавиждаше. Но Лио бе хитър и амбициозен. Освен това можеше да разчита на подкрепата на майка си. В момента той бе на осемнайсет години и все още ученик, но тази учебна година му бе последната. Говореше се, че ще спечели място в университета, може би дори в „Оксфорд“ или „Кеймбридж“. Ако това станеше, Лорънс щеше да се порадва на още няколко години спокойствие, преди Лио да дойде и да го захапе за глезените, изгарящ от нетърпение да поеме фирмата в свои ръце. Но в същото време това означаваше, че ще се върне с ореола на славата, неоспоримия мозък на фамилията, обзет от ентусиазма на младеж, уверен в себе си и във възможностите си. Понякога нощем Лорънс сънуваше кошмари, в които Лио го нападаше, и той се събуждаше и си обещаваше, че ще бетонира позицията си много преди атаката.

Беше вманиачен на тема „Морс моторс“ и поста му там. Всички интереси от миналото бяха забравени и той нямаше време нито за приятели, нито за любов. Когато подсигури бъдещето си, тогава ще мисли за това. За него баналностите на семейния живот само пречеха на важните бизнес дела и тази сутрин по нищо не се различаваше от другите. Бланш и Алиша бяха свикнали с мълчаливото му присъствие и не правеха никакъв опит да го заговорят, докато той безмълвно ядеше яйцата си. Но когато вратата на трапезарията се отвори и вътре влезе Гилбърт, Лорънс веднага вдигна глава.

— Добро утро, татко!

— Ах, Лорънс! Тъкмо теб исках да видя! — рече Гилбърт с весел глас. Той остави вестника и още нещо — някакво писмо — на мястото си и отиде до шкафа, за да си сипе бъбречета и бекон.

— Така говориш, като че ли не виждаш Лорънс всяка сутрин на закуска — кисело отбеляза Бланш. — Надявам се, че не ни предстои да изтърпим дълъг служебен разговор.

Гилбърт я погледна озадачено, но остана в добро настроение.

— И да, и не.

— Какво искаш да кажеш? — облещи се Бланш.

— Това, което казах, мила моя. Да, има един служебен въпрос, който искам да обсъдя с Лорънс. Но не само това. Имам новина, която касае цялото семейство. — Той погледна всеки поотделно, за да привлече вниманието им. — Тази сутрин получих писмо. От Сара.

За миг всички млъкнаха шокирани. После Алиша остави чашата си тъй рязко, че тя издрънча върху чинийката. Лорънс се закашля, защото бе преглътнал прекалено бързо последната си хапка. Само Бланш седеше с каменно лице.

— Боже, каква нахалница! Какво иска пак?

Гилбърт извади писмото изпод вестника. Вече го бе чел няколко пъти и го помнеше почти наизуст.

— Предполагам, знаете, че преди няколко седмици отидох да се видя със Сара? — започна той.

— Да, знаем — рязко отвърна Бланш, прикривайки притеснението, което я обзе. Когато Гилбърт обяви преди време, че смята да се свърже с момичето, бе прекарала няколко дни като на тръни. Беше убедена, че Сара ще му разкаже поне за част от обстоятелствата, при които си бе тръгнала преди три години. Реши, че най-добре ще се справи със ситуацията, ако се прави на шокирана и възмутена и отрича до дупка, ако Гилбърт се върне и поиска обяснение от нея. Но това не стана. Явно Сара не му бе казала нищо. Това доста бе озадачило Бланш, но сега тя се чудеше дали бурята не предстои. — И какво от това? — попита тя с разтреперано сърце.

Гилбърт се хранеше и нямаше вид на човек, който се готви за скандал.

— Помните ли, като ви казах, че се занимава с парашутизъм? — продължи той. — Сега се оказва, че един от приятелите й се интересува и от самолети. В момента конструира собствен. Сара пита дали сме готови да изпълним поръчката им за двигателя.

— Господи, двигател за самолет! — възкликна Лорънс.

— Какво толкова те стряска това, Лорънс? — изгледа го Гилбърт. — И преди сме говорили за вероятността да се пробваме в тази сфера. Трябва да сме в крак с времето, нали така?

— Все това казваш, татко — рече Лорънс, разкъсван между вродения си консерватизъм и желанието да се хареса на баща си. — Но Сара! Просто не разбирам какво общо може да има тя с това.

— Защо? — намеси се Алиша. Очите й блестяха. Само споменаването на това име й припомняше безброй минали вражди. — Не виждам нищо странно в това. Винаги е била много амбициозна.

— И пълна неблагодарница! — вметна Бланш, възползвайки се от възможността да намекне за собствената си версия за изчезването на Сара. — Трябва да призная, че съм напълно отвратена от това момиче!

— Съжалявам, Бланш — стрелна я Гилбърт, — защото смятам да я поканя с приятеля й в Бристъл, за да обсъдим този въпрос.

— Смяташ да я каниш тук? След всичко, което направи? — недоумяваше Бланш.

Гилбърт я изгледа.

— А какво направи тя, Бланш?

Бланш сви нервно салфетката си. Всичко й вреше отвътре, но никога нямаше да се издаде пред Гилбърт.

— Държа се отвратително. След всичко, което направи за нея, да избяга така!

— Вината не бе изцяло нейна! — намеси се Лорънс.

Всички се извърнаха към него и той целият се изчерви. Споменаването на името на Сара възраждаше неприятни спомени у него, болезненото ехо на инцидент, който предпочиташе да забрави. Но редом с тайните си слабости Лорънс хранеше дълбока омраза към несправедливостта. Въпреки че поруганата му гордост го караше да не мисли за случая, той бе убеден, че Сара е била унизена. Опитваше се да повярва на Хю, че е помислил смеха за викове за помощ, но знаеше, че брат му лъже. Семейството бе наложило пълно мълчание по този случай и той дълбоко се срамуваше, че се е присъединил към тях. Затова сега съзнаваше, че ако не се опита поне малко да я защити, самочувствието му ще бъде непоправимо накърнено.

— Какво искаш да кажеш, Лорънс? — попита Гилбърт.

Лорънс понечи да отвори уста, но забеляза гневния поглед на Бланш, вбесена от постъпката му, и загуби кураж. Ако разкажеше всичко сега, щеше да разбули поредица от низости и да привлече вниманието върху собствената си слабост. Може би е достатъчно само да застане на страната на Сара.

— Искам да кажа, че не бива да я осъждаме толкова тежко — смотолеви той. — Не й беше лесно, особено след като ти замина, татко.

Гилбърт продължи да го гледа, сякаш знаеше, че има още нещо. Но после кимна.

— Добре. В такъв случай ние сме длъжни да я приемем с разтворени обятия, когато дойде. Ще остана безкрайно недоволен, ако не последвате съвета ми. — Той сгъна писмото и го сложи в джоба на сакото си. — Лорънс, искам, преди да тръгнеш, да обсъдим въпроса за самолетния двигател. А сега да продължим със закуската.

Той разтвори вестника, пъхайки парче бекон в устата си, и Лорънс, Алиша и Бланш разбраха, че за момента темата Сара е приключена. Но всеки еднакво добре съзнаваше, че завесата не е спусната окончателно над този епизод от живота им.